« декември 2018 »
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
          1 2
3 4 5 6 7 8 9
10 11 12 13 14 15 16
17 18 19 20 21 22 23
24 25 26 27 28 29 30
31            

Най-добрият Интернет, Цифрова и IP телевизия в град Бургас от RN TV !!!

Георги Георгиев: Струва си да се пише за всичко, от което човек може да извлече поука или надежда

За Георги Георгиев и неговия (не)фантазен реализъм
 
От малък още да прозреш, че ужасите, които виждаме /и преживяваме/, не са фантастични сюжети, родени от развихрената фантазия на скучаещ писател, а са съвсем реални за голяма част от хората. И да имаш смелостта да ги опишеш – като начин да ги приемеш и доколкото можеш, да ги преодолееш. И ако твоите писания помогнат поне на един човек да ги победи, да промени сюрреалистичния пейзаж около него и в него, значи си успял.
Това се опитва да направи Георги Георгиев със своята книга „(Не)човешки истории“, която трябва да се чете не само с очи, но и със сърце. Днес ви предлагаме откъси от нея, както и откровен разговор с младия писател.
 
Роза МАКСИМОВА
 
- Разкажи ни за себе си, Георги. Как започна да пишеш проза, как откри литературата въобще?
 
- Здравейте, Роза. Открих литературата още като дете, и то не в книгите, които ни караха да четем в училище, а в съвсем различен вид проза, а именно фантастиката. На точно този вид литература се натъкнах в библиотеката в селото, където съм израснал, и бях напълно погълнат от нея. Както всяко дете аз също бях с развинтено въображение и обожавах всякакъв вид фантастика. Колкото до моето начало - започнах да пиша преди три-четири години, вдъхновен от книгите на Стивън Кинг. Първия си разказ озаглавих „Кошмарни дни“, а жанрът му е ужаси, мистерия. След него написах още няколко страшни историйки, преди да ми просветне, че истинските ужаси не са във фантастиката. Кошмар е думата, която може да опише живота на голям процент от хората около нас…
 
- Разказите ти са един вид дневник – описващ обикновени, ежедневни случки, даже моментни, бих казала. Граматичното лице, от което разказваш, е 1 л., ед. ч, но се гледаш някак отстрани, сякаш страничен наблюдател описва твои действия, мисли, преживявания. Защо избрае такъв стил на изразяване?
 
- Освен че това е моят стил, според мен по този начин читателят най-лесно може да вникне в мислите на героя и което е по-важното - да усети неговите чувства в дадена ситуация и да се постави на негово място.
 
- Всички случки, описани в книгата ти, ли са истински, или има и доза художествена измислица?
 
- Да кажем и двете, че и нещо повече. Разказите в книгата ми са комбинация между истински истории, примесени с мои мисли и разсъждения. Също така мога да ви споделя например, че някои от разказите са мои сънища.
 
- Четейки заглавията на твоите „(Не)човешки истории“, а и самите тях, попадаме в един лабиринт от житейски истории, противоречия, антиподи, някои доста мрачни – „Пустота“, „Жива душа“, „Живата гора“, „Село Забрава“, „Неприемливо“, „Твърда земя“, „Души за продан“… - животът с цялата си пъстрота, събран в една малка книжка. Кое те вдъхновява, Георги, откъде идват сюжетите ти, за какво си струва да се пише?
 
- За всичко, от което човек може да извлече поука или надежда, което да го накара да се замисли и сърцето му да заработи на друга честота. По-добра честота. Аз лично бивам вдъхновен от всичко. Може да е просто дума или някоя случка, или нещо, което е привлякло вниманието ми.
 
- Днес много млади хора пишат фентъзи, потопявайки ни в свят на вампири, дракони и всевъзможни изумителни същества, невидими, но живеещи сред нас. Как приемаш тези фантазни истории? Не са ли те по-интересни за читателя?
 
- Напълно е възможно за по-младите читатели това е интересно четиво, но аз лично нямам нужда от дракони, феи и магьосници. Огледайте се наоколо и ми кажете: нима не живеем в един фантастичен свят?
 
- Има ли история, която би прераснала в по-голяма форма – повест, роман например, или ти предпочиташ кратката форма? Защо?
 
- На този етап от развитието ми като писател не смятам, че съм готов да се хвърля в дълбоките води. Но и не е само това. Аз мисля, че в забързаното си ежедневие не всички хора могат да отделят време да четат романи… Освен това, за да кажеш истината, не са нужни много думи!
 
- Имаш ли си любим разказ – такъв, с който се гордеш особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, така че ще помниш завинаги неговото създаване?
 
- Пиша историите си бързо. Просто сядам и изливам душата си. Трудно ми е, когато историята съдържа реални хора и много човешка болка от оназиq незаслужената. Любими разкази имам доста, не мога да се спра на конкретен – „Герой“, „В една дъждовна нощ“, „Октомврийски дъжд“, "Завинаги заедно" …
 
- Какъв е идеалният герой според теб? Имаш ли си любим герой от твоите произведения?
 
- Смъртта! Моят любим герой е неразбран и неоценен. Моят любим герой винаги прави правилното нещо, дори и с цената да бъде намразен от всички. Това описва и идеала ми за персонаж като цяло.
 
- Когато пишеш, съобразяваш ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверяваш само на фантазията си и на това, което ти е на душата?
 
- По принцип не се съобразявам с никого, изключение правят близките ми хора, на които давам да огледат разказите ми, преди да ги публикувам. Все пак, ако започна да се съобразявам с всички , това ще ограничи свободния поток на въображението ми. Често хората искат от мен по-ведри истории, но засега не съм могъл да удовлетворя желанията им.
 
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – твой любим разказ например.
 
- Подарявам ви поглъщащата ни „Пустота“
 
ПУСТОТА
 
Монетата падна от кафемашината и се претърколи по земята, удряйки се в крака ми. Наведох се бавно и я вдигнах.
– Не я пускай пак. Няма да я вземе! – посъветва ме женски глас, идващ някъде зад гърба ми.
Обърнах се и за голяма моя учуда видях една възрастна жена със забрадка на главата да стои точно зад мен.
– Машината не работи. Погледах към стария автомат и чак сега забелязах, че малкото му екранче дори не светеше. Почувствах се доста глупаво. Дори не исках да се обръщам към бабата. Беше ме срам. – А ти защо си тук, млади момко? Кого дириш в това забравено от Господа място?
– Само минавах, но колата ми се повреди - отвърнах аз. - Обадих се на един приятел да дойде да ме дръпне и реших, докато го чакам, да не кибича на пътя, а да дойда до селцето.
– Много ли ще го чакаш?
– Не много, вероятно ще пристигне до час.
– Не е малко време - измърмори жената.
– Не е проблем, бабо. А тук къде има магазин?
– Магазин няма - сведе глава тя. - Затвориха го. А хората, дето го държаха, вече не са тук. Заминаха за града.
– Лоша работа - въздъхнах аз. - Значи минават и ви носят хляб, така ли? С тия бусчета?
– Да - отвърна тя. - Носят.
Извадих телефона от джоба си, за да видя колко е часът. Тя беше права, доста щях да си поседя тук.
– Ако искаш, ела до вкъщи - започна старицата. - Аз тъкмо сварих кафе. А и ще ти мине по-бързо времето.
– Как бих могъл да откажа на такава добросърдечна покана? - усмихнах се аз. – Ще дойда.
Старицата тръгна бавно, подпирайки се на дървения си бастун, на който имаше закачена празна найлонова торбичка. Аз я последвах по пустите улици на селото. След не повече от пет минути пристигнахме до дома ѝ. Тя бутна леко малката вратичка и ме подкани да я последвам. В дворчето имаше една дървена масичка с два стола. Бабата се приближи до нея и избърса единия с ръка.
– Седни, момче – каза учтиво жената.– Сега ще донеса кафето.
Тя влезе в къщата, подпирайки бастунчето си до вратата. Докато се опитвах да се настаня, така че да ми е удобно на стария стол, бабата вече се връщаше с едно малко медно джезве и две чаши в ръце. Тя ги остави на масичката и без да казва нищо отново влезе в къщата. Този път се върна с един буркан. – Държа захарта в буркан, че в къщата има мишки. Кой ги знае къде са ходили - обясни ми тя и седна срещу мен. Бабата сипа кафе и в двете чаши и поднесе едната към мен.
– Сложи си сам захарчица. Колкото ти е сладко - усмихна се тя.
– Благодаря ти!
– Сега, като се загледах отблизо в теб, доста приличаш на моето момче.
– Имаш син? - запитах аз.
– Имах - поправи ме старицата.
– Съжалявам да го чуя. Какво се случи с него?
– Синчето ми работеше в завода в града, ама го съкратиха и затова замина за Германия да дири хляб. Той беше много оправно момче, веднага си намери работа като шофьор - тя извади една кърпичка и забърса навлажнените си очи. - Катастрофа. Така ми казаха. И тялото му не видях дори. Празен ковчег зарових.
– Това е ужасно. Наистина много съжалявам за загубата ти - измърморих.
Бабата вдигна глава и ме погледна със зачервените си очи.
– Да ти кажа право, аз мисля, че той е още жив - усмихна се през сълзи тя.- Те са се объркали нещо. И тяло не са намерили - сълзите ѝ пресъхнаха. - Аз си го чакам всеки ден. Знам, че ще се върне.
Телефонът ми иззвъня. Извадих го бързо от джоба си и вдигнах.
– Къде си, бе човек? Аз съм тука до колата ти и те чакам.
– Сега идвам - отвърнах и избързах да затворя. – Бабо, аз трябва да тръгвам. Моят приятел е дошъл. Ти имаш ли нужда от нещо? Старицата поклати глава:
– За мен не се притеснявай, момче. Върви, да не те чакат.
Сбогувах се със жената на външната порта и се затичах към автомобила си. Моят приятел седеше подпрян на капака и си човъркаше нещо телефона.
– Хайде бе! - извика той.- Цял ден те чакам. Къде ходиш?
– Бях в селото. Една възрастна жена ме покани на кафе - избързах да се оправдая.
– Какви глупости говориш сега? - опули ми се насреща той. - Това село е обезлюдено. Тук не живее никой.
– Как обезлюдено? Сега говорих с жената. От къщата ѝ идвам. Не ми ли вярваш? Да те заведа, ако искаш?
Той ме погледна раздразнено и прибра телефона си в джоба.
– Да. Заведи ме.
След няколко минути ходене стигнахме до къщата на старицата. Бутнах дръжката на портата. Дори не помръдна. Надигнах се и погледнах през оградата в двора. На масичката все още седяха двете чаши с недоизпито кафе. Почувствах ръката на моя приятел върху рамото си.
– Я виж това.
Обърнах се и проследих погледа му. Студена пот обля цялото ми тяло. Краката ми се подкосиха и се подпрях на дувара, за да не падна. Отстрани на вратата имаше залепен некролог. На снимката беше възрастната жена, с която допреди малко разговарях и пиех кафе.
- Боже мой! - промълвих на себе си.– Тя наистина е останала, за да го чака…

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

+2 #1 Анна К. 22-11-2018 18:40
Прекрасна и настръхваща кожата история. Интервюто е много интересно. Този талантлив млад човек ще стане известен писател.
Отговор

Най-четени

Еврокомисията глоби над 77 милиона евро Българския енергиен холдинг

  • 17 Дек 2018
  • 12
Европейската комисия съобщи, че глобява Българския енергиен холдинг (БЕХ) със 77 милиона евро за блокиране на достъпа до газопреносната мрежа в България.

„Бургас играе баскетбол” предколедно

  • 17 Дек 2018
  • 15
„Бургас играе баскетбол” е новата спортна проява, която се организира от община Бургас, с координатор първата българка, участвала в женския вариант на NBA – WNBA - Гергана Брънзова.

Лавров: Киев готви нова военна провокация

  • 17 Дек 2018
  • 31
Украинският президент Петро Порошенко подготвя провокация на границата с Русия, каза външният министър на Русия Сергей Лавров пред радио "Комсомолская правда", цитиран от РИА Новости.

Бизнесът прогнозира тежка 2019-а и поскъпване на живота

  • 17 Дек 2018
  • 35
Над 75 на сто от участниците в проучване на Българската стопанска камара (БСК) за бизнес климата за 2018 г. очакват догодина да има ръст на енергийните цени, цените на суровините, фискалната и регулаторната тежест.

Посрещаме Нова година с Дара, Павел и Венци Венц и Жечка Сланинкова

  • 17 Дек 2018
  • 39
Община Бургас отново се е постарала последните часове на старата година да се превърнат в празник и незабравимо изживяване за хората, които предпочетат да посрещнат Новата 2019-та на площад "Тройката" заедно със своите съграждани.