Годишнините – кръгли, юбилейни или пък поредни – просто дни от календара. Не винаги щастливи, но винаги наши – на равносметка или научен урок, или просто крехко премълчаване и тиха чаша вино.
Важното е да вдигнем очи, да тръснем глава и да продължим. До следващата годишнина и за много още годишнини напред!

Роза МАКСИМОВА

- Честита годишнина, Светла! Как си?
- Благодаря, Роза. Добре съм в момента. Оставих в предходната година известни здравословни проблеми. Благодаря за вниманието и честта, които ми оказвате във вашия обичан от бургазлии вестник. Не ме забравяте и не за пръв път давам интервю пред вас. Знам, че не е само заради сегашния повод. Аз не мисля, че една кръгла годишнина е някакъв особен, крайъгълен камък. За мен е просто още една зачеркната година от обидно краткия ни, в сравнение с вселенските мащаби, живот, който ни е отреден. И това познание не ми дава особен повод за радост. Чувствам се някак ощетена, заради цялото човечество. Струва ми се, че не е редно Човекът – венецът на сътворението, да има толкова малко време, за да изразходва целия потенциал, който е заложен в него при раждане. Затова не обичам рождените дни. И не ги празнувам. Единственото, което правим с моя съпруг, е да отидем някъде и да се почерпим – ей така, заради общоприетите традиции. Залъгвам се, че като не им отдавам някаква особена значимост и почит, годините ще ме заобиколят. /смее се/.
- В живота на всеки човек, а особено на твореца, подобни дати са повод за размисъл, самооценка на изминатия път. С каква доза оптимизъм посрещаш кръглата си годишнина, задължава ли те тази дата с нещо или за твореца отговорността винаги е една, независимо от възрастта?
- В контекста на казаното по-горе, такива дати не събуждат у мен някакъв по-специален повод за размисъл или самооценка на изминат път. Ако човек започне да размисля и да си прави самооценки само на кръгли годишнини, до никъде няма да стигне. Всеки един ден от живота е еднакво добър и подходящ за такива. Всяка направена грешка, всяко едно изпитание, по всяко време, трябва да звъни като алармен звънец и да те кара да се обърнеш назад и да преосмислиш нещата, които са те довели до тях, и сътветно - да си вземеш поука. А творецът? Той какво – преди всичко е един обикновен човек, с всичките си достойнства и недостатъци. Достойнствата не са привилегия на творците. Понякога недостатъците са дори в повече. И творецът не трябва да се мисли за галеник на съдбата. И фактът, че Господ му е дал повече сетивност и съответно – дар слово, за да може да се изразява, не значи, че ще му бъде простено, ако не е добър човек. Така че поуките трябва да важат еднакво за всички. Колкото до въпроса за отговорността на твореца – той трябва да го приеме като задължение още от първия момент, в който започне да публикува своите творби, а хората започнат да ги четат. Защото, известно е, словото е огромен манипулатор. И никой няма право, противозаконно е, да се внушават мисли и да се изпращат послания, които са в разрез с основните християнски ценности. В това отношение аз много внимавам и то е като лайтмотив, който стои над цялото ми творчество. Единственото, което напоследък започва да ме притеснява и което е пряко свързано с възрастта, е, че няма да успея да издам в книги онова, което е създадено вече. А аз имах няколко много плодотворни години. Разбира се, не всичко е достойно да влезе в книга, но имам стихове, които смятам, че заслужават да станат достояние на читателите. Защото, когато после няма да ме има, едва ли някой ще си направи труда да ги издаде. Времената са такива, че хората мислят единствено за себе си, уважават единствено себе си и не ценят таланта на другите. Дори нещо повече – гледат да го омаловажат и да го стъпчат.
- Въпреки житейските несгоди /които съпътстват всеки човек/, от тебе блика енергия и оптимизъм. Кой е най-ценният урок, който научи от живота? 
- Не бих казала, че съм преживяла прекалено много житейски несгоди, макар че не са ми липсвали. Но засега успявам да се справям с ударите на съдбата и не съм загубила духа и оптимизма си. Той, този дух, ми е наследство от мама. А урока, който съм получила е, че всяко едно изпитание, на което сме подложени, не е случайно и има своята закономерна причина. То е своего рода наказание за нашия егоцентризъм и ни е дадено свише, за да ни напомни, че не е важно ние за какви се смятаме, а какви сме в очите на другите и на Господ.
- Ти се занимаваш с йога. Казват, че йогата е стил на живот. Какво е за теб йога - гимнастика, философия, религия, начин на живот или нещо съвсем друго?
- Вярно е, че дълги години се занимавах с йога. Повече от 25. Но аз наблягах повече на асаните. Дори участвах и печелих награди на националните турнири. Не съм гледала на нея като религия. Харесвам я точно като философия. В нея всичко е мъдро, красиво и безценно, като поуки и начин на живот. Само че тя не е за нас – европейците, вечно забързани и напрегнати хора. Не съм успяла да й се посветя така, както заслужава. Въпреки това, като погледна назад в годините, мога да направя вече равносметка, че тази философия е успяла, по някакъв неуловим начин, да наложи отпечатък върху моите възгледи за света и от там – върху моето творчество. Две от ранните ми стихосбирки бяха особено повлияни от нея – това са „Родена в лотос” и „Хилядолетна вода”, които бяха оценени навремето високо от литературни критици, като проф. Светлозар Игов и Панко Анчев.
- Подготвяш нова поетична книга. Какво те изкушава да твориш в най-трудните си житейски моменти? Какво послание ще отправиш с нея?
- За да обоснова отговора си, искам да цитирам Робърт Фрост, който казва в едно свое писмо: „Стихотворението… започва като буца в гърлото, като чувство за нередност, като носталгия по дом или любов. То е копнеж по изразяване, усилие за себеосъществяване. Завършеното стихотворение е това, в което емоцията намира мисълта, а мисълта намира думите.” Илюстрирам с него, защото е едно много вярно наблюдение за творческия процес по принцип, не само за поезията. Творчеството е отражението на преживяванията на човека. И колкото по-богати са те, толкова по-богато ще е творчеството. Лошите неща в живота, в еднаква степен с добрите, стимулират въображението и перото на твореца. Дори нещо повече – обогатяват го с усещания. А тези натрупани усещания и извлечени поуки търсят начин да излязат навън, защото ни задушават. Затова няма специален момент или време за творчество. Напъне ли те, ще се роди. Да, подготвям книга. И мисля, че новата ми книга не само няма да е отстъпление от завоювани досега позиции, а ще ги надгради, ще бъде още по-мъдра и по-философски извисена. Защото годините, ако нищо друго хубаво не ни дават, правят със сигурност човека по-мъдър. А мъдростта, придобита в реални изпитания, трябва да бъде споделена.
- Напоследък социалните мрежи „завряха“ от новината, че разказ на българската писателка Здравка Евтимова е включен в американски учебник. А защо според теб нейни творби /а и творби на още мнозина талантливи съвременни български творци/ досега не са включени в български учебници? Америка „откри“ България. Как ще коментираш това?
- Защото в Америка се държи на качеството. И защото, според мен, твърде много завист има в творческите среди на България и ние сами се дърпаме надолу, както много точно е казано в онзи виц за българите, за казаните и Ада. Докато не започнем да се уважаваме взаимно, а не да омаловажаваме творчеството и таланта на другите, никога няма да имаме съвременни творци в българските учебници. Та ние успяхме да посегнем и на класици от миналото, от които всички сме се учили. И тази неуважителност се възпитава дори на университетско и академично ниво. Завиждаме си и се мразим дълбоко, упоително, както само ние – българите го умеем. Как тогава светът да ни цени и уважава! А за Здравка Евтимова много се радвам. Тя е от онези самородни таланти, които дори и завистта не може да засегне.
- Как би продължила фразата: „Животът трябва да се живее, защото…“?
- Колкото и шаблонно да звучи, нищо по-умно и оригинално не ми идва от продължението „…защото ни е даден веднъж, защото е кратък, защото е непредвидим, защото ни предлага уникални преживявания, защото е красив и защото е единственото място и време, в което човек може да срещне и изживее най-великата емоция на света – любовта”.
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – стихове от новата си книга например.
- Няма да са стихове от новата книга, за да бъде тя изненада за читателите, когато излезе от печат, но ще подаря няколко стихотворения от вече издадени мои книги, които по някакъв начин илюстрират и обобщават мен и характера на моето творчество, а това е важно за една кръгла годишнина, нали? /смее се/.

 
ТАКА ЧУКА СЪДБАТА

Извиват пътищата на съдбата, криволичат
и те запращат в глухи улички накрая.
Дори и пътищата страдат от двуличие
и обещават, а не те отвеждат в Рая.

А уж вървях, вървях, като по ноти,
потеглих мощно с гръмките тръби на Вагнер,
набивах крак под “Турски марш” на Моцарт,
летата знойни Гершуин обагряше…

Ала фалшивите ми ноти правят трапове,
забиват нож в гърба на тишината
и Лунните сонати стават грапави,
докато “Петата” ми чука на вратата.


ГАРА

Краката всеки ден ме водят тук.
Посрещам и изпращам всички влакове.
В натрапчивия мирис на тъга, просмукан
във пейките, излъскани до смърт от чакане,

в протрития от погледи часовник гаров
на дългия и невъзможен път към някого,
пребърквам празните джобове за цигара
на шлифера, от бързане наопъки облякъл.

А после изведнъж се сещам, че не пуша.
Поглеждам - този шлифер също не е моят.
Човекът, който във яката му е сгушен
е онзи, с който съм се сблъскал на завоя.

Около мен лицата странно си приличат -
лица, обърнати в посоката на чакане -
паноптикум на незаситено обичане.
А уж на всеки час пристигат влакове.


ГОСТ

Колко нощи подред този прилеп виси на тавана.
Неочакван и странен, виси като тъжно разпятие.
Малък звяр, в светлините на фарове хванат
и очакващ да падне чукът за небесна разплата.

С него ставаме двама, приключили своето време.
Като тясна килия за смъртник е малката стая.
Някой ангел навярно ще слезе оттук да ни вземе,
а нататък ни чака широкият път към безкрая.

Дотогава, обаче, със него сме стряскащо живи.
И усещам как бясно препуска във мрака сърцето.
Като тънко змийче лъкатуши сърдечната крива
покрай права, която отвежда директно в небето.

Дотогава, обаче, в капана на тяло сме хванати.
Ще тежи като камък, завързана с него душата.
Някой ден ще политне и кацне ей тук, на тавана,
като мъничък прилеп, увиснал надолу с главата.