Сама съм, но не съм готова да споделя живота си с друг

Катя ПЕНЕВА, любовен терапевт: Не е страшно да обичаш, по-страшно е да срещнеш някого, който да те заобича

- Защо си тук?
- Защо нямам никого до себе си? – на дивана срещу мен изплака тя.
Твърде млада и красива, за да потъне в отчаяние. Младото момиче завалваше думите си в сълзи и очакваше моята реакция. През живота си съм давала стотици отговoри, но тук бях готова да се удавя и да се предам.
Давам си сметка, че понякога си задаваме въпроси, които отиват отвъд човешкото ни познание. Склонни сме да търсим отговора на случващото се в събитията около нас, в поведението си, но никога не си даваме сметка, че животът е като цветен килим, преплетен с множество пъстри нишки, с малки възелчета, с които свързваме изтънелите си очаквания. Много често в зейналите дупки на житейските си неудачи ни липсва онази нишка, здравият конец, с който да закърпим овехтелите си надежди. Мисля си, че не самотата, а прозиращите несгоди на човешкото ни битие ни карат да се чувстваме голи и уязвими. Опитваме се да намерим стана, на който да изтъчем новия си живот, но той отдавна е останал в утробата на зачатието ни и всеки нов миг в живота ни очаква да бъде вплетен в реалността на битието ни, но от нашите собствени ръце! Ние сме нищелките и совалката. Платното е обтегнато на валяците в двата края на живота ни и очаква нашето творческо решение. Цял живот ще преплитаме болка и радост в багрите на неповторимите си преживявания. Разбирам, че е много трудно да намериш някого, с когото да споделиш цветовете на личния си живот, още по-трудно е някой да разпознае душата ти и да я обикне, така както той обича себе си. Стенем от самота, но не сме готови да се вплетем в чужд живот и да оцветим духа си с чужди багрила. Още по-трудно ни е да влезем в ролята на поддържащи партньори след като веднъж сме извоювали свободата си и сме усетили силата на вятъра в крилете си.
Много по-достойно е да превземаш върховете в живота си сам, отколкото да хленчиш или да се молиш безпомощно на рамото на любим. Все по-стойностно щастие е онова, което постигаме с цената на много безсмислени падания и рани, които оставяме да кървят, защото ако ги излекуваме, те ще заздравеят и ще забравим бързо за преживяната болка, а постигнатото от нас ще избледнее. Няма да носи смисъла, който сме втъкали в него много преди то да се е родило.
Толкова трудно правим компромиси със себе си, а още по-малко сме готови да правим такива с любим човек. Не ние, а той трябва да втъче живота си в нашата представа, в очакванията ни да сме щастливи. Не само не сме готови да споделяме живота си с друг, ние не желаем да отворим душите си, за да споделим красотата на духа си. Защото там, в срещата с непознатия, можем да дадем повече от това, което сме готови да приемем. Не от даването обедняваме, а от страха, че ще получим повече от това, от което се нуждаем. Че ще вземем любов, която трябва да върнем. Нежност и внимание, които задължават, оплитат ни в мрежата на онази съзависимост с другия, която ни отдалечава от личната ни автономност. Ние не желаем да обичаме някого повече от себе си, защото не сме обикнали достатъчно собствените си дефицити. Точно тази свобода сме готови да платим с цената на личната си самота. Трудно ни е да сме сами, но напълно осъзнато отказваме да приютим в душите си някого, който също като нас носи непосилното бреме на живота си. Не желаем да носим чуждия товар! В другия ъгъл на дивана в кабинета на личния си терапевт изплакваш, че повече така не може, че ти липсва някой друг. Не за да ти помага в носенето на товара, а в това да долепи ухото си до сърцето ти и днес да те попита: Как си?
Чуждото любимо присъствие, насъщното, това, което струва много повече от сметката за платения развод. Загубихме надеждите си, страха си превърнахме в провал. Защото не е страшно да обичаш, по страшно е да срещнеш някого, който да те заобича. Да те обикне така, както не си способен да обичаш себе си.