Страхът от съвместен живот или смелост да живеем заедно?

Катя ПЕНЕВА: Много по-лесно е да бъдеш гол физически, отколкото да споделиш душата си

Апатични сме? По скоро сме мнителни. Самоизолирани и затворени вътре в собствената си непробиваема черупка или в прокъсаните си семейни отношения. Нямаме желание нито да видоизменяме живота си, нито пък да му позволяваме той да ни промени. Твърде голям е рискът, а надеждата е смешна, че бихме могли да постигнем пълноценна интимност. Животът ни е твърде кратък, още по-фалшиви и плитки са контактите с другите. Не, може би сме твърде изхабени, за да инвестираме себе си във връзки, в които се преповтаряме постоянно. Малко лениви сме станали и не сме достатъчно упорити, за да запалим онзи силен огън в душите си, в който да пламнат и мокрите дървета.
Струва ли си човек постоянно да започва отначало, да раздухва жаравата след всяка опустошаваща буря? Един вече изграден удобен живот ни носи много повече преимущества, отколкото всичко останало, което би ни въвлякло в излишни тревоги и ненужни разходи. Така лека-полека си пътуваме в пясъчната пустиня на безводното си щастие и преживяваме дните си като животни, складирали потребностите си в гърбицата на горчивото си минало. И вместо да черпим енергия от опита, който сме натрупали, ние всекидневно се зареждаме с доза песимизъм, която ни дистанцира от пълноценното щастие на предстоящото ни бъдеще. А всяка една нова стъпка изисква от нас онзи кураж, чрез който сме готови да се променяме, а заедно с това да поемаме неизбежния риск, който съпътства нашите решения.
В нашето съвремие като че ли е по-лесно да бягаме от онова, което разкрива истинската ни същност, прави ни уязвими и измества фокуса на интимните ни взаимоотношения не към личностните ни качества, а към телесната ни форма. Много по-лесно е да бъдеш гол физически, отколкото да споделиш душата си. С лекота разголваме тялото си пред непознати, отколкото допускаме да им доверим нашите идеи, надежди, страхове и стремежи. Всичко онова, което заплашва крехката ни психика, бива дълбоко скрито зад фасадата на фалшивия сексапил и желание за еротично преживяване, споделено в кратък флирт, в необвързваща връзка най-често с напълно непознат. По някакви странни съображения се стесняваме да споделяме нещата, които са най-значими за нас. Може би нямаме достатъчно време за излишни разговори или разчитаме на това, че преодолявайки първо моралните си табута, постепенно ще разкриваме душевността си, но само във връзка, в която виждаме смисъл и проектираме общо бъдеще. Вероятно това е причината летните флиртове да се превръщат в трамплин, в който избираме по-опасния начин за изграждане на взаимоотношения, скачайки незабавно в леглото с необходимия друг. В края на краищата тялото е предмет и може да бъде третирано механично, то не боли, когато бива изоставено самотно. Така превръщаме душите си в стая за нощувки. Влизаме, за да осъществим възвратно-постъпателните си сношения и след като приключим, затваряме вратата на чуждото жилище. Нямаме очаквания, още по-малко надежди. Знаем, че никога няма отново да се върнем тук и няма да сме заедно. Всяко докосване ще заключим в тъмнината на миналото си, без да отчитаме чуждото присъствие. То не съществува в бъдещето, белязало е само кратките моменти на безстойностно отдаване. Преживяваме неавтентична интимност, която макар и за малко, ни позволява да избягаме от празнотата на личната ни самота. Отчуждени сме не само от себе си, но и от хората. Всяко едно ново познанство предизвиква тревога и безпокойство и най-вече онзи познат страх от предстоящия провал. Затова сякаш е по-лесно да отдадем телата си под наем, отколкото да изградим общи емоционални преживявания, в които да трасираме съвместен път. Давам си сметка, че не е никак лесно да затвориш вратата след поредната нощ. Още по-трудно е да отвориш душата си за нова среща, с надежда, в която да положиш общото бъдеще на един предстоящ живот.