За Иван Сухиванов, за невъзможността и възможното. За живота

“Литературата. Най-сигурният начин да изключиш този свят.“ Или да го видиш с други очи – от горе надолу, както казва Иван Сухиванов в един разказ от новата си книга „Стилът на невъзможното“. Или пък да го изживеем този живот, макар той да е нещото „с неточни размери“, в очакване на бъдещето – тази „илюзия в най-чист вид“. Да изживееш и невъзможното. Със стил.
Иван Сухиванов е един от най-известните бургаски творци. Автор на критически анализи в областта на съвременната литература, на стихосбирките „Лакуни“ /2000/, „Ескил“ /2010/, „Томи. Нощна смяна“ /2014/, „Нямо кино“ /2015/ и на книгите с разкази „Къси истории“ /2005/, „Бягства“ /2011/, „Стилът на невъзможното“ /2016/.
Носител е на множество награди, сред които наградата „Пегас“ на Годишните литературни награди на Община Бургас за стихосбирката „Лакуни“ /2000/, наградата „Христо Фотев“ за поезия на Годишните литературни награди на Община Бургас за книгата си „Томи. Нощна смяна“ /2013/, наградата от националния конкурс „Христо Фотев“ /2016/ и мн. др.
Роден е на 6 септември 1961 г. в Бургас. Завършил е българска филология. Работил е като преподавател по фолклор и антропология в Бургаския свободен университет.

Интервю на Роза МАКСИМОВА

- Честита книга, Иване! Какъв е стилът на невъзможното? И въобще, можем ли да говорим за подобен стил?
-Да, това е животът, едно непрекъснато движение към невъзможността за автентично съществуване.
- Какво се крие зад заглавието?
- Заглавието на една книга обикновено е парадния вход към нея. То може да е метафорично или описателно, но винаги се “крие” опит за общуване с другите.
- Имаш ли рецепта как да преодоляваме невъзможностите в живота?
- Нямам. Животът е нещо с неточни размери. Неочакван е, а бъдещето реално не съществува, това е илюзията в най-чист вид – че ни чака някакво бъдеще. Всичко става тук и сега и е фантастично като усещане.
- Това е третата ти книга с разкази. Как дойде идеята този път? Какво послание отправяш към читателите?
- Послание отправят хората, които са си взели живота в ръце. Аз не знам какво става около нас, опитвам се да се ориентирам, срещам хора, някои ме разочароват, други ни дават смисъл да живеем…
- Имаш ли чувството, че се пропуснал нещо в живота си?
- Да, най-съществено, което все предстои... В обществен план пък всички пропуснахме много шансове.
- А кой период от живота си считаш за най-интересен?
- Винаги ми е интересно и ме вълнува ставащото тук и сега. По принцип хората считат, че когато успяват, когато са влюбени и т.н. Винаги има шансове за промяна, стига да го пожелаем. Не обичам шаблонното, сиво съществуване. Разказът е равен на живота. Това е като при приказките на Шехерезада. Отказът от разказване е смърт.
- Кое те впечатлява, Иване? От всичко ли може да стане разказ?
- Да, Чехов казва, че би написал разказ и за този пепелник. Важен е усетът и вкусът към нещата.
- В едно интервю казваш, че „животът е в поезията. Тогава метафорите имат смисъл“. Но ти пишеш и разкази, и то също толкова силни и плътни като стиховете си, макар и кратки. Къде е смисълът на живота тогава?
- Смисълът на живота е в самото живеене, съвместно живеене. Аз не съм религиозен и не поверявам живота си на отвъдни сили и измишльотини за успокоение на страховете ни.
- Ти си бил дълги години учител, преподавател. На какво те научиха твоите ученици и студенти? Кой е най-ценният урок, който си научил в живота си?
- Ами на първичното, прясно усещане за битието. Живея като за първи път – и за последен, разбира се. Дано повечето да съзнаваме това и да не се лъжем с чужди празнословия.