За Йоана Вълчева и посоките
Тя е много млада, вдъхновена, жизнерадостна и енергична. Дръзка, самоуверена, целенасочена и устремена. Към успеха. А пътят към него е изграден от избори, чиято цена трябва да сме готови да платим. Въображението й работи постоянно, на пълни обороти. И Йоана се е потопила изцяло в него – спи по-малко, не гледа телевизия, всеотдайно следва светлината в живота си, пише неуморно, защото знае, че писането дава смисъл на живота й. И не може да си представи живот без цел и посока.
Като всеки млад човек, и Йоана обича да се забавлява, защото е убедена, че „за да имаш творческа енергия, трябва да умееш да живееш, да се наслаждаваш, да почиваш“. И доказва, че това правило работи.

Роза МАКСИМОВА

- Йоана, разкажи ни как реши да напишеш роман? Преди това писала ли си по-кратки форми – разкази, а може би стихове?
-Отговорът ми най-вероятно ще е много познат за читателите ви, тъй като повечето автори разказват за ранната си любов към писането. Да, аз също започнах да пиша в ранните си ученически години, но не бих нарекла онова, което правех тогава, творческо писане. Всъщност по-скоро излагах мислите си на хартия – когато нещо ме вълнуваше, а нямах с кого да споделя, споделях го със себе си. Като тийнейджър се появиха разказите и стиховете. Със сигурност мога да кажа, че прозата ми се удава повече, тъй като римите ми отнемаха страшно много време и усилие. „Съвест“ също беше започнат като разказ, но постепенно идеята толкова се разрасна в съзнанието ми, че историята ставаше все по-дълга и по-дълга и накрая се превърна в роман.
- Каква е идеята в романа? Какво искаш да кажеш на читателите? Какво послание отправяш с този роман?
-Основната идея, когато започнах „Съвест“, бе да покажа една различна гледна точка за онези, които обичаме да заклеймяваме като „престъпници“. Постоянно слушаме и гледаме в медийното пространство за такива, нали? И много лесно ги осъждаме за постъпките им. Но никой от нас не се замисля, че те също са били обикновени хора, че са личности и има причини, които са ги накарали да направят даден избор и да извършат престъпление. Точно такива са героите ми - различни ситуации и обстоятелства са ги довели до този избор – да убиеш или не. Някои от тях осъзнават грешката си и се разкайват, други не. Но се оказва, че за читателя не е толкова трудно да разбере постъпките им и да бъде съпричастен. Така че посланието на книгата е – внимавай какви избори правиш, защото после трябва да си готов да платиш цената.
- На корицата на книгата пише, че това е „история за изборите, които преобръщат живота“. Кои са тези избори? Понякога животът на един човек може да бъде преобърнат от нечий друг избор. Каква е твоята рецепта за справянето с последиците от трудните избори?
-Това са изборите, които самите ние правим във всеки един момент. Да, наистина, понякога животът ни може да бъде преобърнат и от чуждите избори, но в романа ми се говори за онези, които зависят само от нас. И определено нямам рецепта за справянето с последиците. Едно обаче е сигурно - последици има, затова трябва да носим отговорност за изборите си. Разбира се, винаги можем да се опитаме да поправим нещата, но това не значи, че ще е лесно. Главната героиня например е жена, готова на всичко, за да поправи грешките от миналото си. Но така се оказва преследвана от мафията и полицията, в епицентъра на истински екшън. Точно тогава се сблъсква и с неочаквана любов. Въпреки че има план и смята, че е предвидила всичко, обратите ще изненадат и нея, и читателите.
- Как избра заглавието „Съвест“? Каква е съвестта, която описваш – чиста, нечиста, гузна или може би съвестта като начин на употреба?
-Всъщност работното заглавие на романа беше „Изкупление“. Смятам, че тази дума описва най-точно сюжета – главната героиня търси изкупление. За съжаление бях изпреварена и се появи едноименният роман на Иън Макюън, по който беше направен и филм. Няма правило заглавията на книгите да не се повтарят, но си казах, че моята история трябва да е уникална. А и не исках, ако някой отиде в книжарницата, търсейки моята книга и попита за „Изкупление“, да го насочат към друга книга. Затова се наложи да избера друго име на романа и заедно с редакторката ми Кристина Бодурова се спряхме на „Съвест“, като имам предвид нечистата такава.
- Ти си много млада, а роман не се пише бързо. Колко време ти отне писането на книгата? Намираш ли време за забавления?
-Написването на „Съвест“ ми отне две години, но онова, което ме забави е, че тогава не знаех как се пише роман. До онзи момент имах опит само с кратки творби и просто седях и чаках вдъхновението. И така пишех една-две странички и след това прекъсвах за периоди от по няколко месеца. По-късно осъзнах, че вдъхновението не трябва да се чака, понякога трябва да се подбутне. Затова си наложих да написвам определен брой страници за седмица. Когато пропуснех един ден, през следващите пишех повече, за да наваксвам седмичната „норма“. Сега вече знам, че писането изисква изключителна дисциплина и организираност. За сравнение вторият ми роман, който планирам да издам около Коледа, бе завършен за 9-10 месеца. А дали намирам време за забавления – разбира се. Имам си правило – за да имаш творческа енергия, трябва да умееш да живееш, да се наслаждаваш, да почиваш.
- Какво ти дава и какво ти отнема писането на проза?
-Дава ми едно от най-важните неща –смисъл на живота. Наистина е уникално да знаеш каква е мисията ти и да имаш една светлина, която да следваш, дори знаейки, че може никога да не я достигнеш. Не мога да си представя как живеят онези, които нямат цел и ясна посока. Писането ми носи и магия – създаваш светове, истории, персонажи само със силата на въображението си. И тази сила позволява на някого, напълно непознат за теб човек, да види и усети онова, което ти си си представял в ума. Това е като телепатия. Разбира се, като всеки друг избор (темата на „Съвест“ няма изчерпване /смее се/) да пишеш си има своята цена. Трябва да правиш много жертви, особено когато искаш да се занимаваш с това професионално. Спиш по-малко, налагаш си да седнеш и да сложиш ръце върху клавиатурата, вместо да гледаш телевизия, например. Отделно в процеса започваш да се учиш на маркетинг, продажби - неща, които нямат общо с писането. С две думи трябва много практика, за да станеш експерт. - Как минава един твой ден? -За съжаление все още не се издържам от книгите си, но и това ще стане /усмихва се/. Така че делничните ми дни минават главно в работа – занимавам се с онлайн маркетинг. Това включва фейсбук позициониране, емейл маркетинг, развиване на сайтове и други технически процеси, които осъществяват онлайн маркетинга. Тези работни часове обаче са ми много полезни не само от гледната точка да изкарвам пари, а и защото ми помагат да се уча как да маркетирам себе си и книгите – в крайна сметка да си писател е бизнес и най-важното е хората да знаят за теб и да търсят творчеството ти. Добра съм и в дизайна. Вечер използвам времето си да пиша или да правя този онлайн маркетинг за бранда „Йоана Вълчева“.
- Имаш ли си любим автор? Коя книга е на нощното ти шкафче в момента?
-Любим автор ми е Сандра Браун – едва ли има нейна книга, която не би ми харесала. Романите й са изключително добра комбинация от съспенс и романс. От съвременните български автори фаворит ми е Людмила Филипова. Нейната книга „Войната на буквите“ е единствената творба, която ме е разплаквала. Все още не смея да я препрочета. Много добра е и „Антихтонът на Данте“. В момента на нощното ми шкафче е „Ритуалът“ от Радко Пенев.
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – откъс от романа „Съвест“ например.
-Освен откъса, който предоставям сега специално за вашия вестник, много подаръци и безплатни неща могат да бъдат открити на сайта ми. Също така във фейсбук страницата ми тече игра, в която може да бъде спечелена „Съвест“ с автограф от мен. Всеки, който иска, може да участва до 23 септември.

СЪВЕСТ
/откъс/
-Какво правиш, полудя ли? – крещеше Катя на Иван и се опитваше да отмести пистолета му.
-Не ми пречи, Катя!b - Тонът му наподобяваше ръмжене. Не отмести поглед от полицая, който все още гледаше невярващо.
-Опомни се! – умоляваше го Катя. Никога не го бе виждала да се държи толкова безразсъдно. – Франческо ще ни помогне, нали искахме точно това?
-Не съм толкова наивен да повярвам на лъжите му. – отсече Иван. – Залъга ни, за да се докопа до телефона, но всъщност иска да ни предаде.
-Това ли било? Толкова си лъгал и мамил, че сега се съмняваш във всеки, дори в единствения човек, който преди години те съветваше да не вършиш глупости. Мислиш си, че всички са като теб, долни предатели! – Италианецът бе запазил самообладание пред вида на пистолета, насочен към него. В очите му нямаше капка страх и сега дръзко предизвикваше Иван със словесни нападки. – Ако още не си разбрал, аз съм единственият човек, който може да ти помогне и единственият, който е готов да го направи. Никой друг няма да повярва в добрите ти намерения, в които и аз все още се съмнявам. – Пристъпи крачка напред и опря гърдите си в дулото на пистолета. – Хайде застреляй ме, застреляй едничкия си шанс! – предизвика го за последен път и зачака.
Иван допря пръста си до спусъка и леко го натисна. Усети как металът хлътва и в този момент осъзна колебанието си. До преди миг бе убеден в предателството на полицая, но сега съмнение обви сърцето му. Старият му приятел взираше тъмните си очи в неговите и Иван усети нахлуващите хиляди емоции, които като рояк от пчели го нападаха и пронизваха тялото му. Отпусна ръката си, с която държеше пистолета си и секунда преди да прегърне Франческо, една сълза се стече по кожата му.
-Не мога да посегна на живота ти, така че оставям своя в твоите ръце. – „Да те убия е все едно да убия себе си.” – Ако искаш ме предай на полицията, но те моля да пуснеш Катя.
До този момент Катя бе стояла до тях и със затаен дъх следеше как ще се развият събитията. Отдъхна си, когато усети колебанието у Иван, неприсъщо за наемник от неговия ранг. При убийците времето, което се бавеха да ликвидират жертвата си, издаваше слабост. Съдбата им обаче оставаше неясна, може би Франческо наистина смяташе да ги предаде. Мълчанието и на тримата изнерви обстановката.
-Все още си ми като брат. – промълви италианецът и обхвана главата на приятеля си с длани. – Не бих предал брат си, нито жената, на която държи.
-Ние наистина няма към кого да се обърнем за помощ, иначе Иван никога не би застрашил сигурността ти.
Катя почувства, че трябва да седне и се отпусна на страничната облегалка на едно кресло. Денят беше дълъг, а само десет часа сън не бяха достатъчни на тялото й да забрави предишните стрес и недоспиване.
-Ако ще работим заедно, трябва да си имаме доверие – поде Франческо и застана до прозореца. Започна да смъква щорите. – Аз нямах намерение да ви предавам на полицията, напротив щях да изпълня поставените от вас условия.
-Съжалявам, че се усъмних в теб, братко. – отвърна му Иван и се приближи към Катя, за да се увери, че е добре. Погали косите й, а след това добави: - Занапред ще правим всичко, което ни наредиш.
-Въпросът е дали аз мога да ви имам доверие. - Полицаят се обърна към гостите си и ги прониза с изпитателния си поглед както когато избираше екипа си.
Катя хвана ръката на Иван и го погледна въпросително. В отговор получи утвърдително кимане.
-Имаш думата ни, не като на престъпници, а като на хора, решили да поемат по нов път, че няма да направим нищо, което да застраши теб и семейството ти и че ще изпълняваме всичкo, което кажеш – тържествено изрече тя, сякаш произнасяше клетва.
– Можеш да ни имаш пълно доверие. Случки като тази няма да се повтарят, защото ние искаме да поправим грешките си, а не да правим нови.
Франческо замълча отново, тъй като сметна, че няма нужда от приказки, а трябва да премине към действия. Отново взе мобилния си телефон и набра номера на управлението. Когато чу първия сигнал, погледна часовника, окачен на стената. Минаваше два през нощта и най-вероятно дежурният на телефона вече си бе легнал и щеше да му е необходимо повече време, за да се дотътри и да вдигне слушалката.
-Централно полицейско управление Санкт Петербург – почти изрецитира служителят.
-Олег, ти ли си? – попита Франческо, опитвайки се да познае по гласа кой служител е на смяна тази вечер.
-Да? – отвърна колегата му, леко озадачен, че мъжът от другата страна на телефонната линия знае името му.
-Обажда се детектив Франческо Берути. Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, сигурно те събудих. -Не, имаме много работа в управлението и затова се забавих.
-Така ли? – Италианецът се учуди. – Какво се е случило?
-Тази вечер около полунощ е извършен обир на бижутериен магазин. По следите сме на извършителя, но на няколко пъти ни се изплъзна.
-Дано бързо се справите с това – Франческо седна на кожения стол зад бюрото и нервно затропа с пръсти по лакираното дърво. – Обаждам се, за да ми се изпрати набързо един договор по факса.
-Разбира се, за какъв договор става дума? – попита го дежурният полицай.
-Нали се сещаш, че при съдействие от страна на престъпник, сключваме договори с него за намаляване на присъдата му?
-Да, но за какво Ви е подобен договор? – изненада се Олег.
-Искам да огледам някои подробности по клаузите – смотолеви Франческо. Чу гласовете на други полицаи, които дадоха команди на дежурния.
-Детектив Берути, викат ме по работа. Веднага ще Ви изпратя по факса договора, който искате.
-Благодаря ти, Олег. Успех със случая. Франческо остави телефона си и всички се обърнаха към факса, когато чуха звука от излизащата хартия.
-Не може да му се отрече, че е бърз – отбеляза Иван.
Италианецът взе напечатания лист и хвърли поглед по него. Когато се увери, че всичко е както трябва, взе химикал и написа нещо, подписа се най-отдолу и завъртя документа и химикала към тях. Катя и Иван се приближиха и също прочетоха съдържанието. Видяха имената си, написани ръкописно от Франческо, както и цифрата две на мястото на броя на годините, които щяха да лежат, ако съдействаха за успешното залавяне на престъпник. Двамата се подписаха последователно и върнаха договора на полицая. Той го прибра в чекмеджето и стана от стола.
-Чака ни страхотно приключение – каза им. -Благодаря ти, че ни помагаш – искрено му отвърна Иван и го потупа приятелски по рамото.
-Ще ми благодарите, когато постигнем целта си – усмихна му се италианецът и им даде знак да тръгнат към вратата. – Сега е най-добре да ви покажа стаята, която съм ви приготвил и да лягаме. Сутринта ще станем рано и на свежа глава ще обсъдим всичко. – Тръгнаха по коридора, следвани от домакина.
– Утре е последният ден, в който семейството ми го няма, така че до вечерта трябва да сме уредили всички въпроси.
Слязоха надолу по стълбището, но вместо да се запътят към трапезарията, завиха вляво и се озоваха до една врата. -Това е стаята ви. – Франческо посочи вратата. – Ако ви трябва нещо, ще бъда горе.
-Франческо! – промълви Иван, когато приятелят му понечи да тръгне. – Няма да те предам отново.
Полицаят се усмихна и се отдалечи, изкачвайки се обратно по стъпалата към спалнята, която вероятно бе на втория етаж.
Катя бе нетърпелива за сън и побърза да влезе. Когато открехна вратата и надникна вътре, беше възхитена от просторната стая, с огромно легло в едната част и красива дървена тоалетка, върху която имаше ваза с цветя. Иван седна на ръба на леглото и уморено започна да събува обувките си. Катя бе въодушевена от уюта, топлите цветове на мебелите и големите френски прозорци, които гледаха към градината зад къщата, сега натрупана със сняг. Приближи се към тях и се взря в тъмнината, но по-ясно виждаше собственото си отражение в стъклото, отколкото самата градина. Каза си, че на сутринта ще има възможност да й се наслади. Обърна се към цъфналите жълти рози, които я заразяваха със слънчево настроение. Леко долавяше аромата им и реши да се приближи и тайничко й се прииска да зарови лице в тях. Бяха започнали да я радват подобни малки неща, особено сега, когато можеше да се зарадва за голямата крачка, която с Иван успешно направиха, по пътя им към свободата. Сред листата забеляза малко картонче. -Иван, ела да видиш! – възкликна радостно и провря ръката си, за да го извади.
– Мисля, че имаме картичка.
-За какво говориш? - Иван се изправи и когато срещна погледа на Катя, тръпка премина през тялото му. Беше неустоима с тази лъчезарна усмивка на лицето си.
-За моя най-добър приятел, с когото не можаха да ни разделят нито времето, нито разстоянията, и за неговата красива избраница – прочете високо Катя и отново широко се усмихна. – Не е ли невероятно мило?