Интервю на Димитър Мишев с барда, който в петък ще представи в Морското казино десетата си книга Поетът Ивайло Диманов, който е пял с Ал Бано, Ромина и е свирил с китарата на Окуджава, ще представи в петък от 19 часа в зала „Пета Дубарова“ в Морското казино новата си стихосбирка „Колумбарий за птици и мъртви илюзии“. Публиката ще може да се наслади и на песните от последния му албум, които бардът ще изпълни. В книгата си поетът от София е поместил 60 от новите си стихотворения. Писани са и в трудни, и във весели мигове. Някои са родени в Клиниката по лъчетерапия, където Диманов е придружавал майка си. Други пък са писани в Бруклин, Чикаго, Париж, Брюксел, любимия му Созопол. -Колумб откри Америка, но континентът носи името на друг. Вие пък открихте метафора в латинската дума колумбарий, но защо избрахте това странно заглавие на новата си книга - „Колумбарий за птици и мъртви илюзии“? -Древнолатинската дума "колумбарий" означава едновременно къщичка за гълъби и дом за нашите души. Метафората е скрита в двузначието на думата, защото всеки от нас мечтае един ден, когато си тръгне от белия свят, душата му да полети на воля като птиците. Това е и посланието в моите нови стихове, включени в "Колумбарий". Дано стигнат до повече читатели... -А каква е връзката между полета на птиците и мъртвите илюзии? -Вероятно аз съм връзката. Защото иде реч за моите мъртви илюзии, много от които не успяха да полетят. Може би не успях да ги науча да размахват силно криле, може би самият аз не вярвах достатъчно, че ще полетят. Когато бях малко дете, често сънувах, че летя. Това бяха най-красивите ми илюзии, моите цветни сънища. Трябва да пазим своите цветни сънища, те са най-хубавото, което Бог ни е дал. -Тръгнахте на турне с китара и „Колумбарий”. Представихте стихосбирката си в Пазарджик, Пловдив, Стара Загора, Хасково... Бургас е последната ви спирка. Концертът ви за хорей, китара и колумбарий в Морското казино ще е в петък. Прилича ли ви този град на къщичка за душата? -Бургас е пристан за влюбени корабокрушенци, Бургас е целунат от Бога. В този град преди години и аз се влюбих в една красавица и написах “По улица “Богориди” върви богоравница, а Господ танцува сиртаки над нас... За миг той прекроява родната география и столица на България днес е Бургас!” Какво повече бих могъл да добавя. -А Созопол? Някои от стиховете ви в „Колумбарий за птици и мъртви илюзии“ са писани там. -В едно свое стихотворение съм го казал: „Созопол е айсберг на път към Екватора. Созопол е склад за бутилки от ром. Созопол е бялата риза на вятъра, спасителен фар подир всеки погром...” -Стихотворението "Надежда" е посветено на баща ви, убит на пешеходната пътека. То завършва с думите "Доброто надживява и смъртта". Не се ли умори Доброто? - Надеждата умира последна. Завчера в храма един човечец бе запалил свещ и се молеше за успешна операция на детето му. Върху иконата някой бе напръскал с бял спрей "Бог е мъртъв!" А новината е, че онкоболните ще си доплащат животоспасяващи медикаменти! Каква е тая държава? На Руски паметник пише “Не нам!” А моята надежда е, че Доброто е безсмъртно! И един ден нормалните хора ще се кланят не на медийни чучела, пълни с хелий, а на гениалните родни творци. Класациите по рейтинг ще оглавяват не пишман политици, а режисьорът Теди Москов, художникът Ясен Гюзелев, музикантът Теодосий Спасов. Вярвам, че този ден ще дойде! - Вие сте журналист по професия. Какво е мнението ви за състоянието на българския печат? - Преди десетина години Бил Гейтс предсказа скорошен свършек за всички медии на хартиен носител. Дори закова сакралната 2012 година. Вероятно е имал предвид тоталната феминизация на българските медии. Истината е, че покрай роящите се електронни издания вестниците и списанията от конвенционален тип са в тежка криза. Всеки лаптоп е пирон в ковчега на родния печат. Тиражите паднаха, рекламният поток пое изцяло към телевизиите и там залепна като петмез за високоинтелектуалните турски сериали. Обездуховностяването на нацията няма как да не рефлектира спрямо качеството на журналистическия труд. Някога имаше пет вестника и оптимистите се опитваха да прочетат скрития подтекст между редовете. Днес има петстотин вестници и песимистите ги прехвърлят между редовете. Къде отидоха оптимистите ли? Издавиха се в Перловската река. А вестниците се разделиха на жълти и оцеляващи. Какъвто народът, такива и медиите, няма кому да се сърдим. Родната журналистика тръгна подир поредните победители, което, ако питате мен, си е откровено навеждане. Честният журналист трябва да е коректив на всякоя власт, независимо кой е на власт! А повечето от нашите „колеги” са като Моника Люински в Овалния кабинет. Едни мятат флашки, други - задни прашки и какалашки, псуват тъй юнашки, че и сръбски хамалин би се изчервил от срам. Изчезна добрият тон, благородството. Младите журналисти не търсят противоположни мнения, забравяйки, че животът е медал с две страни, а истината винаги е някъде там, по средата. Има една комисия за журналистическа етика, чиито решения са с препоръчителен характер. Но дори и препоръките не са за всички, тъй като т. нар. жълти издания нямат никакво намерение да подпишат общия етичен кодекс. Там и ценностната система е друга, най-важната новина е в панера за мръсно бельо. Високият тираж на тези издания подсказва какво харесва българският читател, уви. Защото ако аз и вие не купуваме жълти издания, те няма как да калкулират тоя звезден тираж. Общият вестникарски проблем днес е, че четеш и всъщност няма какво да прочетеш... - Някои казват, че птиците са като ангелите. Други пък вярват, че Бог ни е дал по едно крило, за да летим, когато се прегръщаме. Българинът обаче май все по-трудно се влюбва, а ако все пак това му се случи, бързо „изтрезнява“. Може ли поетът да лети и когато не е влюбен? - Летателните часове на поета нямат лимит, за разлика от летателните часове на последните три български изстребители. Затова някои родни пилоти днес отглеждат домати, други – овце, трети станаха президенти, което е почти същото. Поетът няма нужда от контрабанден керосин или пътен лист, той може да лети и в буря, и в зной. И продължава да пише по въздуха и морските вълни. Неотдавна учените доказаха, че водата има памет. Да бяха руски учени, иди-дойди, но на американските вярвам! Длъжен съм да вярвам, по силата на някои евроатлантически спогодби, подписани от интелигентните ни политици. Така че съм спокоен - написаното върху водата остава. И някой друг след мен ще прочете, и може би ще му хареса...