За Живка Иванова - с усмивка

В края на лято 2017-о след жеги, морски бриз и зелени вторници явно е дошло време да се оценяват видовете /поетично/ – така твърди Живка Иванова и съвсем сериозно и отговорно /както може само тя/ се е заела с тази нелека задача и с надеждата, че и нашите поети като Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев ще бъдат оценени и творчеството им ще оцелее като това на Шекспир.
Този път по-сериозно /както твърди самата Живка/ тя ни разказва приказки, „космати, рогати и страшни“ или пък „пеперудено тънки“ за совите и Малкия принц, за едно рошаво куче в чекмедже, за самодиви, които поникват през март, за хайманата луна с остър нокът, за черно-рижата котка с девет живота, за зеления дъжд естествено… И още, и още…
Такъв вид поезия трябва да оцелее във времето, писана с усмивка и даряваща усмивка.

Роза МАКСИМОВА

- „Оценяване на видовете“ е третата ви стихосбирка /четвърта по ред книга/, която излезе преди броени дни. Какво трябва да ни подскаже заглавието – кои видове си заслужават да бъдат оценени поетично?

- Както сами виждате, заглавието е заигравка с термина „оцеляване на видовете“ с цел не само да заинтригува бъдещия читател, но и да му подскаже нещо. Става въпрос наистина за оцеляването на животинските видове и оценяването на тяхното значение като такива от смятащия се за най-висш животински вид – човека. Но въпросът за поетичното оценяване е нещо съвсем друго: за мен в поезията трябва да оцеляват /и да се оценяват/ онези поетични видове, които са най-близки до душевната нагласа на човека въпреки годините и обществените строеве. Шекспир е оцелял и е оценен най-високо 400 години след като е творил. Надявам се Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев да бъдат ценени и в идващите столетия...

- Вие имате много свежо чувство за хумор, което умело използвате и в творчеството си – особено в лимъриците, които разсмиват всички. Новата ви книга подчинена ли е на хумора, или тук нещата са сериозни?

- Човек не може да избяга от чувството си за хумор, но все пак, мисля, че тук съм се държала по-сериозно.

- Вие сте учител, имате прекрасни внуци, животът ви минава сред млади хора, които несъмнено поддържат духа ви млад. Какво дете бяхте – тогава времената бяха съвсем други. Разкажете ни някой детски спомен.

- Бях единствено дете, обградено с цялата обич, но и с цялата страгост на родителите си и на баба. Най-много страдах от два факта – че никога не съм имала дядо, т.е. и двамата ми дядовци бяха починали, и че нямам батко. Всичките ми приятелки си имаха батковци, само аз не. Непрекъснато молех да ми купят един! Сигурно съм била и малко разглезена, защото мама веднъж ми каза с яд и аз съм го запомнила - че съм била „сбъдна“, все съм искала да стане на моето. Бях на седем, когато за пръв път ме заведоха в ЦУМ и аз така ревах за едно пластмасово кладенче и една пластмасова Гергана, че мама се принуди да отдели от оскъдния ни бюджет и да ми го купи. Но не от първия път – аз ревах няколко дни за него и накрая нашите се предадоха. Май тогава ми казаха, че съм „сбъдна“.

- За какво мечтаехте тогава? Сбъднаха ли се мечтите ви?

- Бях болнаво дете, непрекъснато ме влачеха по болници и санаториуми и единствените професии, които виждах и на които се възхищавах, бяха лекарите и учителите. Имах си любима лекарка, приятелка на семейството ни и колкото пъти отидехме у тях на гости, все исках да ме преглежда – нали си спомняте усещането на хладното кръгче на стетоскопа по гърба ви! А учителката ми в първи клас беше красива жена, разказваше интересно, пишеше с червено мастило и идваше на работа с мотопед „Симсон“! Как да не искаш да си като нея!

- Кои бяха вашите университети?

- Ако говорим конкретно – Руската езикова гимназия в Стара Загора и Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методии“. А иначе – женитбата ми и попадането ми в ново семейство, раждането на децата ми и усилието ми да се науча да управлявам собственото си семейство, работата ми в Спортно училище и после в Математическа гимназия...

- Коя е вашата лична вселена, госпожо Иванова, и кого не бихте допуснали в нея?

- Личната ми вселена е с много голям диаметър и с много дебели стени. Отнасям се дружелюбно към всеки, но с много малко хора споделям. Може би затова започнах да пиша. При писането споделяш неща, които на никого не би казал, но този, който е настроен на твоята вълна, ще ги разбере.

- В какво настроение идва вдъхновението ви?

- Мисля, че тук няма правила. Можеш да започнеш да пишеш след като си видял, чул, прочел или преживял нещо – различно е всеки път.

- Кога не пишете?

- Мога да кажа кога най-много ми се пише – когато имам най-много друга работа: уроци, домакинска работа, задължения от всякакъв род...

- Къде намирате себе си – в стиховете, в прозата, в лимъриците, или…?

- Стиховете идват изведнъж, лимъриците трябва малко да се обмислят, а прозата е най-трудоемкият процес, но навсякъде съм си аз. Едва ли има пишещ човек, който може да избяга от себе си, пък било то и пишещият фентъзи или антиутопия.

- Какво е за вас поезията – развлечение, любимо занимание или убежище от скуката?

- Може би и трите. Не съм сигурна само за скуката, защото не съм се хванала да скучая – винаги имам нещо интересно за правене.

- Почерпете читателите на в. „Компас“ с доза поезия от новата ви книга.

- С удоволствие:

ЗА СОВИТЕ И МАЛКИЯ ПРИНЦ

недоспала
и натежала от секс
хайманата луна
си татуира
върху устните сова
сянката й
безшумно се стрелна
над дребните хорски радости
и зрънцата покарала вяра
изкълва очите
на всяко останало малко достойнство
и замъкна в гнездото си
купчинка топлокръвни приятелства
да ги разкъса по-късно януарският мрак
даже не пребледня
само сви рамене
пъхна вятъра в джоба си
и съвсем не видя
как онзи известен зубрач приливът
подсказва на две песъчинки
че совите вече не са това което са
а Малкият принц
спря да тъжи за своята роза
и нарисува в нечие детство
пълна градина с кокичета
и
вместо онази овца бленувана
рошаво куче
във чекмедже

ПРИКАЗКА
мракът кацна тежко
в артритните пръсти на ореха
и снесе приказка
от едната страна космата рогата
и страшна на пипане
от другата
пеперудено тънка
луната
дълго острила нокът на вятъра
го заби по средата
и по снега се посипаха караконджули
таласъми
и змейове
и самодиви случайни
изпаднаха
но им стана студено
самодивите никнат през март
и се скриха при рибите
цяла нощ ги преследва момчето
с пръст на спусъка на харпуна
бърка ги със русалки
къса мрежите
и когато парливите устни на едната
го уцелиха
се събуди сред мляко
и с усмивка
на мъж


СЮИТА ЗА КОТКА И ДЕВЕТ ЖИВОТА

стоим под зеления дъжд
чернорижава котка и аз
аз стискам чадър
а котката своите девет живота
липсва нейната квота
във Китайския зодиак
казват грешка на плъха
овластен да кани животните
в императорския дворец от нефрит
но са квит
той е нейният неизменен любимец
от онзи момент
тя много любезно
го гали с усмивката
на своите тридесет зъба
по меката гушка
ако слушка
го кани на танц
с плавен жест
с подхвърляне
и с гореща прегръдка
с всяка стъпка
любовта й нараства
извива гръбнак и заискря
окото й от стаената страст...
заразява ме с власт
а зеленият дъжд си вали
отминават коли
сътворявайки временни ветрила
от асфалт и вода
тя си няма чадър
но се шмугва под пейката
закопчала ме с поглед
за своите девет живота
със охота захвърлям чадъра
и подлагам лице и коси
нека бъдат
виола за лъка на дъжда
нека свири на тях
неизвестна сюита
за котка
и моите девет живота...