Виолета Христова: Писането е резултат и за да се получи, трябва да се свърши вътрешната работа
- 24 Авг 2018
- kompasbg
За Виолета Христова и за смисъла
Тя казва, че има смисъл да се пише за живота. И пише за живота в цялата му пълнота и цветност, обелва черупката му, разнищва го на секунди, белези и светове, реже душата на тънко и свети. Да, Виолета Христова свети със своя собствена светлина, макар че под езика си е скрила „една ампула мрак – за всеки случай“.
„Когато се обели, животът е различен -/по-розов и болезнен – като рана“.
Авторката на тези пронизващи стихове, трогателни, тъжни и безкрайно добри е ранима и нежна, тя умее да „стои до глезените в завистта“, „тайно да се моли да бликне от дъното смисъл“. Навярно не всеки е способен така да чувства. Защо ли душата ни откликва на всяка нейна дума без каквито и да било уговорки? Навярно защото четейки стиховете ѝ, ние откриваме себе си.
Днешната ни гостенка Виолета Христова неотдавна изненада своите почитатели с една малка книжка, събрала големи мисли – „Господарят на гледката“. Мисли, които идват среднощ или когато раните раздират душата и зарастват най-трудно.
Роза МАКСИМОВА
- „Господарят на гледката“ е книга с размисли, афоризми, поезия в проза, среднощни и не само среднощни мисли. Гледките постоянно се менят. Имаш ли си любима гледка, опитваш ли се да промениш някоя гледка или философски я приемаш и трябва ли да се опитваме изобщо да променяме някоя гледка/истина?
- Това са твърде много въпроси, но все отнякъде трябва да започна с отговорите си. Човек интуитивно се опитва да следва любимите гледки. Любимите гледки са всъщност изборите, които правим. Поне в повечето случаи. Да отвориш този прозорец, а не онзи, да прегърнеш тези неща, а не онези. Така бавно и опипом се учиш на себе си, следвайки своите собствени нервни импулси. Колкото до опитите да промениш някоя гледка, ами не са само опити, променяш я, променяш я и с приемането, и с неприемането ѝ.
- Чия истина е в „Господарят на гледката“ – твоята лична или общозначимата истина? Ако личната истина не се вмества/съчетава с общозначимата, какво се получава?
- Ничия истина не е там. Само ъгли, процепи, пейзажи от различни прозорци, видимости разни. Умът все иска да е умен и всеобхватен и да нарече нещата „истина“. Дори за „Истината“ има претенция. Но истината предполага цялост, а кой вижда цялото, дърпайки завеската на прозореца си... та така и аз. Едва ли стигам по-далече от градинката пред блока. Колкото до „общозначима“ – и това не знам какво е. Освен клише някакво, с което хората надценяват своите лични гледки, в опитите си да ги унифицират. Вероятно е общозначимо да постъпваш съобразно вътрешната честност към себе си, но коя общност би ти дала това право? Някой би казал: „Е, да, но има неща, които категорично са възприети като общовалидни!“ А може би просто на валидните днес неща все още не им е изтекъл срокът на годност, но един ден винаги се превръщат в други.
- Познаваме те като поетеса. Сега ни поднасяш книга с мисли, умозрения, макар в тях да има голяма доза поезия. Би ли се опитала да събереш мислите си в друг жанр – прозата изкушава ли те?
- Не следвам жанровете. Оставям се сами да се проявят, нека пък нещата сами да избират формата си. А това, че някой ме познава някаква, е част от житейските потоци. Ако дойде проза, проза да е, всички форми на словото ми принадлежат по право, защото съм човек, сама съм ограничила израженията им, с онези, които са по-близки до сегашния ми натюрел, но за утрешния – не отговарям. С две думи – може поезия, може проза, а може и да хукна по други полета.
- От какво се страхуваш, Виолета?
- От много неща. Но от невидимите страхове повече, защото съм склонна да ги замазвам с гипса на неразбирането. Ако видя пробойната, ще знам, че вътре има рана и ще я лекувам, ако не видя страха си обаче, ако го заглушавам някак, мога да се залъгвам дълго, че всичко е наред, че съм един смел и светъл човек. Че нямам проблем. А залъгването е блатно чувство.
- Обикновено се смята, че поетите пишат, когато са тъжни. Според мен вдъхновението има много лица, тъй като състоянията на твореца се менят. Ти кога не пишеш?
- Когато се пълня. Не бързам за никъде, нито настоявам непременно да пиша. Писането е резултат. За да се получи този резултат, трябва да се свърши вътрешната работа, а тя е доста по-важна. Нея следя. А тъжното също е весело и веселото – тъжно.
- За какво си струва да се пише?
- За живота. Струва си да се сеят семената на разширението, да се повдига човек, да се повдига на пръсти, да расте нагоре и настрани и да става все повече от себе си.
- А да се премълчи?
- И „копче“ да изречеш, може твоето копче да е нечия врата. Но за друг ще е само копче... със сигурност. Всеки път се питам „какъв е смисълът да казвам това“, не е ли очевидно и кому са нужни моите истинки. И в този миг винаги изскача и другата мисъл: Щом вътрешният човек настоява да направя нещо, значи то има цел по пътя ми. Иначе всяко човешко усилие може съвсем лесно да се обезсмисли. Но човек през усилията си минава, с крачките си крачи и с думите си пътува. Едни ще изрече, други ще премълчи, но и от двете ще се научи на себе си.
- Ти твориш съвместно с дъщерите си, гордееш се с тях. Преди време представихте една симбиоза в изкуството – рисувани думи в съвместна изложба „Мое обратно“. Но явно те не са твое обратно, а твое продължение и смисъл. Какво беше посланието на този проект, и изобщо – какви послания отправяш с творбите си?
- Да. Не са мое обратно. Посланието на тази изложба беше друго. Всяко нещо, което наричаш „друго“, „различно“, „не мое“, живее в тебе под някаква форма. То е сянката ти. И начинът да хармонизираш света си е да го приобщиш, да го разбереш, да усетиш, че носиш в себе си всичко. Да се приемеш в цялост. Защото и враговете ти са твое лице. И грешките са твой път.
- Коя е твоята лична вселена, Вили, и за кого няма място в нея?
- Не знам как се отговаря на такъв въпрос. Предполагам, че като във всяка вселена и в моята има всичко – и онова, което виждам, което показвам, с което искам да ме видят, и онова, което лежи в мене неосветено. Не бива да затварям вратата за нищо. А колкото до „кого“ - очевидно въпросът е свързан с хора, те са пощальони, които ми носят телеграми, изпратени от най-дълбоката ми вътрешност до мене самата, за да се прочета къде съм в личния си път, колко съм се отклонила и как да се върна обратно и затова всички са ми важни. Разбира се... на теория. На практика понякога боли, реже, скърца и те отнася другаде.
*Виолета Христова е родена в Чирпан. Автор е на стихосбирките: "Пеш до земетръса" (1995), "Звездна карта" (1997), "Да бъде нощ" (2001), "Другата стая" (2006), "Сняг от друга зима" (2008), "Тревата ли?" (2010), "...каза тя. И слезе от небето" (2012), "Една ампула мрак" (2015) и „Господарят на гледката“ (2017). Носител е на националните литературни награди "Георги Братанов" (2006) и "Мара Белчева" (2008), на първа награда на конкурса "В полите на Витоша" (2009), втора награда в конкурса "Златен ланец" на в. "Труд" (2008) и др. Нейни стихове са преведени на руски, сръбски и френски език. Живее и работи в София.
Откъси от книгата на Виолета Христова „Господарят на гледката“:
**
Сетивата стесняват гледката.
Пропускат навътре само онова,
което умът извика.
Другото стои наоколо неоткрито.
Шепне, скърца или бръмчи,
но ти не го чуваш,
част е от чужди гледки.
Ей така, всеки разнася насам-натам
стъклото на своя прозорец,
оглежда се в него и го нарича „свят“.
**
Никога не си повече от кръга,
който образуваш.
Но ти си целият кръг.
**
И да викам с цяло гърло: „Царят е гол!”,
нещата винаги заемат само
отреденото им място.
И да издувам неистово вени от недоволство,
и да нервнича край пейзажите,
реката ще тече винаги в онази посока.
Аз съм само минувач, който разглежда витрината,
но не вижда там нищо друго освен смаяните си очи.
И все пак, аз съм Господарят на гледката.
**
Умът влезе ли вътре, в капан е.
А капанът може и „свобода” да се нарича.
Тя казва, че има смисъл да се пише за живота. И пише за живота в цялата му пълнота и цветност, обелва черупката му, разнищва го на секунди, белези и светове, реже душата на тънко и свети. Да, Виолета Христова свети със своя собствена светлина, макар че под езика си е скрила „една ампула мрак – за всеки случай“.
„Когато се обели, животът е различен -/по-розов и болезнен – като рана“.
Авторката на тези пронизващи стихове, трогателни, тъжни и безкрайно добри е ранима и нежна, тя умее да „стои до глезените в завистта“, „тайно да се моли да бликне от дъното смисъл“. Навярно не всеки е способен така да чувства. Защо ли душата ни откликва на всяка нейна дума без каквито и да било уговорки? Навярно защото четейки стиховете ѝ, ние откриваме себе си.
Днешната ни гостенка Виолета Христова неотдавна изненада своите почитатели с една малка книжка, събрала големи мисли – „Господарят на гледката“. Мисли, които идват среднощ или когато раните раздират душата и зарастват най-трудно.
Роза МАКСИМОВА
- „Господарят на гледката“ е книга с размисли, афоризми, поезия в проза, среднощни и не само среднощни мисли. Гледките постоянно се менят. Имаш ли си любима гледка, опитваш ли се да промениш някоя гледка или философски я приемаш и трябва ли да се опитваме изобщо да променяме някоя гледка/истина?
- Това са твърде много въпроси, но все отнякъде трябва да започна с отговорите си. Човек интуитивно се опитва да следва любимите гледки. Любимите гледки са всъщност изборите, които правим. Поне в повечето случаи. Да отвориш този прозорец, а не онзи, да прегърнеш тези неща, а не онези. Така бавно и опипом се учиш на себе си, следвайки своите собствени нервни импулси. Колкото до опитите да промениш някоя гледка, ами не са само опити, променяш я, променяш я и с приемането, и с неприемането ѝ.
- Чия истина е в „Господарят на гледката“ – твоята лична или общозначимата истина? Ако личната истина не се вмества/съчетава с общозначимата, какво се получава?
- Ничия истина не е там. Само ъгли, процепи, пейзажи от различни прозорци, видимости разни. Умът все иска да е умен и всеобхватен и да нарече нещата „истина“. Дори за „Истината“ има претенция. Но истината предполага цялост, а кой вижда цялото, дърпайки завеската на прозореца си... та така и аз. Едва ли стигам по-далече от градинката пред блока. Колкото до „общозначима“ – и това не знам какво е. Освен клише някакво, с което хората надценяват своите лични гледки, в опитите си да ги унифицират. Вероятно е общозначимо да постъпваш съобразно вътрешната честност към себе си, но коя общност би ти дала това право? Някой би казал: „Е, да, но има неща, които категорично са възприети като общовалидни!“ А може би просто на валидните днес неща все още не им е изтекъл срокът на годност, но един ден винаги се превръщат в други.
- Познаваме те като поетеса. Сега ни поднасяш книга с мисли, умозрения, макар в тях да има голяма доза поезия. Би ли се опитала да събереш мислите си в друг жанр – прозата изкушава ли те?
- Не следвам жанровете. Оставям се сами да се проявят, нека пък нещата сами да избират формата си. А това, че някой ме познава някаква, е част от житейските потоци. Ако дойде проза, проза да е, всички форми на словото ми принадлежат по право, защото съм човек, сама съм ограничила израженията им, с онези, които са по-близки до сегашния ми натюрел, но за утрешния – не отговарям. С две думи – може поезия, може проза, а може и да хукна по други полета.
- От какво се страхуваш, Виолета?
- От много неща. Но от невидимите страхове повече, защото съм склонна да ги замазвам с гипса на неразбирането. Ако видя пробойната, ще знам, че вътре има рана и ще я лекувам, ако не видя страха си обаче, ако го заглушавам някак, мога да се залъгвам дълго, че всичко е наред, че съм един смел и светъл човек. Че нямам проблем. А залъгването е блатно чувство.
- Обикновено се смята, че поетите пишат, когато са тъжни. Според мен вдъхновението има много лица, тъй като състоянията на твореца се менят. Ти кога не пишеш?
- Когато се пълня. Не бързам за никъде, нито настоявам непременно да пиша. Писането е резултат. За да се получи този резултат, трябва да се свърши вътрешната работа, а тя е доста по-важна. Нея следя. А тъжното също е весело и веселото – тъжно.
- За какво си струва да се пише?
- За живота. Струва си да се сеят семената на разширението, да се повдига човек, да се повдига на пръсти, да расте нагоре и настрани и да става все повече от себе си.
- А да се премълчи?
- И „копче“ да изречеш, може твоето копче да е нечия врата. Но за друг ще е само копче... със сигурност. Всеки път се питам „какъв е смисълът да казвам това“, не е ли очевидно и кому са нужни моите истинки. И в този миг винаги изскача и другата мисъл: Щом вътрешният човек настоява да направя нещо, значи то има цел по пътя ми. Иначе всяко човешко усилие може съвсем лесно да се обезсмисли. Но човек през усилията си минава, с крачките си крачи и с думите си пътува. Едни ще изрече, други ще премълчи, но и от двете ще се научи на себе си.
- Ти твориш съвместно с дъщерите си, гордееш се с тях. Преди време представихте една симбиоза в изкуството – рисувани думи в съвместна изложба „Мое обратно“. Но явно те не са твое обратно, а твое продължение и смисъл. Какво беше посланието на този проект, и изобщо – какви послания отправяш с творбите си?
- Да. Не са мое обратно. Посланието на тази изложба беше друго. Всяко нещо, което наричаш „друго“, „различно“, „не мое“, живее в тебе под някаква форма. То е сянката ти. И начинът да хармонизираш света си е да го приобщиш, да го разбереш, да усетиш, че носиш в себе си всичко. Да се приемеш в цялост. Защото и враговете ти са твое лице. И грешките са твой път.
- Коя е твоята лична вселена, Вили, и за кого няма място в нея?
- Не знам как се отговаря на такъв въпрос. Предполагам, че като във всяка вселена и в моята има всичко – и онова, което виждам, което показвам, с което искам да ме видят, и онова, което лежи в мене неосветено. Не бива да затварям вратата за нищо. А колкото до „кого“ - очевидно въпросът е свързан с хора, те са пощальони, които ми носят телеграми, изпратени от най-дълбоката ми вътрешност до мене самата, за да се прочета къде съм в личния си път, колко съм се отклонила и как да се върна обратно и затова всички са ми важни. Разбира се... на теория. На практика понякога боли, реже, скърца и те отнася другаде.
*Виолета Христова е родена в Чирпан. Автор е на стихосбирките: "Пеш до земетръса" (1995), "Звездна карта" (1997), "Да бъде нощ" (2001), "Другата стая" (2006), "Сняг от друга зима" (2008), "Тревата ли?" (2010), "...каза тя. И слезе от небето" (2012), "Една ампула мрак" (2015) и „Господарят на гледката“ (2017). Носител е на националните литературни награди "Георги Братанов" (2006) и "Мара Белчева" (2008), на първа награда на конкурса "В полите на Витоша" (2009), втора награда в конкурса "Златен ланец" на в. "Труд" (2008) и др. Нейни стихове са преведени на руски, сръбски и френски език. Живее и работи в София.
Откъси от книгата на Виолета Христова „Господарят на гледката“:
**
Сетивата стесняват гледката.
Пропускат навътре само онова,
което умът извика.
Другото стои наоколо неоткрито.
Шепне, скърца или бръмчи,
но ти не го чуваш,
част е от чужди гледки.
Ей така, всеки разнася насам-натам
стъклото на своя прозорец,
оглежда се в него и го нарича „свят“.
**
Никога не си повече от кръга,
който образуваш.
Но ти си целият кръг.
**
И да викам с цяло гърло: „Царят е гол!”,
нещата винаги заемат само
отреденото им място.
И да издувам неистово вени от недоволство,
и да нервнича край пейзажите,
реката ще тече винаги в онази посока.
Аз съм само минувач, който разглежда витрината,
но не вижда там нищо друго освен смаяните си очи.
И все пак, аз съм Господарят на гледката.
**
Умът влезе ли вътре, в капан е.
А капанът може и „свобода” да се нарича.
