Василий Димов: Да възприемаш живота чрез изкуството на словото е дар Божий
- 22 Юни 2018
- kompasbg
В
Литература се създава не от темата, а от стила на изобразяването на тази тема, казва писателят в интервю за в. „Компас“
Навсякъде съм чужд и затова – свободен, казва за себе си нашият петъчен гост. За родината на душата, за книгите, за свободата и творческото себеотдаване разговаряме днес с писателя Василий Димов.
Роза МАКСИМОВА
Снимка: Татяна БАЙКУШЕВА
- Разкажете ни за себе си, Василий. Според информация от интернет Вашата "география" е твърде разнообразна – Русия, Германия, България, Грузия... Вашата майка е рускиня, баща Ви – българин, а Вие сте кръстен в Кавказ. С какво започва родината за Вас?
– Родината за мен отникъде не започва и никъде не свършва. Всичко е толкова свързано, че понякога не можеш веднага да съобразиш в кое точно пространство се намираш. Където те тегли повече. И на което време принадлежиш. Във всяка възраст си имаш различни усещания. И с тях невинаги можеш да се справиш. А към това трябва да се добавят личните слабости, привързаности, всевъзможни задължения. Случва се да се прокраднат и спомени... Така че официално записаното в документите не е най-важното. Много по-важно е къде му се иска на човек да бъде в даден момент. С кого. И къде той, в крайна сметка, иска да умре. Може би там е неговата истинска родина. А географията – това са, така да се каже, условности на картата, които понякога са способни да се превърнат в страници на творчеството...
- Как стана така, че започнахте да пишете проза? Как открихте литературата? Или пък тя ви откри?
– По-скоро тя ме разкри. Позволи ми да разбера, че съществуват и други светове. И в голям, и в малък формат. И наяве, и във въображението. Че силата на чувствата понякога може да се окаже по-убедителна от силата на мисълта. В детството не бях голям приятел с приказките. Обикновено ми ги разказваха преди сън. Затова обичах да се ровя в библиотеката на моя по-голям брат. Той тогава се увличаше по редки издания и рафтовете вкъщи бяха претъпкани с книги по история и философия. Естествено, аз нищо не разбирах в моите 6-7 години, но всъщност от тях реално се учех да чета и да пиша. Безкрайността на страниците на дебелите томове ме впечатляваше. Нищо не разбирах, но точно това ми и харесваше – че, за разлика от учебниците, в тези книги никой нищо не ме принуждаваше да разбирам. Детската възторженост не знаеше граници. А пък фантазията се превръщаше в не съвсем детски игри. Разбира се, впоследствие съдбата направи своите поправки: както повечето тийнейджъри в училище, и аз започнах да пиша стихове. Имаше в моята биография и такъв период на луд романтизъм. Но, слава Богу, това увлечение доста бързо и безвъзвратно отмина. Потайността на дебелите книги не ми даваше покой. Вече в университета, аз все по-често се връщах към тях. И най-вече през нощта. И постепенно по нещо научавах. И дори някои неща в тях разбирах.
- Имате няколко романа, повести, сборници с притчи, Вие сте лауреат на много награди, стипендии. Номиниран сте за руския "Букър". Кажете, моля, коя награда ви е най-ценна?
– Никога не съм се замислял за това. Може би, защото отношението към всичките ми текстове при мен е еднакво. Всяка написана дума, всеки нюанс – това е частица, заимствана от собственото "аз". Затова за мен не е толкова важно коя от книгите на кого повече се харесва или какво са написали за нея. В този смисъл аз съм голям егоист и собственик. Образът дори и на най-отрицателния герой във всеки от текстовете - това също е проява на моя характер и моята същност. Друго не може да бъде. Ето това е за мен върховната ценност. Мисля, че така е при повечето автори. Всичко останало, което периодично отмества литературата на втори план, макар и със сладникав привкус, е временно явление и невинаги е обективно. Ако изобщо е явление.
- Прочетох вашия роман "Москва в понеделници". Поздравления! Много смела книга. И с много неочакван край. Разбира се, в нея свободата има водеща позиция. Затова нека да поговорим за свободата. Готови ли са хората да бъдат свободни?
– Според мен, с навлизането на съвременните комуникации цялата свръхестественост на това понятие девалвира. Неговата "свещеност" в днешно време само се имитира. От отделни политически "воеводи" в техните, на първо място, интереси. Но, уви, нищо не може да се направи, на тълпата е свойствен мазохизмът, тълпата обича гръмки лозунги. И именно тези лозунги я провокират за подвизи, които често можем да окачествим и като престъпления. Трябва да се каже, че съществува още свобода на вероизповеданията, на себеизразяването, свобода физическа, свобода като всепозволеност и т.н. Но това са съвсем други понятия. И за тях трябва да съществуват други определения. Не може една и съща подправка да се предлага за всички ястия. А ако някой все пак обича да използва думата СВОБОДА при всеки повод, то това трябва да се възприема само като образност. За някои тя е смислова, а за някои е само „кулинарна“. Има и желаещи да спекулират на тема свобода на творчеството. Но такава свобода никой не е отменял, дори тогава, когато под забрана е било всичко. Просто за всеки тя е лично негова. И всеки я разбира по свой собствен начин.
- Книгите ви се четат на различни езици. Кои от тях са преведени в България?
– Преди две години във варненското издателство "Стено" излезе моят сборник с повести "Профил в слепено огледало". А преди това някои от тях, с одобрението на Владимир Зарев, бяха публикувани в няколко броя на списание "Съвременник". Те бяха много сложни за превод. И много пъти трябваше да ги преправям, да ги редактирам. Но благодарение на търпението преди всичко на преводачката Румяна Колева, на български език текстът зазвуча. Честно казано, аз не мислех, че скоро ще дойде редът на втора книга, но... колкото и да е странно, това се случи. Буквално на 24 май в издателска къща "Знаци" излезе романът ми "Москва в понеделници". И дори вече се появиха първите отзиви. Само не ме питайте имам ли планове за трета. Веднага ще кажа, че засега конкретна идея няма.
- "Москва в понеделници" не е голяма по обем, но в нея какво ли не е преплетено – приятелство, предателство, егоизъм, спецслужби, любов. И всичко това е направено с много висок професионален вкус. Какви теми още ви интересуват, за какво искате да пишете? И изобщо, за какво си струва да се пише?
– Всеки автор си има свои импулси, свои мотиви. Свое ниво на разкрепостеност, свое разбиране за морал. В края на краищата и свои комплекси, без които животът не би бил толкова интересен. Ето защо, както и да формулирате своя въпрос, отговорът все ще се върти около личностния човешки опит. На тази основа, вероятно, се формират сюжетите. Те могат да бъдат както реални, така и абсолютно измислени. Всеки автор търси свой собствен път и собствени средства на изразяване. Всичко останало е пълнеж, който зависи от смелостта на художественото въображение. Само при такова творческо себеотдаване читателят става пълноправен съучастник в писателското вдъхновение.
- А какво още искате да разкажете на читателя?
– Както вече казах, може да се пише за каквото и да било. От значение е – как. Литература се създава не от темата, а от стила на изобразяването на тази тема. Плюс отношението на самия автор към нея. Индивидуалност – ueber alles. Иначе не си струва да се занимаваш с това. А що се отнася до съвременния любител на четенето, всичко зависи от нивото и потребностите му. Да възприемаш живота чрез изкуството на словото – това е дар Божий. До днес все още се намират хора, които не могат да живеят без книги. В много градове (това се отнася особено за Германия) случвало ми се е понякога да се срещам с читателите си лице в лице. И идват не само тези, които виждат моята книга за първи път, но и тези, които вече са я чели. Не един и два пъти тези срещи продължаваха много часове. И протичаха обикновено в атмосфера на спорове. Ето заради такива дълбоки и мислещи хора ми се иска да продължавам да пиша. Не всичко още е погълнато от масовата култура. А телевизията и рекламата за нищо на света не могат да заменят живото общуване.
- Какво не ви дава мира?
– Аз самият не си давам мира. С останалата част от света се опитвам да пазя дистанция. Един малък пакт за ненападение. Понякога, разбира се, ми се иска да се озъбя. Поводи има повече от достатъчно. Но по-добре е да си сдържаш нервите. Няма враг, с когото не може да се намери общ език. Поне временно.
- Успявате ли?
– Засега да.
* Василий Александрович Димов е руски писател, прозаик. Роден е през 1957 г. в град Измаил, в семейство на рускиня и българин. Кръстен е в Грузия. Завършва факултет по журналистика на МГУ. От 1997 г. е член на Съюза на руските писатели. Василий Димов е носител на много литературни грантове и стипендии в Германия, САЩ и Швеция, като Literarisches Colloquium, Literaturwerkstattberlin, Academie Schloss Solituede и др. Владее няколко европейски езика.
Интелектуалният му роман „Алюзиите на св. Посекел“ е номиниран за руския „Букър“ през 1997 г. Автор е на романите „Тбилисимо“, „Москва в понеделници“ (номинация за руски „Букър“, 2014), на сборника с повести „Профил в слепено огледало“ и др. Много от неговите произведения са преведени на български, немски и грузински език.
Литература се създава не от темата, а от стила на изобразяването на тази тема, казва писателят в интервю за в. „Компас“
Навсякъде съм чужд и затова – свободен, казва за себе си нашият петъчен гост. За родината на душата, за книгите, за свободата и творческото себеотдаване разговаряме днес с писателя Василий Димов.
Роза МАКСИМОВА
Снимка: Татяна БАЙКУШЕВА
- Разкажете ни за себе си, Василий. Според информация от интернет Вашата "география" е твърде разнообразна – Русия, Германия, България, Грузия... Вашата майка е рускиня, баща Ви – българин, а Вие сте кръстен в Кавказ. С какво започва родината за Вас?
– Родината за мен отникъде не започва и никъде не свършва. Всичко е толкова свързано, че понякога не можеш веднага да съобразиш в кое точно пространство се намираш. Където те тегли повече. И на което време принадлежиш. Във всяка възраст си имаш различни усещания. И с тях невинаги можеш да се справиш. А към това трябва да се добавят личните слабости, привързаности, всевъзможни задължения. Случва се да се прокраднат и спомени... Така че официално записаното в документите не е най-важното. Много по-важно е къде му се иска на човек да бъде в даден момент. С кого. И къде той, в крайна сметка, иска да умре. Може би там е неговата истинска родина. А географията – това са, така да се каже, условности на картата, които понякога са способни да се превърнат в страници на творчеството...
- Как стана така, че започнахте да пишете проза? Как открихте литературата? Или пък тя ви откри?
– По-скоро тя ме разкри. Позволи ми да разбера, че съществуват и други светове. И в голям, и в малък формат. И наяве, и във въображението. Че силата на чувствата понякога може да се окаже по-убедителна от силата на мисълта. В детството не бях голям приятел с приказките. Обикновено ми ги разказваха преди сън. Затова обичах да се ровя в библиотеката на моя по-голям брат. Той тогава се увличаше по редки издания и рафтовете вкъщи бяха претъпкани с книги по история и философия. Естествено, аз нищо не разбирах в моите 6-7 години, но всъщност от тях реално се учех да чета и да пиша. Безкрайността на страниците на дебелите томове ме впечатляваше. Нищо не разбирах, но точно това ми и харесваше – че, за разлика от учебниците, в тези книги никой нищо не ме принуждаваше да разбирам. Детската възторженост не знаеше граници. А пък фантазията се превръщаше в не съвсем детски игри. Разбира се, впоследствие съдбата направи своите поправки: както повечето тийнейджъри в училище, и аз започнах да пиша стихове. Имаше в моята биография и такъв период на луд романтизъм. Но, слава Богу, това увлечение доста бързо и безвъзвратно отмина. Потайността на дебелите книги не ми даваше покой. Вече в университета, аз все по-често се връщах към тях. И най-вече през нощта. И постепенно по нещо научавах. И дори някои неща в тях разбирах.
- Имате няколко романа, повести, сборници с притчи, Вие сте лауреат на много награди, стипендии. Номиниран сте за руския "Букър". Кажете, моля, коя награда ви е най-ценна?
– Никога не съм се замислял за това. Може би, защото отношението към всичките ми текстове при мен е еднакво. Всяка написана дума, всеки нюанс – това е частица, заимствана от собственото "аз". Затова за мен не е толкова важно коя от книгите на кого повече се харесва или какво са написали за нея. В този смисъл аз съм голям егоист и собственик. Образът дори и на най-отрицателния герой във всеки от текстовете - това също е проява на моя характер и моята същност. Друго не може да бъде. Ето това е за мен върховната ценност. Мисля, че така е при повечето автори. Всичко останало, което периодично отмества литературата на втори план, макар и със сладникав привкус, е временно явление и невинаги е обективно. Ако изобщо е явление.
- Прочетох вашия роман "Москва в понеделници". Поздравления! Много смела книга. И с много неочакван край. Разбира се, в нея свободата има водеща позиция. Затова нека да поговорим за свободата. Готови ли са хората да бъдат свободни?
– Според мен, с навлизането на съвременните комуникации цялата свръхестественост на това понятие девалвира. Неговата "свещеност" в днешно време само се имитира. От отделни политически "воеводи" в техните, на първо място, интереси. Но, уви, нищо не може да се направи, на тълпата е свойствен мазохизмът, тълпата обича гръмки лозунги. И именно тези лозунги я провокират за подвизи, които често можем да окачествим и като престъпления. Трябва да се каже, че съществува още свобода на вероизповеданията, на себеизразяването, свобода физическа, свобода като всепозволеност и т.н. Но това са съвсем други понятия. И за тях трябва да съществуват други определения. Не може една и съща подправка да се предлага за всички ястия. А ако някой все пак обича да използва думата СВОБОДА при всеки повод, то това трябва да се възприема само като образност. За някои тя е смислова, а за някои е само „кулинарна“. Има и желаещи да спекулират на тема свобода на творчеството. Но такава свобода никой не е отменял, дори тогава, когато под забрана е било всичко. Просто за всеки тя е лично негова. И всеки я разбира по свой собствен начин.
- Книгите ви се четат на различни езици. Кои от тях са преведени в България?
– Преди две години във варненското издателство "Стено" излезе моят сборник с повести "Профил в слепено огледало". А преди това някои от тях, с одобрението на Владимир Зарев, бяха публикувани в няколко броя на списание "Съвременник". Те бяха много сложни за превод. И много пъти трябваше да ги преправям, да ги редактирам. Но благодарение на търпението преди всичко на преводачката Румяна Колева, на български език текстът зазвуча. Честно казано, аз не мислех, че скоро ще дойде редът на втора книга, но... колкото и да е странно, това се случи. Буквално на 24 май в издателска къща "Знаци" излезе романът ми "Москва в понеделници". И дори вече се появиха първите отзиви. Само не ме питайте имам ли планове за трета. Веднага ще кажа, че засега конкретна идея няма.
- "Москва в понеделници" не е голяма по обем, но в нея какво ли не е преплетено – приятелство, предателство, егоизъм, спецслужби, любов. И всичко това е направено с много висок професионален вкус. Какви теми още ви интересуват, за какво искате да пишете? И изобщо, за какво си струва да се пише?
– Всеки автор си има свои импулси, свои мотиви. Свое ниво на разкрепостеност, свое разбиране за морал. В края на краищата и свои комплекси, без които животът не би бил толкова интересен. Ето защо, както и да формулирате своя въпрос, отговорът все ще се върти около личностния човешки опит. На тази основа, вероятно, се формират сюжетите. Те могат да бъдат както реални, така и абсолютно измислени. Всеки автор търси свой собствен път и собствени средства на изразяване. Всичко останало е пълнеж, който зависи от смелостта на художественото въображение. Само при такова творческо себеотдаване читателят става пълноправен съучастник в писателското вдъхновение.
- А какво още искате да разкажете на читателя?
– Както вече казах, може да се пише за каквото и да било. От значение е – как. Литература се създава не от темата, а от стила на изобразяването на тази тема. Плюс отношението на самия автор към нея. Индивидуалност – ueber alles. Иначе не си струва да се занимаваш с това. А що се отнася до съвременния любител на четенето, всичко зависи от нивото и потребностите му. Да възприемаш живота чрез изкуството на словото – това е дар Божий. До днес все още се намират хора, които не могат да живеят без книги. В много градове (това се отнася особено за Германия) случвало ми се е понякога да се срещам с читателите си лице в лице. И идват не само тези, които виждат моята книга за първи път, но и тези, които вече са я чели. Не един и два пъти тези срещи продължаваха много часове. И протичаха обикновено в атмосфера на спорове. Ето заради такива дълбоки и мислещи хора ми се иска да продължавам да пиша. Не всичко още е погълнато от масовата култура. А телевизията и рекламата за нищо на света не могат да заменят живото общуване.
- Какво не ви дава мира?
– Аз самият не си давам мира. С останалата част от света се опитвам да пазя дистанция. Един малък пакт за ненападение. Понякога, разбира се, ми се иска да се озъбя. Поводи има повече от достатъчно. Но по-добре е да си сдържаш нервите. Няма враг, с когото не може да се намери общ език. Поне временно.
- Успявате ли?
– Засега да.
* Василий Александрович Димов е руски писател, прозаик. Роден е през 1957 г. в град Измаил, в семейство на рускиня и българин. Кръстен е в Грузия. Завършва факултет по журналистика на МГУ. От 1997 г. е член на Съюза на руските писатели. Василий Димов е носител на много литературни грантове и стипендии в Германия, САЩ и Швеция, като Literarisches Colloquium, Literaturwerkstattberlin, Academie Schloss Solituede и др. Владее няколко европейски езика.
Интелектуалният му роман „Алюзиите на св. Посекел“ е номиниран за руския „Букър“ през 1997 г. Автор е на романите „Тбилисимо“, „Москва в понеделници“ (номинация за руски „Букър“, 2014), на сборника с повести „Профил в слепено огледало“ и др. Много от неговите произведения са преведени на български, немски и грузински език.
