За Пламен Колев, за живота до ръба и след това

Един психолог описва живота в цялата му шарения – успехи, катаклизми, завои, камъни и трънак, любов и смисъл. Романът на Пламен Колев – „Гадателя“, е роман за живота като съвкупност от множество животи, пречупени през призмата на психологията. Една книга за живота до ръба и след това. Книга за силата да намериш смисъл когато си на дъното, да се хванеш за косата и да се издърпаш нагоре, към живителната глътка въздух. Книга за възможното и невъзможното, за реалността и мистичното, за фантазиите и смисъла.
Добра среща с нашия петъчен гост, който днес с удоволствие ни поднася своя „душевен подарък“.

Роза МАКСИМОВА

- Психолог, филолог, пенитенциарен специалист, пробационен експерт - разкажете ни за себе си, моля. Кой сте вие, господин Колев?
- Роден съм във Бургас, завършил съм СУ „Климент Охридски“, специалност психология и българска филология. След завършването ми работех последователно като трудов психолог в НХК и пенитенциарен психолог в Затвора Бургас. Участвах в изграждането на младежката пробация в града и преди пенсионирането си бях административен ръководител и пробационен инспектор в новосъздадената Областна служба за изпълнение на наказанията в продължение на 11 години. Обичам литературата, природата, морето и Странджа, чета много, слушам симфонична и популярна музика.
- Как се съвместяват всичките ви занимания с писането на проза? Не си ли пречат? Как си помагат?
- Всичките ми занимания се съчетават много добре с творческото писане. Особено важен фундамент за моите книги е психологията, с която съм се занимавал по време на професионалния си път. Тя ми помага при изграждането на характерите и взаимоотношенията, а понякога като в романа „Завръщането на Мария-Антоанета“ присъства директно в повествованието като професионална психоананализа. Въпреки това обаче, не бих казал, че съм от т.н. психологически автори. В прозата ми присъстват мистерията, фантастиката и съспенсът, а в криминалната поредица „Едночленното жури“ преобладава екшънът.
- Романът ви „Гадателя“ по действителен случай ли е написан? Поне топографията е реална, или не съвсем?
- Романът „Гадателя“, както показва и големият му обем, не съдържа само една история, а поредица от случаи – митове, градски легенди, криминални и любовни истории, които са свързани в едно цяло чрез главния герой. Топографията в повечето случаи е реална, но има и много измислени места и случаи с цел засилване въздействието на романа. Определено има и много мистерия, дори ужаси.
- Преди няколко години се нароиха много екстрасенси, гадатели, предсказатели. Мнозина не издържаха проверката на времето. Но има няколко човека с признати /макар и не от всички/ способности – Ванга, Вера Кочовска… Действително ли може да се „вижда“ бъдещето, или всичко е плод на заблуждение, сляпа вяра, шарлатания?
- Ясновидците и гадателите придружават човешкия род от неговото създаване. Те всъщност губят вече своето място в общността: от по-силните, от владетелите шамани и жреци, които „действително“ виждат бъдещето до днешните екстрасенси и медиуми, които слабо влияят на обществения живот. В действителност обаче психологията ни доказва научно, че съществуват явления като четене на мисли от разстояние, преместване на предмети с поглед и други странни явления. В живота има факти и явления, които са още непроучени, но това не значи, че не съществуват. Като психолог много често съм се докосвал до такива хора и явления, за да мога еднозначно да кажа: „Това е шарлатанство!“ Предпочитам да заявя като моя литературен герой Гадателя – има явления и способности на отделни хора да „виждат“ бъдещето и те би трябвало да ги използват в позитивна посока.
- Вие сте психолог - вярвате ли в прераждането? Има ли други форми на живот след смъртта?
- Индивидуалното ни съзнание и начин на мислене, оформено от западното ни възпитание, ни прави егоистични, а християнството доста ограничени, че дори и вече не осъзнаваме, че повечето хора на земята не вярват в Христа, че християнството е само малка част от религиозните учения на света. Например будисти и шинтоисти вярват не във възкресението, а в прераждането, а те са много повече от християните. И не е важно дали аз конкретно вярвам като психолог в прераждането, защото се преражда моят литературен герой, който не е мое пълно отражение.
- Действително ли е възможно човек да знае друг език /освен майчиния/, без да го е изучавал? Как си обяснявате този феномен?
- Да, възможно е човек да проговори друг език, без да го е изучавал! Аз съм използвал в романа някои известни научни факти за инкарнацията и ксеноглосията. Лично аз, със съзнанието си, не мога да си обясня тези феномени, но те добре са описани в научната литература и съществуват.
- Всяка глава в романа завършва със стихотворение. Това е не много често използван похват. Защо прибягнахте към него?
- В „Гадателя“ съм използвал следната техника: приключване на главите с текст на песен, стихотворение или притча. Не е често използван похват, но в случая тези текстове в края на главата не са случайни. Съдържанието им допълва или илюстрира случилото се в съответната глава т.е. Търсеният ефект не е случаен. Например Лермонтовият „Демон“ следва главата „Прокълната от духове яхта“ и т.н.
- Как решихте да започнете да пишете романи – откъде идват идеите, сюжетите?
- Пиша от ученическите години – стихове, разкази и романи, най-вече в периодиката. Повести и романи публикувам едва от 10 години. Моите сюжети са взети винаги от живота на нас, българите, но са пречупени винаги през моята вътрешна оценка. Считам, че едно литературно произведение трябва винаги да е оригинално, нестандартно, да изненадва.
- Изкушава ли ви идеята романът ви да бъде филмиран?
- Не би било зле да може да се филмира „Гадателя“ и „Едночленното жури“ – биха се получили интересни сериали, но нека да сме реалисти. Производството на филми е твърде скъпо. Иначе с удоволствие бих написал сценарий по книгата.
- Казват, че писател е този, който не може да живее по друг начин, за когото да пише е потребност да реализира това, което му е дадено от Бог. Даже ако това е в ущърб на материалното благополучие и кариера. Какво е за вас писането?
- Писането за мен е необходимост. Да, може да се каже, че е било и понякога в ущърб на семейството и работата, но без тези 3-4 часа писане не мога да си представя нито един мой ден от седмицата. Знам, че всичко, което правя се отразява на бъдещето. Творческият процес променя характера - ставам по-човечен и по-добър. Читателите също получават своя душевен подарък. Парадоксът на писането е, че ни извежда от реалността, за да изпълни тази реалност със смисъл. А иначе, както казва Г. Лайбниц, има добри подаръци. А има и лоши. А има и…..книги.
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – откъс от романа ви „Гадателя“ например.


ПОЛТЪРГАЙСТ В „ОБЕЛЯ“
/откъс от романа „Гадателя“/

Полтъргайстът реши да им покаже част от възможностите си. Лампите в апартамента премигнаха и угаснаха. От стаята на Лилян и Соня се чу шум от падащи предмети, а голямото огледало в хола и всички останали се напукаха и счупиха. С идването на светлината от електрическите крушки се видя как хиляди блестящи парченца от огледалата се изсипват едновременно от рамките.
Аз инстинктивно потърсих защита и се прегърнахме с Калин, за да се предпазим. След това той хукна към детската стая.
За учудване на духа, човекът с бастуна не беше мръднал. Напротив – хилеше се с тънка усмивка, а лицето му изразяваше спокойствие. Тогава реши да ни се покаже и ние го видяхме да ни наблюдава от тавана, добил газообразната си невидимост.
Калин Хубенов се показа от съседната стая и извика на чичо:
- Картината е паднала!
- Вземи я! – разпореди Гадателя на момчето. – Зд`ава ли е?
- Нищо ѝ няма – показа се на вратата отново смелият студент с платното в ръце. – Уф, че е неприятна! Мирише на лошо! Ще я обърна с гръб, за да не я гледам.
Виждах как Гадателя мисли ускорено. Знаех причината. Той мислеше за същото, за което и аз. Затвори си порталите за връщане – огледалата. Поставих се на мястото на духа. Сега сигурно ще се опита да ни заключи и да избяга през входната врата. Или пък ще опита да влезе в картината. Не трябваше да знае моя план обаче. И заявих разтревожено и примирено:
- Това е един много, много стар дух и ние го ядосахме. Апартаментът си е негов, момчета. Трябва да го пуснем!
- И да се откажем? – погледна ме ядосано Калин.
Чичо обаче разбираше какво съм намислила:
- Да напуснем! Хайде! „Разбира се, измитайте се оттук!“ – съскаше гласът му някъде в подсъзнанието ми.
Трябваше да продължим заблудата му – да мисли, че сме се предали. Коварно предложих:
- Нека вземем само картината! Смятам, че нищо повече не може да се направи. Полтъргайстът не може да бъде изгонен!
Почувствах задоволството му. Безспорно Гадателя също го усети. Оставяхме полесражението без бой, вземахме с нас картината, чрез която той можеше и щеше да влезе като през портал в някоя друга къща, не дай боже, в горската ни хижа.
Чудно, външната врата на апартамента беше отключена, а асансьорът не спря на долния етаж. Върнахме ключа на дебелата домоуправителка и излязохме пред входа.
- Искаш ли да те закараме? – попитах готиния студент, докато го целувах на прощаване.
- Не, благодаря - отговори с най-чаровната си усмивка той. – Ако има нещо, Магде, винаги може да ми се обадиш. Като идваш в София или нещо друго…
- Ааа-хъм. Да се к-качваме! – каза Гадателя строго.
След това прегърна Калин и му поръча да отиде на църква, за да му четат Василиевите молитви за страдащи от демони и нечестиви духове. Аз се настаних на шофьорското място и отворих прозорчето:
- Последна молба. Има ли тук наблизо пусто място, без много хора?
И погледнах многозначително към картината в ръката му. Гадателя също му кимна. Този път Калин ни разбра, може би духът ни подслушваше.
- Разбира се. Тук, на петстотин метра, до гробищния парк. Ще ви покажа!
Чичо с въздишка на облекчение се качи отзад. Нахаканият младеж вече се беше намърдал до мен и казваше накъде да караме. Само след минути стояхме прави на стотина метра от микробуса сред пустото поле между два хълма със сгурия. Чичо ми се усмихна. „Идеалното място, полтъргайсте!“ – помислих си аз, докато помагах на студента да полее картината на фамилия Коканови и изоставения им заради психическо заболяване син с бензин от резервната тубичка. – „Картината е проклятието на семейството и тя е по-важна от апартамента. Лилян е влизал в нашия свят чрез нея. Нека изгори!"
Масленото платно гореше със син пламък. Трябваше да стане червен, сетне черен, за да се знае, че полтъргайстът от „Обеля“ няма път назад, но това не се случи. Когато огънят намаля, тримата се качихме на микробуса и аз подкарах към светещия в далечината „Люлин“ , за да може Калин да се настани в някакъв евтин хотел.
Не бяхме наясно дали Емил и Анелия ни бяха написали поканата да помогнем. Обаче знаехме, че апартаментът, уви, е необитаем вече, защото духът няма да го остави, въпреки счупените огледала-портали. Полтъргайстите имаха хиляди начини и способи да навредят на следващите наематели, ако госпожа Хаджийска го продадеше. Едва ли Гадателя и аз бяхме помогнали толкова съществено на Калин Хубенов, освен с изгарянето на картината. Само че и там се бяхме провалили. След месец от връщането ни в Странджа Гадателя сънува хълмовете от сгур в „Обеля“. Видя как едно циганче намери изгорялото платно на художника А. Алексиев и с радостни възгласи го отнесе на татко си – възрастен ром с велосипед, на който трупаше съчки за огън.
- Тате, тате, за подпалки!
- А става, става – кимна циганинът, като оглеждаше критично дебелата рамка и прикрепяше платното в щайгата над задната гума.
От неизгорялата четвъртина на проклетата картина му се усмихваше злобно малкият Лилян. Цял живот чичо ми виждаше умрели и техните духове. Той казваше, че повечето полтъргайсти искат само да ги оставят на мира и да си играят, но не всички. Не! Има зли демони, ужасно отмъстителни духове, които не са си на мястото и искат злото да продължи да живее безкрайно.