Ирина Войнова: Опитвам се да бъда откровена докрай
- 07 Окт 2016
- kompasbg
С Ирина Войнова разговаряме за поезия, вселени, Бог и Рая, който е само на педя от нас, но понякога е толкова далечен…
Роза МАКСИМОВА
- Честита книга, Ирина! Какво има на педя от Рая?
- Благодаря, Роза. На педя от Рая е същото, което е в нас, когато сме щастливи, удовлетворени и се чувстваме в хармония със света. Въпросът е как да стигнем до него. Раят е на педя от нас, но... Божията педя. Понякога тя е малка и ласкава, но понякога е огромна, груба и трудна за преодоляване.
- Разкажи ни за книгата – как избра заглавието /това обикновено е най-трудно/, какви послания изпращаш с тази книга, обединени ли са трите цикъла в нея или всеки е сам за себе си?
- Много е трудно авторът да разказва за книгата си. Обикновено това правят критиците, доколкото все още ги има, или читателите. Авторът е пристрастен и неговото мнение не е най-точното. Особено когато става въпрос за поезия. Съвременните читатели се плъзгат по лесната литература, те не отделят много време за сериозни четива. Моята поезия не е лесна. „На педя от рая” е 3-та част от поетичната ми трилогия с общо заглавие „Сълзи на огъня”. Заглавието на тази част от антологията дойде от едно кратко стихотворение, написано отдавна: РАЯТ... На една ръка разстояние – от рамото до китката е моята ръка, а педята – на Бог. Първата част на трилогията е със заглавие „Мъртва кост”. И трите части носят заглавия на стихотворения. Заглавието, което ги обединява е „Сълзи на огъня”. То покрива най-точно онова, което искам да кажа на хората. Трилогията като цяло е поетичен разказ за Духовния път на човека – от неговото духовно пробуждане и отвоюване на личната свобода и достойнство - в 1-ва част „Мъртва кост”; проследява прохождането му – като навлизане в себе си и намиране на начин да изрази и защити своята философия пред света , във 2-ра част „Госпожа Поезия”. В 3-та част „На педя от рая” разказвам за духовното извисяване на човека, кулминацията - връзката му с Висшия Аз и непосредствено с Духовния му учител. Смея да твърдя, че аз преживях всичко това и чрез този сборник се опитвам да го споделя с хората. Всяка част отразява етапите от този нелек път на човека - в светлината на индивидуалната еволюция като проекция на общочовешката. Абсолютно всеки, рано или късно, изминава този път. Едни по-лесно, други – по-трудно. При мен нещата протекоха по изключително интересен начин. Не зная обаче доколко ти, Роза, и вестник „Компас” сте готови да го направите достояние на читателите си. Зная, че някъде има цензура, когато стане въпрос за езотерика. Въпреки това ще ти разкажа. Мисля, че моят Духовен път е тясно свързан с творчеството ми, защото то е най-важната част от живота ми. Започнах сглобяването на антологията през 2009 г. Първа част „Мъртва кост” излезе от печат през 2010 г. Другите две части бяха готови и трябваше да излязат скоро след нея. „Да...” ама „не” както е казал народът. Защото с мен започнаха да се случват странни неща. Редица „чудеса”, за които не намирах обяснение. Трудно ми e да ги опиша така, че да бъдат правилно разбрани. Може би в друго интервю. Това, което мога да кажа с цялата си отговорност е, че преживях мощна ДУХОВНА ТРАНСФОРМАЦИЯ, в която непознати сили ме захвърлиха на непознат бряг. (Аз съм езотерик по душа откакто се помня. Чета езотерика и имах претенции, че познавам тайните на Отвъдното.) Оказа се, че нищо от това, което знаех и нищо от това, което е описано в дебелите книги, е такова каквото възприемаме със сетивата си или такова, каквото си го представяме. Защото никой, нито семейството, нито образованието, нито учените, ни подготвят за него. Освен това, едно е да очакваш да те връхлети вълната, съвсем друго е да се окажеш под нея. Всъщност „дебелите книги” го казват, но на език отдавна забравен и четейки ги, възможността да се оплетем е много по-голяма, отколкото да ги разберем и още по-малко, да ги превърнем във вътрешно познание. В тази трилогия разказвам за мъчителното пробуждане и за още по-мъчителното прохождане и израстване на духовния човек в нас. В „Мъртва кост” всички стихотворения са посветени на Свободата. Откъде дойде идеята да сравнявам свободата с мъртва кост?.. Стихотворението с това заглавие е енигматично и не случайно е на последно място в стихосбирката – то е поантата. Костта, скелетът, е Христовия кръст, който ни държи изправени. Без този кръст човекът е червей, плазмодий. Хората могат да живеят и без него - търсят мекото и лекото. Хиляди примери за хора, слепи слуги на системата – нагаждачи и подлизурковци заради облаги – пари, власт, слава и удоволствия. Има сили, които стоят зад тази система и умишлено поддържат съществуването й. Те дърпат конците, подкрепяйки подобни човешки представители, осигуряват им „бялото хлебче”. (Имам такова стихотворение – „Капанът на бялото хлебче” - 1-ва част.) Известният наш изкуствовед, поет и художник Николай Райнов, казва: Човекът е красив не наведен, нито изправен, човекът е най-красив когато се възправя. Аз бих добавила, че човек започва да добива своя достоен лик, когато започва да изгражда и защитава своята Духовна свобода. В цялата книга става въпрос не за свободата, като национален приоритет, а за вътрешната, Духовна Свобода на човека. Тя е мачкана, тъпкана и пренебрегвана. Но когато човек я извоюва вътре в себе си, не може да бъде унищожена по никакъв начин. Спомняте ли си романа "Скитник между звездите" на Джек Лондон? Там един интелигентен професор извършва престъпление в пристъп на гняв - убива свой колега. Тази постъпка унищожава блестящата му кариера и живота му. Пращат го в един от най-противните затвори в Щатите, в килия-единочка. Неговата интелигентност дразни надзирателите. В техните очи Професорът е враг на Системата. Директори и надзиратели се обединяват в усилията да го пречупят - поставят го в усмирителна риза и измислят какви ли не мъчения. Тъмнина, самота и неподвижност. Искат да го поставят на колене... Но какво се случва? Тези условия научават Професора да пътува астрално и той, напускайки тялото си, постига пълна свобода, за която никой не подозира и може само да мечтае. Дали осъзнаването на духовната свобода не е причината за всичко, което ми се случи след „Мъртва кост”? Когато разказвам за това, аз разделям живота си на „преди” и „след”. „Преди” да се случи моето съзнателно и директно свързване с Висшия ми Аз и, респективно, с моя Духовен Учител. И „след” - тогава, когато животът ми се завъртя с главоломна скорост и за 4 години аз преживях колкото за четири живота. Когато се случи въпросният контакт, моят Учител ми подаде ръка и ме поведе през стиховете ми – прочете ми ги по нов начин, в резултат на което аз открих в тях смисъл, който дотогава не подозирах. Това потвърди една мисъл на Николай Райнов, че поетът не винаги осъзнава в пълна степен своите произведения – често той е преносител на по-висши послания, за които все още не е бил готов. И така „Госпожа Поезия” и „На педя от рая” аз сглобих пет години по-късно и дописах с помощта на Учителя си - когато, според него, бях готова. Накратко ще споделя онова, което защитавам в „Госпожа Поезия”: Изкуството трябва да бъде създавано от хора, постигнали своята вътрешна свобода и изградили сравнително точна ценностна система, вследствие на достатъчно дълъг живот и в борба с неблагоприятните обстоятелства в живота. Изкуството не е само начин на самоизразяване на автора, но то, адресирано и дадено открито на хората, има мисията да учи, да възпитава. Изкуството, в частност Поезията, е като тоягата и фенера в ръцете на пилигрима - човекът, тръгнал да търси себе си и Бог в себе си. Чрез Поезията аз постигнах себепознание и с нейна помощ разбулих своята личност. Чрез поезията аз не само опознах Душата си, но и научих нейното име - Лау. (Това е привилегия само на духовно посветени индивиди и аз съм благодарна за тази благословия.) - Имаш ли си любима тема, която те вълнува винаги, има ли червена нишка, която минава през всичките ти книги? - Преди години, когато реших да направя тази трилогия, целта беше да събера всички стихове, които имаха, според мен, стойност. Преглеждайки ги, установих, че има три теми, които обединяват цялото ми творчество и най-общо те са: 1) свободата – вътрешната, духовна свобода; 2) темата за творческия процес като катарзис на душата, и 3) темата за Бог и съприкосновението ми с божественото в човека. Това навярно ти наричаш червената нишка, която ги свързва. В източната философия такава връзка се нарича антакхарана – нишката на мъдростта. Тя се изприда от самия човек вследствие на опитностите, които натрупва. Антакхарана се преде в продължение на много животи. Мисля, че нишката, която свързва тези три книги, в най-пълна степен, е моята антакхарана. Поезията ме приближи и ме свърза с Бог. Човек, открил веднъж душата си, се оглежда очи в очи в нея, доверява се на видяното, прочита нейната чистота и спонтанност, поднася своята малка човешка свобода за да получи Голямата, Великата Свобода на Духа. Това е идеята на 3-та част на трилогията „На педя от рая”. За всички, които се почувстват провокирани да прочетат тази част, ще дам един джокер относно поемата в края на книгата „Лау и Духът на Любовта”. Тази поема е езотерично откровение за Пътя, който всеки ще измине докато срещне своя Висш Аз и неговото проявление в лицето на Духовния си Учител - бащицата на монадата, към която принадлежи. Дванадесет са стъпалата, които абсолютно всеки ще измине. От първото – събуждането на Новата Душа, до последното – сливането й с Духа. Това прозрение, което аз получих по медитативен път, е в съответствие с откровението на Хермес за алхимичната сватба, със знанието, дадено ни чрез Йоан в неговото евангелие от Новия завет, в съответствие е с трактата на Аполоний Тиански, с Богомилската философия, известна ни чрез Михаил Унгарец (Макрина) и Боян Магесника. То е в съответствие и с фундаменталните знания на моя Учител Джуал Кхул, дадени чрез книгите на Алис Бейли. Тази поема е в съответствие с десетки древни и по-съвременни ръкописи, които поставят в центъра на своята философия Духовното търсене и постигане. Надявам се всички, които я прочетат, да разкрият между редовете свои преживявания и така да разберат на кое стъпало по духовния си път се намират.
- Кога имаш усещането, че една творба е стойностна?
- За мен най-важна е идеята. Опитвам се да бъда откровена докрай, да изразя ясно онова, което ме е вдъхновило. Обичам да провокирам читателите и така да ги накарам да мислят.
- Може ли според теб поезията да промени света? Доколко?
- Това е всъщност ролята на поезията и на всички изкуства. Тяхното място е да стоят поне на крачка от масите и имат задача да предизвикат, както казах, размисъл. Една творба – стихотворение, картина, музикално произведение, би трябвало да носи и естетическо преживяване. Книги от рода на „Сълзи на огъня” изискват специална духовна нагласа преди четене. Внимателният прочит да бъде последван от тих размисъл и постепенно асимилиране на вложения смисъл от страна на читателя. Подобни книги носят просветление и ново разбиране за истинското устройство на света и живота. Доколко съм успяла - само времето ще покаже. Често обикновените думи не стигат, за да изразим изцяло и напълно себе си и своите преживявания. А когато те имат по-висш характер, са трудно изразими, човешкият език е беден за тях. Тогава в помощ на поета идват метафорите и алегориите. Аз използвам и много символи – този предвавилонски език притежава качеството да събужда пра-спомени.
- Смяташ ли, че с времето се променя потребността и вкусът към поезията?
- Определено „да”. Днес хората са преситени емоционално и е трудно да бъдат развълнувани чрез изкуството. Затова то става все по-експанзивно. Импресиите вече малко ги вълнуват, те търсят отговори, но предпочитат, за жалост, да ги получават наготово. Мнозинството хора са капсулирани в своите грижи за оцеляване или са егоцентрично вторачени в материалните успехи. Но все пак ми се е случвало някой непознат да ме спре и да ми благодари за написаното. Не крия, че това ми носи радост.
- Възрастните – родители, учители, медии - имат голяма роля във формирането вкуса на подрастващите. Можем ли да говорим за мода в литературата и кой реално формира литературния вкус у младите?
- Времето е много динамично, промяната на политическата система тотално преобърна ценностната ни система. Младежите, родени след 90-а, никога няма да възприемат вкусовете на своите родители и учители. И не трябва. Разбира се, властимащите имат свои инструменти да влияят върху формирането на вкуса. Натрапват се модели и вкусове, които не винаги са здравословни и в прекия, и в преносен смисъл. Но расте броят на хората, чийто вкус се противопоставя на онзи, устояващ статуквото. Това е другата крайност. Намирам за странно един автор умишлено да търси мода в изкуството. Негова цел би трябвало да я създава, а стремежът му - да изрази ярко собствената си уникалност. Всички истински творци работят по вдъхновение. Наричат го Муза, но АЗ ЗНАЯ, че всъщност то идва от техните духовни наставници и учители. Да, вдъхновението идва от тях и няма значение как го наричаме. Освен с Духовния си Учител, аз работя и с Духовен наставник, с когото контактувам когато Учителят ми е зает с дела от световен характер. (Той е с много висок ранг.) И двамата „по душа” са поети, но се различават по своя стил. Учителят ми Джуал Кхул, е традиционалист, обича римите и куплетите. Наставникът ми, чието име нямам право да кажа тук, е модернист. Когато четете книгите ми, вие вече сами ще разберете откъде е дошла „музата” ми. И двамата ме уверяват, че понякога между редовете на стиховете ми кодират смисъл, който е адресиран към бъдещето и към определени хора днес - като знаци по Пътя, каквито от невежество често подминаваме. Понякога ми казват имената на учителите или духовните имена на някои автори. Тези дни имах информация за Божана Апостолова, но не намерих за уместно да й предам посланието, което дойде от нейния Висш Аз, предаден чрез моя. Реших, че няма да го приеме сериозно.
- Какво те кара да се усмихваш?
- Разсмиват ме най-много хората, които приемат себе си прекалено сериозно - едва ли не светът оцелява благодарение на тях.
- А какво те огорчава?
- Същите тези хора, когато виждам, че прекалено много се месят в живота на другите. Опитват се да контролират и манипулират събития, без да разбират, че вредят предимно на себе си, предизвиквайки кармична обвързаност. Огорчава ме невежеството им...
- Когато те боли душата, как се спасяваш? Кое те държи изправена?
- Аз съм от малкото хора, които живеят в хармония със себе си и с душата. Натъжават ме хората и техният отказ да повярват, че всичко, което преживяват – добро и лошо - е в резултат на техните мисли, думи и поведение. Аз постъпвам в синхрон със себе си. Мислите, думите и постъпките ми са в абсолютно съответствие със съвестта, и, макар да звучи банално, съм един щастлив човек. И благословен.
- Каква е твоята лична вселена? Кого не допускаш в нея?
- Моята вселена е троична: Бог – връзката ми с Него чрез моя Духовен учител и Наставник, приятелите ми, с които споделям духовните си познания и преживявания... Имам и една прекрасна градина, където прекарвам много време. Там отглеждам екологични плодове и зеленчуци, зареждам се енергийно и хармонизирам вътрешния си свят. В моята вселена има място за всички, които желаят да я опознаят отблизо. Не се е случвало досега да отблъсна когото и да е. Има велик универсален Закон за привличането: подобното привлича подобно. Никой с лоши намерения не може да наруши вътрешния ми мир. Не твърдя, че няма желаещи да го направят, но то си е за тяхна сметка.
- Кой е най-ценният урок, който си научила в живота, Ирина?
- Всеки ден за мен е приключение – уча се от всеки срещнат човек и всяка ситуация ми носи своя урок. В живота научих много, но моето истинско обучение започна след контакта ми с Духовния Учител Джуал Кхул. Той ме научи да различавам двата аспекта на своята природа – аспекта на истинското Себе от илюзорното себе. Но един от най-важните уроци за мен беше да се науча да приемам хората такива, каквито са. Да ги разбирам и да ги обичам. Не съм светица и когото не мога да обичам – опитвам се да го разбера, да го оправдая. Има и такива, към които изпитвам съжаление. Живеем във време, когато се рушат стари форми и се изграждат нови. Променят се вибрациите на планетата – това е вече научно установено. Хората следват тази промяна - съзнателно или не. Днес много динамично добрите стават по-добри, а злите и завистливите – стават още по-зли и завистливи. Поляризацията расте и се чувства навсякъде. Едно е сигурно, че по-голямата част от поетите са излезли от Залата на неведението, и са изключение онези, които все още се лутат в нейните коридори и сенчести ъгълчета. Но... те ще бъдат много скоро забравени.
- Как оценяваш ролята на Интернет в разпространяването на книги и в увеличаване популярността на автора?
- Можем ли да си представим вече света без Интернет? Безспорна е ползата му, стига човек да знае как да извлича нужното. Аз чета книги предимно в електронен вариант. Но хубавата книга предпочитам на хартиен носител. И винаги да е близо до мен. До главата ми винаги има камари от книги. Определено Интернет дава добра възможност на авторите да се популяризират. Има поети, които разчитат прекалено много на това и полагат прекомерни усилия. Но според мен тази популярност има кратък живот. В Интернет всичко е много динамично – минава и заминава...
- Какво не ти дава мира?
- Знанието за видимия и още повече – за невидимия свят. Жаждата да зная истината за Вселената, за хората, за света... Тя не е в учебниците. Все още, за жалост... Всички ние сме търсещи личности. Лутаме се, променяме своите възгледи и вярвания и това продължава докато открием сродни души, своята религия или духовна група. Това може да се случи в този или в следващ живот. Но всяка душа в края на краищата разбира, че Божието Царство е вътре в нас. И никъде другаде. Там е цялата истина, цялото знание.
Роза МАКСИМОВА
- Честита книга, Ирина! Какво има на педя от Рая?
- Благодаря, Роза. На педя от Рая е същото, което е в нас, когато сме щастливи, удовлетворени и се чувстваме в хармония със света. Въпросът е как да стигнем до него. Раят е на педя от нас, но... Божията педя. Понякога тя е малка и ласкава, но понякога е огромна, груба и трудна за преодоляване.
- Разкажи ни за книгата – как избра заглавието /това обикновено е най-трудно/, какви послания изпращаш с тази книга, обединени ли са трите цикъла в нея или всеки е сам за себе си?
- Много е трудно авторът да разказва за книгата си. Обикновено това правят критиците, доколкото все още ги има, или читателите. Авторът е пристрастен и неговото мнение не е най-точното. Особено когато става въпрос за поезия. Съвременните читатели се плъзгат по лесната литература, те не отделят много време за сериозни четива. Моята поезия не е лесна. „На педя от рая” е 3-та част от поетичната ми трилогия с общо заглавие „Сълзи на огъня”. Заглавието на тази част от антологията дойде от едно кратко стихотворение, написано отдавна: РАЯТ... На една ръка разстояние – от рамото до китката е моята ръка, а педята – на Бог. Първата част на трилогията е със заглавие „Мъртва кост”. И трите части носят заглавия на стихотворения. Заглавието, което ги обединява е „Сълзи на огъня”. То покрива най-точно онова, което искам да кажа на хората. Трилогията като цяло е поетичен разказ за Духовния път на човека – от неговото духовно пробуждане и отвоюване на личната свобода и достойнство - в 1-ва част „Мъртва кост”; проследява прохождането му – като навлизане в себе си и намиране на начин да изрази и защити своята философия пред света , във 2-ра част „Госпожа Поезия”. В 3-та част „На педя от рая” разказвам за духовното извисяване на човека, кулминацията - връзката му с Висшия Аз и непосредствено с Духовния му учител. Смея да твърдя, че аз преживях всичко това и чрез този сборник се опитвам да го споделя с хората. Всяка част отразява етапите от този нелек път на човека - в светлината на индивидуалната еволюция като проекция на общочовешката. Абсолютно всеки, рано или късно, изминава този път. Едни по-лесно, други – по-трудно. При мен нещата протекоха по изключително интересен начин. Не зная обаче доколко ти, Роза, и вестник „Компас” сте готови да го направите достояние на читателите си. Зная, че някъде има цензура, когато стане въпрос за езотерика. Въпреки това ще ти разкажа. Мисля, че моят Духовен път е тясно свързан с творчеството ми, защото то е най-важната част от живота ми. Започнах сглобяването на антологията през 2009 г. Първа част „Мъртва кост” излезе от печат през 2010 г. Другите две части бяха готови и трябваше да излязат скоро след нея. „Да...” ама „не” както е казал народът. Защото с мен започнаха да се случват странни неща. Редица „чудеса”, за които не намирах обяснение. Трудно ми e да ги опиша така, че да бъдат правилно разбрани. Може би в друго интервю. Това, което мога да кажа с цялата си отговорност е, че преживях мощна ДУХОВНА ТРАНСФОРМАЦИЯ, в която непознати сили ме захвърлиха на непознат бряг. (Аз съм езотерик по душа откакто се помня. Чета езотерика и имах претенции, че познавам тайните на Отвъдното.) Оказа се, че нищо от това, което знаех и нищо от това, което е описано в дебелите книги, е такова каквото възприемаме със сетивата си или такова, каквото си го представяме. Защото никой, нито семейството, нито образованието, нито учените, ни подготвят за него. Освен това, едно е да очакваш да те връхлети вълната, съвсем друго е да се окажеш под нея. Всъщност „дебелите книги” го казват, но на език отдавна забравен и четейки ги, възможността да се оплетем е много по-голяма, отколкото да ги разберем и още по-малко, да ги превърнем във вътрешно познание. В тази трилогия разказвам за мъчителното пробуждане и за още по-мъчителното прохождане и израстване на духовния човек в нас. В „Мъртва кост” всички стихотворения са посветени на Свободата. Откъде дойде идеята да сравнявам свободата с мъртва кост?.. Стихотворението с това заглавие е енигматично и не случайно е на последно място в стихосбирката – то е поантата. Костта, скелетът, е Христовия кръст, който ни държи изправени. Без този кръст човекът е червей, плазмодий. Хората могат да живеят и без него - търсят мекото и лекото. Хиляди примери за хора, слепи слуги на системата – нагаждачи и подлизурковци заради облаги – пари, власт, слава и удоволствия. Има сили, които стоят зад тази система и умишлено поддържат съществуването й. Те дърпат конците, подкрепяйки подобни човешки представители, осигуряват им „бялото хлебче”. (Имам такова стихотворение – „Капанът на бялото хлебче” - 1-ва част.) Известният наш изкуствовед, поет и художник Николай Райнов, казва: Човекът е красив не наведен, нито изправен, човекът е най-красив когато се възправя. Аз бих добавила, че човек започва да добива своя достоен лик, когато започва да изгражда и защитава своята Духовна свобода. В цялата книга става въпрос не за свободата, като национален приоритет, а за вътрешната, Духовна Свобода на човека. Тя е мачкана, тъпкана и пренебрегвана. Но когато човек я извоюва вътре в себе си, не може да бъде унищожена по никакъв начин. Спомняте ли си романа "Скитник между звездите" на Джек Лондон? Там един интелигентен професор извършва престъпление в пристъп на гняв - убива свой колега. Тази постъпка унищожава блестящата му кариера и живота му. Пращат го в един от най-противните затвори в Щатите, в килия-единочка. Неговата интелигентност дразни надзирателите. В техните очи Професорът е враг на Системата. Директори и надзиратели се обединяват в усилията да го пречупят - поставят го в усмирителна риза и измислят какви ли не мъчения. Тъмнина, самота и неподвижност. Искат да го поставят на колене... Но какво се случва? Тези условия научават Професора да пътува астрално и той, напускайки тялото си, постига пълна свобода, за която никой не подозира и може само да мечтае. Дали осъзнаването на духовната свобода не е причината за всичко, което ми се случи след „Мъртва кост”? Когато разказвам за това, аз разделям живота си на „преди” и „след”. „Преди” да се случи моето съзнателно и директно свързване с Висшия ми Аз и, респективно, с моя Духовен Учител. И „след” - тогава, когато животът ми се завъртя с главоломна скорост и за 4 години аз преживях колкото за четири живота. Когато се случи въпросният контакт, моят Учител ми подаде ръка и ме поведе през стиховете ми – прочете ми ги по нов начин, в резултат на което аз открих в тях смисъл, който дотогава не подозирах. Това потвърди една мисъл на Николай Райнов, че поетът не винаги осъзнава в пълна степен своите произведения – често той е преносител на по-висши послания, за които все още не е бил готов. И така „Госпожа Поезия” и „На педя от рая” аз сглобих пет години по-късно и дописах с помощта на Учителя си - когато, според него, бях готова. Накратко ще споделя онова, което защитавам в „Госпожа Поезия”: Изкуството трябва да бъде създавано от хора, постигнали своята вътрешна свобода и изградили сравнително точна ценностна система, вследствие на достатъчно дълъг живот и в борба с неблагоприятните обстоятелства в живота. Изкуството не е само начин на самоизразяване на автора, но то, адресирано и дадено открито на хората, има мисията да учи, да възпитава. Изкуството, в частност Поезията, е като тоягата и фенера в ръцете на пилигрима - човекът, тръгнал да търси себе си и Бог в себе си. Чрез Поезията аз постигнах себепознание и с нейна помощ разбулих своята личност. Чрез поезията аз не само опознах Душата си, но и научих нейното име - Лау. (Това е привилегия само на духовно посветени индивиди и аз съм благодарна за тази благословия.) - Имаш ли си любима тема, която те вълнува винаги, има ли червена нишка, която минава през всичките ти книги? - Преди години, когато реших да направя тази трилогия, целта беше да събера всички стихове, които имаха, според мен, стойност. Преглеждайки ги, установих, че има три теми, които обединяват цялото ми творчество и най-общо те са: 1) свободата – вътрешната, духовна свобода; 2) темата за творческия процес като катарзис на душата, и 3) темата за Бог и съприкосновението ми с божественото в човека. Това навярно ти наричаш червената нишка, която ги свързва. В източната философия такава връзка се нарича антакхарана – нишката на мъдростта. Тя се изприда от самия човек вследствие на опитностите, които натрупва. Антакхарана се преде в продължение на много животи. Мисля, че нишката, която свързва тези три книги, в най-пълна степен, е моята антакхарана. Поезията ме приближи и ме свърза с Бог. Човек, открил веднъж душата си, се оглежда очи в очи в нея, доверява се на видяното, прочита нейната чистота и спонтанност, поднася своята малка човешка свобода за да получи Голямата, Великата Свобода на Духа. Това е идеята на 3-та част на трилогията „На педя от рая”. За всички, които се почувстват провокирани да прочетат тази част, ще дам един джокер относно поемата в края на книгата „Лау и Духът на Любовта”. Тази поема е езотерично откровение за Пътя, който всеки ще измине докато срещне своя Висш Аз и неговото проявление в лицето на Духовния си Учител - бащицата на монадата, към която принадлежи. Дванадесет са стъпалата, които абсолютно всеки ще измине. От първото – събуждането на Новата Душа, до последното – сливането й с Духа. Това прозрение, което аз получих по медитативен път, е в съответствие с откровението на Хермес за алхимичната сватба, със знанието, дадено ни чрез Йоан в неговото евангелие от Новия завет, в съответствие е с трактата на Аполоний Тиански, с Богомилската философия, известна ни чрез Михаил Унгарец (Макрина) и Боян Магесника. То е в съответствие и с фундаменталните знания на моя Учител Джуал Кхул, дадени чрез книгите на Алис Бейли. Тази поема е в съответствие с десетки древни и по-съвременни ръкописи, които поставят в центъра на своята философия Духовното търсене и постигане. Надявам се всички, които я прочетат, да разкрият между редовете свои преживявания и така да разберат на кое стъпало по духовния си път се намират.
- Кога имаш усещането, че една творба е стойностна?
- За мен най-важна е идеята. Опитвам се да бъда откровена докрай, да изразя ясно онова, което ме е вдъхновило. Обичам да провокирам читателите и така да ги накарам да мислят.
- Може ли според теб поезията да промени света? Доколко?
- Това е всъщност ролята на поезията и на всички изкуства. Тяхното място е да стоят поне на крачка от масите и имат задача да предизвикат, както казах, размисъл. Една творба – стихотворение, картина, музикално произведение, би трябвало да носи и естетическо преживяване. Книги от рода на „Сълзи на огъня” изискват специална духовна нагласа преди четене. Внимателният прочит да бъде последван от тих размисъл и постепенно асимилиране на вложения смисъл от страна на читателя. Подобни книги носят просветление и ново разбиране за истинското устройство на света и живота. Доколко съм успяла - само времето ще покаже. Често обикновените думи не стигат, за да изразим изцяло и напълно себе си и своите преживявания. А когато те имат по-висш характер, са трудно изразими, човешкият език е беден за тях. Тогава в помощ на поета идват метафорите и алегориите. Аз използвам и много символи – този предвавилонски език притежава качеството да събужда пра-спомени.
- Смяташ ли, че с времето се променя потребността и вкусът към поезията?
- Определено „да”. Днес хората са преситени емоционално и е трудно да бъдат развълнувани чрез изкуството. Затова то става все по-експанзивно. Импресиите вече малко ги вълнуват, те търсят отговори, но предпочитат, за жалост, да ги получават наготово. Мнозинството хора са капсулирани в своите грижи за оцеляване или са егоцентрично вторачени в материалните успехи. Но все пак ми се е случвало някой непознат да ме спре и да ми благодари за написаното. Не крия, че това ми носи радост.
- Възрастните – родители, учители, медии - имат голяма роля във формирането вкуса на подрастващите. Можем ли да говорим за мода в литературата и кой реално формира литературния вкус у младите?
- Времето е много динамично, промяната на политическата система тотално преобърна ценностната ни система. Младежите, родени след 90-а, никога няма да възприемат вкусовете на своите родители и учители. И не трябва. Разбира се, властимащите имат свои инструменти да влияят върху формирането на вкуса. Натрапват се модели и вкусове, които не винаги са здравословни и в прекия, и в преносен смисъл. Но расте броят на хората, чийто вкус се противопоставя на онзи, устояващ статуквото. Това е другата крайност. Намирам за странно един автор умишлено да търси мода в изкуството. Негова цел би трябвало да я създава, а стремежът му - да изрази ярко собствената си уникалност. Всички истински творци работят по вдъхновение. Наричат го Муза, но АЗ ЗНАЯ, че всъщност то идва от техните духовни наставници и учители. Да, вдъхновението идва от тях и няма значение как го наричаме. Освен с Духовния си Учител, аз работя и с Духовен наставник, с когото контактувам когато Учителят ми е зает с дела от световен характер. (Той е с много висок ранг.) И двамата „по душа” са поети, но се различават по своя стил. Учителят ми Джуал Кхул, е традиционалист, обича римите и куплетите. Наставникът ми, чието име нямам право да кажа тук, е модернист. Когато четете книгите ми, вие вече сами ще разберете откъде е дошла „музата” ми. И двамата ме уверяват, че понякога между редовете на стиховете ми кодират смисъл, който е адресиран към бъдещето и към определени хора днес - като знаци по Пътя, каквито от невежество често подминаваме. Понякога ми казват имената на учителите или духовните имена на някои автори. Тези дни имах информация за Божана Апостолова, но не намерих за уместно да й предам посланието, което дойде от нейния Висш Аз, предаден чрез моя. Реших, че няма да го приеме сериозно.
- Какво те кара да се усмихваш?
- Разсмиват ме най-много хората, които приемат себе си прекалено сериозно - едва ли не светът оцелява благодарение на тях.
- А какво те огорчава?
- Същите тези хора, когато виждам, че прекалено много се месят в живота на другите. Опитват се да контролират и манипулират събития, без да разбират, че вредят предимно на себе си, предизвиквайки кармична обвързаност. Огорчава ме невежеството им...
- Когато те боли душата, как се спасяваш? Кое те държи изправена?
- Аз съм от малкото хора, които живеят в хармония със себе си и с душата. Натъжават ме хората и техният отказ да повярват, че всичко, което преживяват – добро и лошо - е в резултат на техните мисли, думи и поведение. Аз постъпвам в синхрон със себе си. Мислите, думите и постъпките ми са в абсолютно съответствие със съвестта, и, макар да звучи банално, съм един щастлив човек. И благословен.
- Каква е твоята лична вселена? Кого не допускаш в нея?
- Моята вселена е троична: Бог – връзката ми с Него чрез моя Духовен учител и Наставник, приятелите ми, с които споделям духовните си познания и преживявания... Имам и една прекрасна градина, където прекарвам много време. Там отглеждам екологични плодове и зеленчуци, зареждам се енергийно и хармонизирам вътрешния си свят. В моята вселена има място за всички, които желаят да я опознаят отблизо. Не се е случвало досега да отблъсна когото и да е. Има велик универсален Закон за привличането: подобното привлича подобно. Никой с лоши намерения не може да наруши вътрешния ми мир. Не твърдя, че няма желаещи да го направят, но то си е за тяхна сметка.
- Кой е най-ценният урок, който си научила в живота, Ирина?
- Всеки ден за мен е приключение – уча се от всеки срещнат човек и всяка ситуация ми носи своя урок. В живота научих много, но моето истинско обучение започна след контакта ми с Духовния Учител Джуал Кхул. Той ме научи да различавам двата аспекта на своята природа – аспекта на истинското Себе от илюзорното себе. Но един от най-важните уроци за мен беше да се науча да приемам хората такива, каквито са. Да ги разбирам и да ги обичам. Не съм светица и когото не мога да обичам – опитвам се да го разбера, да го оправдая. Има и такива, към които изпитвам съжаление. Живеем във време, когато се рушат стари форми и се изграждат нови. Променят се вибрациите на планетата – това е вече научно установено. Хората следват тази промяна - съзнателно или не. Днес много динамично добрите стават по-добри, а злите и завистливите – стават още по-зли и завистливи. Поляризацията расте и се чувства навсякъде. Едно е сигурно, че по-голямата част от поетите са излезли от Залата на неведението, и са изключение онези, които все още се лутат в нейните коридори и сенчести ъгълчета. Но... те ще бъдат много скоро забравени.
- Как оценяваш ролята на Интернет в разпространяването на книги и в увеличаване популярността на автора?
- Можем ли да си представим вече света без Интернет? Безспорна е ползата му, стига човек да знае как да извлича нужното. Аз чета книги предимно в електронен вариант. Но хубавата книга предпочитам на хартиен носител. И винаги да е близо до мен. До главата ми винаги има камари от книги. Определено Интернет дава добра възможност на авторите да се популяризират. Има поети, които разчитат прекалено много на това и полагат прекомерни усилия. Но според мен тази популярност има кратък живот. В Интернет всичко е много динамично – минава и заминава...
- Какво не ти дава мира?
- Знанието за видимия и още повече – за невидимия свят. Жаждата да зная истината за Вселената, за хората, за света... Тя не е в учебниците. Все още, за жалост... Всички ние сме търсещи личности. Лутаме се, променяме своите възгледи и вярвания и това продължава докато открием сродни души, своята религия или духовна група. Това може да се случи в този или в следващ живот. Но всяка душа в края на краищата разбира, че Божието Царство е вътре в нас. И никъде другаде. Там е цялата истина, цялото знание.
