« февруари 2019 »
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28      

Най-добрият Интернет, Цифрова и IP телевизия в град Бургас от RN TV !!!

Георги Георгиев: Струва си да се пише за всичко, от което човек може да извлече поука или надежда

За Георги Георгиев и неговия (не)фантазен реализъм
 
От малък още да прозреш, че ужасите, които виждаме /и преживяваме/, не са фантастични сюжети, родени от развихрената фантазия на скучаещ писател, а са съвсем реални за голяма част от хората. И да имаш смелостта да ги опишеш – като начин да ги приемеш и доколкото можеш, да ги преодолееш. И ако твоите писания помогнат поне на един човек да ги победи, да промени сюрреалистичния пейзаж около него и в него, значи си успял.
Това се опитва да направи Георги Георгиев със своята книга „(Не)човешки истории“, която трябва да се чете не само с очи, но и със сърце. Днес ви предлагаме откъси от нея, както и откровен разговор с младия писател.
 
Роза МАКСИМОВА
 
- Разкажи ни за себе си, Георги. Как започна да пишеш проза, как откри литературата въобще?
 
- Здравейте, Роза. Открих литературата още като дете, и то не в книгите, които ни караха да четем в училище, а в съвсем различен вид проза, а именно фантастиката. На точно този вид литература се натъкнах в библиотеката в селото, където съм израснал, и бях напълно погълнат от нея. Както всяко дете аз също бях с развинтено въображение и обожавах всякакъв вид фантастика. Колкото до моето начало - започнах да пиша преди три-четири години, вдъхновен от книгите на Стивън Кинг. Първия си разказ озаглавих „Кошмарни дни“, а жанрът му е ужаси, мистерия. След него написах още няколко страшни историйки, преди да ми просветне, че истинските ужаси не са във фантастиката. Кошмар е думата, която може да опише живота на голям процент от хората около нас…
 
- Разказите ти са един вид дневник – описващ обикновени, ежедневни случки, даже моментни, бих казала. Граматичното лице, от което разказваш, е 1 л., ед. ч, но се гледаш някак отстрани, сякаш страничен наблюдател описва твои действия, мисли, преживявания. Защо избрае такъв стил на изразяване?
 
- Освен че това е моят стил, според мен по този начин читателят най-лесно може да вникне в мислите на героя и което е по-важното - да усети неговите чувства в дадена ситуация и да се постави на негово място.
 
- Всички случки, описани в книгата ти, ли са истински, или има и доза художествена измислица?
 
- Да кажем и двете, че и нещо повече. Разказите в книгата ми са комбинация между истински истории, примесени с мои мисли и разсъждения. Също така мога да ви споделя например, че някои от разказите са мои сънища.
 
- Четейки заглавията на твоите „(Не)човешки истории“, а и самите тях, попадаме в един лабиринт от житейски истории, противоречия, антиподи, някои доста мрачни – „Пустота“, „Жива душа“, „Живата гора“, „Село Забрава“, „Неприемливо“, „Твърда земя“, „Души за продан“… - животът с цялата си пъстрота, събран в една малка книжка. Кое те вдъхновява, Георги, откъде идват сюжетите ти, за какво си струва да се пише?
 
- За всичко, от което човек може да извлече поука или надежда, което да го накара да се замисли и сърцето му да заработи на друга честота. По-добра честота. Аз лично бивам вдъхновен от всичко. Може да е просто дума или някоя случка, или нещо, което е привлякло вниманието ми.
 
- Днес много млади хора пишат фентъзи, потопявайки ни в свят на вампири, дракони и всевъзможни изумителни същества, невидими, но живеещи сред нас. Как приемаш тези фантазни истории? Не са ли те по-интересни за читателя?
 
- Напълно е възможно за по-младите читатели това е интересно четиво, но аз лично нямам нужда от дракони, феи и магьосници. Огледайте се наоколо и ми кажете: нима не живеем в един фантастичен свят?
 
- Има ли история, която би прераснала в по-голяма форма – повест, роман например, или ти предпочиташ кратката форма? Защо?
 
- На този етап от развитието ми като писател не смятам, че съм готов да се хвърля в дълбоките води. Но и не е само това. Аз мисля, че в забързаното си ежедневие не всички хора могат да отделят време да четат романи… Освен това, за да кажеш истината, не са нужни много думи!
 
- Имаш ли си любим разказ – такъв, с който се гордеш особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, така че ще помниш завинаги неговото създаване?
 
- Пиша историите си бързо. Просто сядам и изливам душата си. Трудно ми е, когато историята съдържа реални хора и много човешка болка от оназиq незаслужената. Любими разкази имам доста, не мога да се спра на конкретен – „Герой“, „В една дъждовна нощ“, „Октомврийски дъжд“, "Завинаги заедно" …
 
- Какъв е идеалният герой според теб? Имаш ли си любим герой от твоите произведения?
 
- Смъртта! Моят любим герой е неразбран и неоценен. Моят любим герой винаги прави правилното нещо, дори и с цената да бъде намразен от всички. Това описва и идеала ми за персонаж като цяло.
 
- Когато пишеш, съобразяваш ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверяваш само на фантазията си и на това, което ти е на душата?
 
- По принцип не се съобразявам с никого, изключение правят близките ми хора, на които давам да огледат разказите ми, преди да ги публикувам. Все пак, ако започна да се съобразявам с всички , това ще ограничи свободния поток на въображението ми. Често хората искат от мен по-ведри истории, но засега не съм могъл да удовлетворя желанията им.
 
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – твой любим разказ например.
 
- Подарявам ви поглъщащата ни „Пустота“
 
ПУСТОТА
 
Монетата падна от кафемашината и се претърколи по земята, удряйки се в крака ми. Наведох се бавно и я вдигнах.
– Не я пускай пак. Няма да я вземе! – посъветва ме женски глас, идващ някъде зад гърба ми.
Обърнах се и за голяма моя учуда видях една възрастна жена със забрадка на главата да стои точно зад мен.
– Машината не работи. Погледах към стария автомат и чак сега забелязах, че малкото му екранче дори не светеше. Почувствах се доста глупаво. Дори не исках да се обръщам към бабата. Беше ме срам. – А ти защо си тук, млади момко? Кого дириш в това забравено от Господа място?
– Само минавах, но колата ми се повреди - отвърнах аз. - Обадих се на един приятел да дойде да ме дръпне и реших, докато го чакам, да не кибича на пътя, а да дойда до селцето.
– Много ли ще го чакаш?
– Не много, вероятно ще пристигне до час.
– Не е малко време - измърмори жената.
– Не е проблем, бабо. А тук къде има магазин?
– Магазин няма - сведе глава тя. - Затвориха го. А хората, дето го държаха, вече не са тук. Заминаха за града.
– Лоша работа - въздъхнах аз. - Значи минават и ви носят хляб, така ли? С тия бусчета?
– Да - отвърна тя. - Носят.
Извадих телефона от джоба си, за да видя колко е часът. Тя беше права, доста щях да си поседя тук.
– Ако искаш, ела до вкъщи - започна старицата. - Аз тъкмо сварих кафе. А и ще ти мине по-бързо времето.
– Как бих могъл да откажа на такава добросърдечна покана? - усмихнах се аз. – Ще дойда.
Старицата тръгна бавно, подпирайки се на дървения си бастун, на който имаше закачена празна найлонова торбичка. Аз я последвах по пустите улици на селото. След не повече от пет минути пристигнахме до дома ѝ. Тя бутна леко малката вратичка и ме подкани да я последвам. В дворчето имаше една дървена масичка с два стола. Бабата се приближи до нея и избърса единия с ръка.
– Седни, момче – каза учтиво жената.– Сега ще донеса кафето.
Тя влезе в къщата, подпирайки бастунчето си до вратата. Докато се опитвах да се настаня, така че да ми е удобно на стария стол, бабата вече се връщаше с едно малко медно джезве и две чаши в ръце. Тя ги остави на масичката и без да казва нищо отново влезе в къщата. Този път се върна с един буркан. – Държа захарта в буркан, че в къщата има мишки. Кой ги знае къде са ходили - обясни ми тя и седна срещу мен. Бабата сипа кафе и в двете чаши и поднесе едната към мен.
– Сложи си сам захарчица. Колкото ти е сладко - усмихна се тя.
– Благодаря ти!
– Сега, като се загледах отблизо в теб, доста приличаш на моето момче.
– Имаш син? - запитах аз.
– Имах - поправи ме старицата.
– Съжалявам да го чуя. Какво се случи с него?
– Синчето ми работеше в завода в града, ама го съкратиха и затова замина за Германия да дири хляб. Той беше много оправно момче, веднага си намери работа като шофьор - тя извади една кърпичка и забърса навлажнените си очи. - Катастрофа. Така ми казаха. И тялото му не видях дори. Празен ковчег зарових.
– Това е ужасно. Наистина много съжалявам за загубата ти - измърморих.
Бабата вдигна глава и ме погледна със зачервените си очи.
– Да ти кажа право, аз мисля, че той е още жив - усмихна се през сълзи тя.- Те са се объркали нещо. И тяло не са намерили - сълзите ѝ пресъхнаха. - Аз си го чакам всеки ден. Знам, че ще се върне.
Телефонът ми иззвъня. Извадих го бързо от джоба си и вдигнах.
– Къде си, бе човек? Аз съм тука до колата ти и те чакам.
– Сега идвам - отвърнах и избързах да затворя. – Бабо, аз трябва да тръгвам. Моят приятел е дошъл. Ти имаш ли нужда от нещо? Старицата поклати глава:
– За мен не се притеснявай, момче. Върви, да не те чакат.
Сбогувах се със жената на външната порта и се затичах към автомобила си. Моят приятел седеше подпрян на капака и си човъркаше нещо телефона.
– Хайде бе! - извика той.- Цял ден те чакам. Къде ходиш?
– Бях в селото. Една възрастна жена ме покани на кафе - избързах да се оправдая.
– Какви глупости говориш сега? - опули ми се насреща той. - Това село е обезлюдено. Тук не живее никой.
– Как обезлюдено? Сега говорих с жената. От къщата ѝ идвам. Не ми ли вярваш? Да те заведа, ако искаш?
Той ме погледна раздразнено и прибра телефона си в джоба.
– Да. Заведи ме.
След няколко минути ходене стигнахме до къщата на старицата. Бутнах дръжката на портата. Дори не помръдна. Надигнах се и погледнах през оградата в двора. На масичката все още седяха двете чаши с недоизпито кафе. Почувствах ръката на моя приятел върху рамото си.
– Я виж това.
Обърнах се и проследих погледа му. Студена пот обля цялото ми тяло. Краката ми се подкосиха и се подпрях на дувара, за да не падна. Отстрани на вратата имаше залепен некролог. На снимката беше възрастната жена, с която допреди малко разговарях и пиех кафе.
- Боже мой! - промълвих на себе си.– Тя наистина е останала, за да го чака…

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

+2 #1 Анна К. 22-11-2018 18:40
Прекрасна и настръхваща кожата история. Интервюто е много интересно. Този талантлив млад човек ще стане известен писател.
Отговор

Най-четени

Денис Карягин впечатли и даде заявка за титулярно място

  • 19 Фев 2019
  • 23
16-годишният Денис Карягин влезе като резерва във втория гейм на двубоя „Нефтохимик” – ЦСКА и остана до края на срещата.

„Нефтохимик” надигра ЦСКА след обрат

  • 19 Фев 2019
  • 21
Волейболният отбор на „Нефтохимик” постигна 4-а поредна и общо 11-а победа в Суперлигата на България.

Сгрешените винетки са невалидни, купува се нова

  • 19 Фев 2019
  • 42
При сгрешен регистрационен номер на автомобил при закупуване на винетка не може да се нанасят корекции. Това обясни пред Нова телевизия доц. Георги Балабанов от националното ТОЛ управление.

Почина бащата на "глобалното затопляне"

  • 19 Фев 2019
  • 47
Почина ученият, популяризирал термина "глобално затопляне", предаде Асошиейтед прес. Колумбийският университет в Ню Йорк съобщи, че климатологът Уолъс Смит Брукър е починал на 87-годишна възраст в болница в американския град.

16 щата заведоха дело срещу Тръмп заради извънредното положение

  • 19 Фев 2019
  • 42
Коалиция от 16 американски щата начело с Калифорния внесе съдебен иск срещу обявяването на национално извънредно положение от президента Доналд Тръмп с цел набавяне на средства за изграждане на стена по границата с Мексико.