„От 40 години очаквам да се появи някой като теб“. Това бяха първите думи на Даниел Елсберг, когато се срещнахме миналата година. С Дан изпитахме непосредствена близост; и двамата знаехме какво означава да рискуваш толкова много – и да бъдеш безвъзвратно променен – като разкриваш потулените истини. Едно от предизвикателствата на това да бъдеш разобличител е да живееш със знанието, че по същите бюра и в същите агенции работят хора – както и ти си правил – които виждат това, което ти си видял, и се подчиняват безгласно, без да се съпротивляват и без да подават оплаквания. Те се научават да живеят не просто с неистини, а с ненужни, опасни, разяждащи неистини. Налице е една двойна трагедия: това, което започва като стратегия за оцеляване, завършва с компрометирането на човека и с ерозия на демокрацията, която уж трябва да оправдае „саможертвата“. За разлика от Дан Елсберг, аз не трябваше да чакам 40 години, за да видя как други граждани разбиват мълчанието с осветяване на документи. Елсберг предаде документите от Пентагона на Ню Йорк Таймс и други вестници през 1971 г.; Челси Манинг предостави класифицирана информация за войните в Ирак и Афганистан на Уикилийкс през 2010 г. Аз действах през 2013 г. Ето че сега, през 2016 г., още един съвестен и смел човек ни даде достъп до цял набор от необикновени документи, публикувани в новата книга The Assassination Complex („Убийственият комплекс: тайните правителствени военни програми с безпилотни самолети“). Свидетели сме как се сгъстява времето, в което незаконните действия могат да продължават, преди да бъдат разкрити от нечия будна съвест. Значимостта на този факт се простира отвъд медийните заглавия; той позволява на гражданите на тази държава да научат за опасните действия на правителството – не във формата на историческа хроника, а в настоящето, което им позволява директна реакция чрез гласуване. Когато видя хора, които са готови да предоставят информация, се изпълвам с надежда, че от нас няма винаги да се изисква да ограничаваме незаконните действия на правителството, едва ли не ежедневно, и да изкореняваме официалното потъпкване на закона толкова често, колкото например си косим моравата. Единичното разобличително действие не променя факта, че значителна част от действията на правителството се провеждат под повърхността и отвъд погледа на обществото. Въпреки реформите, тези секретни действия ще продължат. Техните извършители обаче ще трябва да живеят в страх, че ако предприемат вредни за обществото действия – и само един човек реши да спре несправедливата система – отговорността може да бъде търсена от тях. Нишката, на която се крепи доброто управление, е равенството пред закона. Единственият страх на този, който управлява машината, е че той също може да попадне между нейните колела. Не всички изтичания на информация са еднакви, нито техните източници. Генерал Дейвид Петреъс, например, предостави на Пола Броудуел – негов биограф и интимен партньр в извънбрачна връзка – изключително класифицирана информация, включваща имената на служители под прикритие и дори личните мисли на президента по стратегически за държавата въпроси. Петреъс не беше обвинен по углавно престъпление, каквото беше първоначалното предложение на Департамента по правосъдието; вместо това му бе позволено да се признае за виновен в простъпка. Ако един войник с не толкова висок чин бе измъкнал куп строго класифицирани документи, за да впечатли приятелката си, той щеше да лежи в затвора в продължение на десетилетия. Съществуват също така упълномощени изтичания и разрешени разкрития. Рядко се случва висши служители в администрацията да поискат от свой подчинен да разкрие самоличността на член на ЦРУ, за да отмъстят на нейния съпруг – какъвто изглежда бе случаят с Валери Плейм. Също толкова рядко се случва в продължение на цял месец нито един старши служител да не разкрива някаква защитена информация, която е полезна за политическите цели на партиите. Тази тенденция може да бъде ясно видяна в случката с конферентния разговор на Ал-Кайда, когато служители от разузнаването – вероятно опитвайки се да преувеличат заплахата от тероризъм и да отклонят критиките за извършващото се масово наблюдение – разкриха пред неоконсервативен сайт изключително подробни сведения за засечена от тях терористична комуникация, включваща конкретни локации и идентичността на участниците. Ако вярваме на претенциите на длъжностните лица, това означава, че те безвъзвратно са пропилели невероятен шанс да узнаят точните планове и намерения на терористичните лидери в името на краткосрочната реклама по новините. Изглежда нито един служител не беше наказан за разкритието, което ни коства възможността да подслушваме предполагаемата гореща линия на Ал-Кайда. В такъв случай кое обяснява разликата между допустимото и недопустимото разкритие? Отговорът е в контрола. Едно изтичане на информация е приемливо, ако то не е виждано като заплаха или предизвикателство към прерогативите на институцията. Ако приемем, че всички отделни компоненти на институцията обаче – не само главата ѝ, но и нейните ръце, крака и всяка част от тялото ѝ – имат възможността да обсъждат критичните въпроси, това се превръща в екзистенциална заплаха за модерния политически монопол над информацията – особено ако става дума за разкриване на тежки нарушения, измами и незаконни дейности. Истински неупълномощените разкрития са непременно проява на съпротива – стига да не са насочени към медийна консумация или подобряване на репутацията на дадена институция. Това обаче не означава непременно, че всички изтичания на информация идват от ниските етажи на пирамидата. Понякога хората, които решават да предприемат действие, са близо до самия връх във властта. Елсберг беше от най-високите нива; той съветваше министъра на отбраната. Човек не може да се издигне много повече от това, освен ако не е самият министър на отбраната – в този случай обаче той няма да има стимул да участва в скандални публични разкрития, тъй като вече ще разполага с влиянието директно да променя политиката. От другата страна са хора като войника Манинг, които са много по-близо до дъното в йерархията. Самият аз се намирах по средата на кариерната стълбица. Седях на маса с комуникационния директор на ЦРУ и съветвах него и технологичния му директор, когато те правиха публични изявления от сорта на „Опитваме се да съберем цялата информация и да я задържим завинаги.“ – тогава всички още си мислеха, че този слоган е забавен. Междувременно аз проектирах системите, чрез които да постигнат целта си. Съветвах не политическата сфера (министъра на отбраната), а тази на действието (технологичния директор на Агенцията за национална сигурност). Служебните нарушения могат да подбудят вътрешни лица от всички нива да разкрият информация, дори и при голям риск за собствената им безопасност – стига да са убедени, че е необходимо да го направят. Предизвикателството е да достигнем тези личности и да им помогнем да осъзнаят, че техните задължения като обществени служители са на първо място към обществото, а не към правителството. Това е значителна промяна в културното мислене на един съвременен правителствен чиновник. И преди съм изразявал мнението си, че разобличителите са избрани от обстоятелствата. Тук не става въпрос какъв си и какво е миналото ти, а на какво си изложен и какво виждаш с очите си. В този момент важният въпрос е: Наистина ли смяташ, че имаш способността да разрешиш проблема, да повлияеш на политиката? Не бих насърчавал хората да разкриват информация, дори такава за потъпкване на закона, ако те не вярват, че могат да го направят по ефективен начин – защото правилният момент може да настъпва толкова рядко, колкото и волята за действие. Това е просто едно прагматично и стратегическо съображение. Когато взимах своето решение, аз разбрах, че едно стратегическо съображение – като това да изчакам до месеца преди изборите – може да бъде превъзмогнато от друго, като моралния императив да предоставя възможност да бъде спряна една глобална тенденция, която вече бе стигнала твърде далеч. Провокиран от нещата, които видях, и от собственото си чувство за потъпкани граждански права, аз насочих вниманието си към това как правителството – в което бях вярвал през целия си живот – участваше в подобни невероятни измами. Промяната трябва да тръгне отдолу нагоре. В същината на това развитие е фактът, че разобличаването е едно радикализиращо събитие. Под „радикално“ тук нямам предвид „екстремно“ или „крайно“; това, което имам предвид, е традиционният смисъл (англ. radix – корен, източник, първопричина; бел. ред.). В един момент осъзнаваш, че не можеш просто да бездействаш и да се надяваш на най-доброто. Не можеш и просто да докладваш проблема на своя началник – както аз се опитах да направя – защото началниците неизбежно се изнервят. Те обмислят структурните рискове пред кариерата си. Притесняват се да не създадат проблеми и да си навлекат лоша репутация. Там няма стимули, които да произведат смислена реформа. В едно открито общество промяната фундаментално трябва да тръгне отдолу нагоре. Когато работиш в разузнаването, се отказваш от много неща, за да си вършиш работата. Своеволно се отдаваш на тиранични ограничения. Доброволно минаваш през детектори на лъжата; казваш на правителството всичко за живота си. Отказваш се от много свои права, тъй като вярваш, че фундаменталната справедливост на мисията ти оправдава жертвата дори на сакралното. Това е просто кауза. И когато се изправиш пред доказателства – не косвени или частни, а директни такива – че правителството подкопава Конституцията и потъпква идеалите, в които толкова страстно вярваш, ти се налага да направиш избор. Когато видиш, че програмата или политическата линия е в противоречие с клетвите, които си положил пред обществото и пред себе си, двете неща не могат да бъдат помирени. Към кое имаш по-голям дълг? Необичайна черта на разкритията от последните години е това, че те се случват в контекста на САЩ като „необезпокояваната хиперсила“. Разполагаме с най-голямата и необезпокоявана военна машина в човешката история и тя е поддържана от една политическа система, която е все по-склонна да упълномощава всякакви оправдания за използването на сила. В днешния контекст оправданието е тероризмът, но не непременно защото лидерите ни са загрижени за самия тероризъм, или защото считат, че той представлява съществена заплаха за обществото. Те осъзнават, че дори в САЩ да се случваха терористични атентати като този от 11-ти септември всяка година, броят на хората, които умират от сърдечни заболявания или при катастрофи отново щеше да е значително по-голям. Въпреки това не виждаме подобен разход на ресурси за справяне с тези нетерористични заплахи. Налице е една политическа реалност, в която политическата класа счита, че трябва да се имунизира срещу всякакви обвинения в слабост. Политиците ни се страхуват повече от политическия аспект на тероризма – обвинението, че не подхождат към тероризма сериозно – отколкото от самото престъпление и посегателство над човешкия живот. В резултат от това сме стигнали до състояние на ненадминати възможности, които не биват ограничавани от политиката. Дори съдиите, които внезапно се сдобиха с много повече от първоначално замисленото политическо значение и влияние, правят всичко възможно да не обръщат внимание на определени закони след атентата от 11-ти септември. Принципите, върху които тази мощна институция бе основана, са превантивната сила и балансът – а не неограничената власт. Когато започнеш да изпълняваш длъжност в ЦРУ, си вдигаш ръката и полагаш клетва – не към правителството, не към управлението, не към секретността. Заклеваш се в Конституцията. В един момент възниква противоречие между задълженията и ценностите, които правителството официално иска да поддържаш, и реалните действия, в които те кара да участваш. Разкритията около убийствената програма на администрацията на Обама показват, че има една част в американската природа, която е дълбоко склонна към необузданото упражняване на власт. Няма по-ясен израз на тази неконтролирана власт от това да приемеш, че имаш правото да екзекутираш човек – извън бойното поле и при липсата на какъвто и да е съдебен процес. В контекста на военните действия, традиционно винаги сме разбирали, че смъртоносната сила на бойното поле не може да бъде обект на предварителни съдебни ограничения. Когато две армии започнат да се обстрелват, в битката няма място за съдия. Днес обаче правителството е решило – без участието, съгласието и дори знанието на обществото – че бойното поле се простира навсякъде. Хора, които не представляват някаква непосредствена заплаха (в нито един смисъл на думата), могат да се превърнат в такава чрез манипулацията на езика. Неизбежно тази концептуална манипулация успява да се наложи заедно с технологията, която предоставя на служителите възможността да подсилват удобните илюзии за „хирургически точни“ убийства и ненатрапчив надзор. Да вземем за пример подобряването на безпилотните самолети, една от основните цели, които САЩ отдавна преследва. Идеята е да бъдат разпръснати безпилотни самолети, захранвани със слънчева енергия, които да имат способността да летят без да се приземяват в продължение на седмици. Веднъж като постигнете това и поставите на дъното на самолета което и да е типично устройство за събиране на сигнали, вие можете да наблюдавате излъчванията на всеки един лаптоп, смартфон или iPad и знаете не просто къде точно се намира дадено устройство в даден град, но и в кой апартамент живее неговият собственик; къде и кога ходи и по какъв маршрут. Когато познавате устройствата, познавате и техните притежатели. А когато разпръснете безпилотни самолети над няколко града, проследявате движението не само на отделни личности, а на цели популации. Неограничената сила може да бъде много неща, но тя не е само американска. Използвайки модерната необходимост на хората да бъдат свързани, правителствата могат да приравнят достойнството ни с това на маркираните животни; основната разлика е, че ние сами си плащаме за етикета и го носим в джоба си. Всичко това звучи като параноята на един фантазьор, но на техническо ниво е толкова лесно за осъществяване, че не мога да си представя бъдеще, в което няма опит то да бъде наложено. Според обичая, тази технология ще бъде използвана първоначално в зоните на военен конфликт. Технологиите за наблюдение обаче имат склонността да ни последват и у дома. Тук виждаме двойното острие на нашия уникален американски национализъм. Възпитавани сме да вярваме в изключителността на нацията си, чието явно предначертание е да управлява. Опасността идва от факта, че някои хора наистина вярват в това и част от тях очакват проявлението на нашата национална идентичност – сиреч правителството ни – да действа подобаващо. Неограничената сила може да бъде много неща, но тя не е американска. Именно в този смисъл разобличаването все повече се превръща в проява на политическа съпротива. Разобличителят, който пуска алармата, наследява завета на редица американци, започваща с Пол Ривиър. Личностите, които правят тези разкрития, са толкова силно провокирани от това, което са видели, че са готови да рискуват живота и свободата си. Те знаят, че ние, хората, сме най-надеждното средство за контрол на властта на правителството. Членовете на най-висшите правителствени етажи имат невероятни способности и ресурси, изключително голямо влияние и монопол над насилието, но във финалното уравнение има една единствена цифра от значение: отделният човек. А ние сме повече от тях. Въведение от Едуард Сноудън към новата книга на Джеръми Скейхил „Убийственият комплекс: тайните правителствени военни програми с безпилотни самолети“ (2016). Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro http://www.memoriabg.com