Катя ПЕНЕВА, психотерапевт: Да създадеш взаимна любов означава да излезеш от прозаичността на бездействието

Чувствам се изоставен, от дълго време живея сам. Животът ври около мен, а аз сякаш искам да се потопя дълбоко, за да не усещам пулса му, да спра дъха му. Така копнея тя, моята бъдеща любов, да е до мен. Не зная къде е? Как да я намеря?
Самотен изоставен, като есенно листо, отронило се от дървото в дъждовна есен. Седнал на пейката в парка, наблюдаваш окапващите листа и сълзите се ронят в душата ти. Колко е красиво и колко е тъжно когато си сам. Опитваш се да намериш смисъл в сезоните на живота си, да преосмислиш кръговрата на времето. Имаш усещането, че отдавна си тук, зимата се сменя от пролетта, лятото бива изпратено от есента, а ти все така като страж на времето стоиш на тази пейка. Вглеждаш се в непознати лица, търсиш точно това, което ще спре поглед върху теб, ще се усмихне и ще ти предложи боички, за да нарисувате заедно бъдещето си. Нуждаеш се от човешко присъствие, от усмивка, на която да отговориш с любов. Някой, когото копнееш да докоснеш, дори само с една прегръдка.
Отдавна сякаш си забравил за себе си, животът ти се е превърнал в пустиня, а чувствата ти съхнат недокоснати от дъжда. Всичко е загубило своя смисъл, а копнежът за срещата с нея е блян. Мечтите ти все повече се превръщат във фантазии, в които ти не си главен герой. И какво от това? Второстепенната роля също е добра, когато актьорите са професионалисти. Макар и посредствена, срещата с „някого“ е като сълза, която се стича по лицето ти, за да намокри устните ти с очакване и копнеж. Всичко в живота ти е доста посредствено, но това не означава, че е лишено от смисъл. Всяка нова усмивка или среща, споделена с кратка интимност, ти дава усещане за принадлежност. Имаш чувството, че нещата около теб се променят, а само твоят живот стои на автостоп в улица без изход, но след всяко едно отронило се есенно листо се поражда нова надежда. Есента не е отчаяние, а в зимата няма студ, сезоните предизвикват промените. Искрата, пламнала в погледа между двама, ще промени света.
Така в разходката в парка, между есенните листа, ние се вглеждаме в очите на другите. Търсим непреднамерената, неслучайната истинска, безусловна любов. Тази, която не можеш да споделиш само в една среща. Но преди това да се случи, човек трябва да се въоръжи с търпение, да опознае първо себе си. Да погостува на бъдещето, което си представя и да се запознае детайлно с всяко едно свое желание. Така, под очарованието на листопада, със сигурност можем да проектираме в детайли точно тази огън, който ще запалим, когато се срещнем с „правилния друг“. И макар случайните срещи в задънената улица да нямат необходимия заряд, те са като сухите дърва, като опита, който трупаме в огнището на живота си. Всяка една споделена усмивка и интимност нагнетяват в нас още по-голямо желание и нетърпение, дават ни знания, които сме пропуснали в пътя си дотук. Кратките забежки и случайният секс не са губене на време, те са като стъпала от стълба, която е необходимо да изкачим в пътя си към предстоящата среща.
И когато вече на върха открием подходящия за нас любим, ще предстои още по-труден път в небесата на съвместния ни полет. С него няма да е достатъчно само да споделяме взаимните си очаквания и чувства, защото последното е твърде недостатъчно. Запаленият огън, консумираната среща са само първите надежди, които предстои да се превърнат в реалност. И това сякаш е най-трудното. Да създадеш взаимна любов означава да излезеш от прозаичността на бездействието. Тепърва предстои тежък труд в създаването, изграждането и поддръжката на една зряла, мъдра любов. Не е лесно! Може да се изплашиш и да се откажеш, да избереш да останеш сам. Но може и да полетиш, макар в началото неуверен, но подкрепен от другия, за да създадете ново измерение и общ подслон. Така слънцето ще огрява чувствата ви, а сезоните на живота ще дефилират за да ви покажат красотата на времето, в което човек помъдрява достатъчно, за да не се чувства сам!