За Любов Динчева и за мостовете

Всеки има своите мостове - някои са широки, каменни, бели, здрави; други са криви, скърцащи, нестабилни, но… все пак можеш да минеш по тях бавно, внимателно; трети са изгорени, няма дори тресчица останала от тях…
Мостовете, по които минаваме в живота си. Мостовете, които ни свързват или разделят. Мостовете, които ни правят щастливи. Мостове, по които можем да стигнем до мечтите си.
С Любов Динчева ще минем днес по един от нейните мостове – тя е филолог, учител и поет и разбира от житейски здрави мостове, от истинска поезия и от ползотворна и вдъхновяваща работа с младите.

Роза МАКСИМОВА

- Учител, поетеса, редактор… Разкажете ни за себе си, Любов.

- Трудно е да се самопредставя, но ще опитам. При мен тези три начина на живеене се допълват с още няколко – например бях около 13-14 години хоноруван преподавател в БСУ в дисциплините „Увод в литературознанието” и „Методика на преподаването на български език” водех упражнения на специалностите „Българска филология” и „Журналистика”.
Преди 7-8 години д-р Диана Мечкова ме покани да бъда част от редакторския екип на нейните Книги на Светлината. Оттогава ни свързва едно голямо духовно пътуване, следване и израстване в пътя на истинското християнство.
Но особен опит и мъдрост натрупах докато учителствах в първите си години в Кърджалийско – с. Млечино и в Руенския балкан – с. Скалак. Благодаря на моите ученици от тези места, защото ми помогнаха да науча незаменими уроци в професията си. Тогава мислех, че е загубено време, защото бях на 21-25 години и културният живот, от който имах нужда – театър, концерти, общуване с други творци, със семейството, бяха физически далече.
Дебютът ми в Бургас всъщност дължа на Недялко Йорданов. Един ден отидох в театъра, където той беше драматург, и му подадох няколко листа с мои стихотворения. Плахо се представих, вече имах две литературни награди от студентски конкурс на името на Димчо Дебелянов, учреден в гр. Копривщица, няколко публикации в регионалните вестници на Кърджали и Ямбол.
Той сериозно погледна и каза, че ще прочете стиховете, а след няколко месеца случайно видях в един от броевете на алманах „Море” 1983 г. Това беше отворената врата. После – кръжокът на Стойчо Гоцев към Дома на транспортния работник. Там се запознах с творци, които са имена в духовния живот на Бургас - Росен Друмев, Иван Сухиванов, Диана Саватева. Други поети – Стефан Химитлийски и Димитрина Баева, за огромно мое съжаление отишли си рано от този свят, са светлите имена, за които ще правя всичко възможно да се познават, защото отдавна е време вече да ги разберем истински.

- Вие сте автор на две поетични книги. Как дойде поезията при вас?

- Моите първи уроци по словесност бяха преподадени от баща ми – Иван Динчев - любител цигулар, по професия – финансов ревизор. Учеше ме да рецитирам известни стихотворения и то с модерния тогава патос... Но писането дойде по-късно – към 6-7 клас, връхлетя ме някаква страст към римуването... Разбира се, това бяха отгласи от някакъв механизъм на запомнените вече десетки чужди стихотворения.
Не съм бургазлийка, родена съм в град Ямбол в семейство, в което класическата музика и литературата, в частност стихотворенията, бяха на особена почит. Там е началото. А точката на прицел е в преподаването на български език и литература - кауза, съдба, предопределеност, жажда, вярност... любов. Към учителството ме насочи мама с пределна яснота за моя потенциал, за което много й благодаря.

- „Писмо преди потопа“, „33+“ са заглавията на вашите стихосбирки. Но те някак си препращат към библията. Случайни ли са тези заглавия? Какви послания отправяте към читателите?

- Всичко е случайно. Или по-точно се поддадох на интуицията, когато определях заглавията. Първата книга чака доста (както и втората). Ръкописът бе изпратен още през 1985-86 година в издателство „Хр. Г. Данов” в Пловдив, но оттам го отхвърлиха. Приех това като присъда. По-късно Христо Карастоянов ме поощряваше да публикувам и да не се отказвам. Аз разбирах, че нещо трябва да променя в изказа, в точката на наблюдение, в механизма на сугестия, но не исках да подражавам, а да намеря свой стил. Още много неща не разбирах от творческия процес. Търсех, опитвах, унищожавах... Десет години по-късно самофинансирах издаването на книгата си в едно софийско издателство на преводача от френски език Невяна Керемедчиева – „Хрикер”. Тя помоли художника Евгени Босяцки да направи корицата, а заглавието се появи като иронична препратка към ширещите се тогава страхове, че потопът е близо и ще ни погълне.
Значението на името на втората книга е доста прозаично – 33 стихотворения + една поема. Смених го в последния момент. Исках да е нещо семпло и просто. Тази втора книга също чака десет години с почти готов ръкопис. Имало е защо. Най-голямото изпитание за твореца е да се отдалечи от творбите си, да ги изостави в пещерата на духа, да ги забрави временно. А след това – ако продължават да въздействат, да видят бял свят. Аз проверявах многократно своите стихове, като ги представях пред публика в литературни четения през годините. Наблюдавах реакции, търсех в очите на хората отражения... А бургаската публика е безпощадно откровена.

- Какво е за вас поезията – спасение, бягство или начин на живот?

- А ако има четвърта възможност? Поезията е обричане. Но без помпозното разбиране за влизане в роля на някаква жрица и т.н. Това е смешно и нелепо. Много дълго аз пазех в тайна от своето професионално обкръжение творчеството си. Поезията ми е моята зона на тъжни викове, на болка, невяра, на молитва, на проблясъци надежда. Можех да го споделя с други поети. Истински поет, с когото сме разговаряли чрез стиховете си, е Стефан Химитлийски – забравен вече поет. С Диана Саватева дълго сме си мислили за сложните сплитания читател-пишещ... И тези разговори ми липсват.
„Истината има десет пръста” – цитирам един стих от „Граници”, защото определя диапазона на достоверност и въображение, които приближават и отдалечават поета от читателя. Тази мяра се стремя да не забравям. Защото пишейки, аз питам своя събеседник, аз му се доверявам, аз не прося милостта му, а го обичам, дори ако не ми повярва или не се съгласи с посланието ми. Пътят към душите е най-неизвестният път.
Няма къде да избягам след толкова лутане в текста и отключване и заключване на толкова въпроси ежедневно – като част от преподаването на литература и като човек, който иска да разговаря и да провокира хората. Поезията е мост над реката живот – ако е здрав – ще преминаваш много пъти към Другия и ще се връщаш щастлив, ако реката прелее и отнесе моста – ще се удавиш – във всеки смисъл.
Детските опити не приемам за поезия – това е игра на въображението на един оформящ се човек. Истинското творене започва с високата цена на отклонението, на загубата, с лунатичния поглед, с раздвоеното внимание заради онова обсебване, което те въвежда в паралелен свят, дълбаене в трудните ситуации в живота... Няма поза, всичко е истина, а с нея не можеш да кокетираш и да развяваш стиховете си като рицарско знаме.

- Имате ли ученици, ваши последователи в писането? Поощрявате ли ги?

- Досега май не съм разговаряла открито с моите ученици за моите стихотворения. На мой предишен випуск, когато завършиха, подарих по една книга вместо напътствия за живота – ако им потрябват, разбира се. И толкова. Има нещо иронично в това – дали ще успеят да ме приемат като автор, а не като лирически герой... А все пак част от обучението е да различават художествената условност в литературата – т.е. да проверя чрез книгите си до каква степен е усвоено това основно знание, доколко добър учител съм била.
Скоро питах моите ученици от Търговската гимназия – 8 клас, дали някои от тях някога са писали. Вдигнаха ръце четирима-петима души във всеки клас, но никой от тях не е продължил след опитите в 3-4 клас. Защото за поезията се иска труд, интелектуални натрупвания, житейски опит... Но преди всичко – самообразоване и пълна липса на его.
Не поощрявам графомания. Творенето е акт, който е много бавен, самотен, болезнен... Искали са ми мнението, но явно съм разочаровала с рязката си позиция, защото в оценката за поезия няма компромиси.

- На какво Ви учат вашите ученици?

- На откритост, на естественост, на честност, на емоционална чистота, на търпимост заради малките хитрости, които прощавам, на прошка...
Интересното е, че различните поколения ученици са ми давали различни уроци, за всеки от които съм благодарна, с колкото и скрити мои сълзи да са заплащани. Това, което ги обединява, е, че младежите не търпят да бъдат подценявани. Много често им казвам „Извинявай!” и „Благодаря!”, отскоро започнах да им казвам „Обичам ви!” или поне да го показвам. И днес го казвам с цялата си душа на целия випуск единадесети клас от Руската гимназия и на целия випуск осми клас от Търговската гимназия, които имах и имам привилегията да обучавам.

- Имате едно прекрасно стихотворение – „Граници“. Разбрах, че такова е било работното заглавие на втората ви стихосбирка. Разкажете ни за границите – кой ги поставя, на какво се поставят граници, символ на какво са границите според вас?

- Ще изляза от популярното значение на думата.
Границите са индикаторът, чрез който се проверяват кураж, самочувствие, дух... Но да нарушиш границите означава, че създаваш не само прецедент, но и заявяваш характер, който трябва да отстояваш, заявяваш талант да живееш смислено. Иначе излизането извън границите е инцидент, и в съзнанието ти си с образа на нарушител. Естествено този, който поставя границите, е собственото ни съзнание, продукт на традиции, общество, среда, религия. Защото вярата не може да създава граници – те са в антиномична връзка.
Най-често човек поставя граници на собствените си възможности и така се осакатява житейски.
Ахил не може да бъде повече герой от това, което е, Прометей не може да бъде повече от огнедаряващия, защото те са символи, а живият човек може да осъществява повече и повече, нарушавайки стереотипите за себе си първо в себе си.

- Доколко, според вас, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си /и преминаващата през теб стихия/ докрай да разголваш душата си?

- Ето, това е – няма граница, няма нужно, полезно, възможно, благоприлично... Законите на изкуството са различни от обществените норми, които могат да убият творбата с полезния си консерватизъм. Но в една творба не можеш току-така да си служиш със средства с експресивен или пейоративен характер, защото изграждането на конкретно внушение е цялостен процес. Освен това има художествена условност – авторът не е лирическият герой/говорител.
Недоловима е границата между безобразното и грозното като естетически категории и като прикритие на творческа немощ. Затова при някои творци крайността е значимо внушение, а при други – пошлост.

- Когато ви боли душата, как се спасявате? Кое ви държи изправена?

- Чрез времето съм пренаредила пирамидата на ценностите и това, което е най-отгоре, винаги ме е спасявало – радостта и любовта на моите деца Красен и Боряна.

- Коя е вашата лична вселена, Любов? Кого не бихте допуснали в нея?

- Светът на творенето, работилницата на мечти, лечебницата за справяне с кризи, билкарницата с надежди и любов... Властолюбецът, глупакът, егоистът, самозванецът, лъжецът, подлецът предизвикват у мен погнуса, но не мога да им го кажа в очите. Имало е периоди, в които опитвах. Сега подминавам.

- Възрастните – родители, учители, медии - имат голяма роля във формирането вкуса на подрастващите. Можем ли да говорим за мода в литературата и кой реално формира литературния вкус у младите?

- Ще отбележа някои неща от интериора, който заобикаля детето вкъщи – библиотеката, разговорите на семейството, други изкуства – кино, изобразително изкуство, музика. Ако ги няма, децата раснат в духовен дефицит.
Да, можем да говорим за мода в литературата за младежите – увлечението по фентъзи, рядко по хоръра. Приказната среда, в която се появяват житейските послания, е повече търсена, защото е увлекателна и имитира визуалните игри на въображението от интернет. Например Тери Прачет е много добър посредник между младия човек и живота, който го очаква.

- Какво не ви дава мира?

- Липсата на човечност у властимащия.

- За какво мечтаете, Любов?

- За възвръщане на християнските добродетели в душите на хората.

ГРАНИЦИ

Светът е доживотно изкушение
за самотните мореплаватели –
от изчезващия вид
колекционери на върхове и рифове.

Те нямат друг живот,
макар че в лесния не липсват.
Озъбеният тъмен бряг
поне веднъж си е намерил господ –
Петкан,
барут и малко глина
за послеписа.

И котвата от дъното на истината
за талисман търсачите си окачиха,
когато новата вълна поиска
да ги покръсти силом.

До деветбаловата планина –
талант е
все пак да се живее:
Къде е другото море?
Къде да спреш от толкоз суша?

През сивото безветрие каква отрова пъпли?

Защото чест е
да си на дъното разпънат!

Внезапно
те ще разберат,
че истината има десет пръста.
И с мачта ще се приковат
към небесния хербарий
на неизкушените.