ИЗКУСТВОТО ДА ЖИВЕЕМ - беседи с психолога: Как да преодолеем страха от отказ?
- 22 Мар 2019
- kompasbg
Уважаеми читатели!
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си.
Във всеки брой на вестника психологът и психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси. Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.
Въпросът днес: Как да преодолеем страха от отказ?
Катя ПЕНЕВА: Да погледнем в миналото си с възхищение, прекрачвайки граничната линия на раздялата с оптимизъм
Все повече в ежедневието си и в частната си практика наблюдавам хора, които са самотни. Хора, които са твърде ангажирани с работата си, с личните си интереси и предпочитания. Такива, които са се научили как да програмират деня си така, че да не им липсва присъствието на друго човешко същество. Младежи, които са прекрачили границата на недоимъка и имат добър материален стандарт, повече ангажименти и все по-малко свободно време. Превръщаме се в егоисти. Страхуваме се някой да не влезе в личното ни пространство, страним от минали приятелства и връзки, дистанцираме се от потребността си за близост, тази, за която истински жадуваме, а мисълта за любим човек неглижираме с оправданието, че все още нему е дошло времето. Не се нуждаем от партньор, защото така всъщност ни е много по-добре.
Но зад фалшивата маска на общественото си благополучие крием незарастнали рани от отминали раздели, лекуваме болка или просто не искаме да се озовем в нова връзка, която със сигурност във времето ще се окаже неподходяща. Страхуваме се да не бъдем отхвърлени, неразбрани, неприети, нечути. В многото ни ангажименти не намираме пространство за другия. Просто се срамуваме. Твърде големи сме, за да си позволим да грешим. Притесняваме се да не бъдем недолюбени и изоставени. И няма по-страшно нещо от раздялата, от това да се влюбиш на пешеходната пътека и вървейки до кръстовището на светофара да се разделиш с любимия, за да продължиш отново сам. Веднъж преживели разлъка, ние се страхуваме да се впуснем в нова връзка. Не защото някой ще си тръгне от нас, а защото ще ни пренебрегне, ще ни унижи, неглижирайки чувствата ни, ще смачка любовта ни като валяк.
С годините се учим да общуваме с хората до нас, научени сме как да бъдем добри деца, добри приятели, добри колеги. Но никой не ни е научил как да обичаме, как да посрещаме любовта си и как да я изпращаме достойно. Още по-малко знаем как да започнем нова връзка, когато раните ни от последната кървят. Не зная дали става дума толкова за страх, колкото за многото страдание, което сме напластили в душите си. Ние не умеем да ценим нито красивите моменти, нито негативните. В мъката си отказваме да поставим отминалите си връзки на пиедестал и да им отдадем заслужено уважение. Не знаем как да извлечем екстракта на отровата и да я превърнем в лекарство за душите си.
След всяка една раздяла любовта ни кърви, а на прага на новата тръпнем в екстаз и треперим от неизвестното. Да зная, животът е кратък, всяка една любов ще влезе на бял кон и ще си тръгне с позлатена каляска, понесла несбъднатите ни надежди и тогава ще остане само калният път, който сме задължени да павираме, за да продължим напред. Трудно е да си дадем сметка колко много ни дава едно преживяване с любим човек, та макар и останало само в миналото. Пресмятаме само загубите и омаловажаваме ползите. За да си кажем, че за пореден път сме сгрешили, че не си е струвало. Как да преодолеем разочарованието си или страха си от отказ ? Не мисля, че бихме могли, ако приемахме всеки провал като бедствие. Но ако можем да разберем, че поредната ни несбъдната любов не е еднопосочен път, а множество от разклоняващи се възможности, то със сигурност ще погледнем в миналото си с възхищение, прекрачвайки граничната линия на раздялата с оптимизъм. Защото там, на отсрещния бряг ви очаква една, две три, безброй много надежди, сбъднати реалности, които копнеят да ви прегърнат с любов.
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си.
Във всеки брой на вестника психологът и психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси. Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.
Въпросът днес: Как да преодолеем страха от отказ?
Катя ПЕНЕВА: Да погледнем в миналото си с възхищение, прекрачвайки граничната линия на раздялата с оптимизъм
Все повече в ежедневието си и в частната си практика наблюдавам хора, които са самотни. Хора, които са твърде ангажирани с работата си, с личните си интереси и предпочитания. Такива, които са се научили как да програмират деня си така, че да не им липсва присъствието на друго човешко същество. Младежи, които са прекрачили границата на недоимъка и имат добър материален стандарт, повече ангажименти и все по-малко свободно време. Превръщаме се в егоисти. Страхуваме се някой да не влезе в личното ни пространство, страним от минали приятелства и връзки, дистанцираме се от потребността си за близост, тази, за която истински жадуваме, а мисълта за любим човек неглижираме с оправданието, че все още нему е дошло времето. Не се нуждаем от партньор, защото така всъщност ни е много по-добре.
Но зад фалшивата маска на общественото си благополучие крием незарастнали рани от отминали раздели, лекуваме болка или просто не искаме да се озовем в нова връзка, която със сигурност във времето ще се окаже неподходяща. Страхуваме се да не бъдем отхвърлени, неразбрани, неприети, нечути. В многото ни ангажименти не намираме пространство за другия. Просто се срамуваме. Твърде големи сме, за да си позволим да грешим. Притесняваме се да не бъдем недолюбени и изоставени. И няма по-страшно нещо от раздялата, от това да се влюбиш на пешеходната пътека и вървейки до кръстовището на светофара да се разделиш с любимия, за да продължиш отново сам. Веднъж преживели разлъка, ние се страхуваме да се впуснем в нова връзка. Не защото някой ще си тръгне от нас, а защото ще ни пренебрегне, ще ни унижи, неглижирайки чувствата ни, ще смачка любовта ни като валяк.
С годините се учим да общуваме с хората до нас, научени сме как да бъдем добри деца, добри приятели, добри колеги. Но никой не ни е научил как да обичаме, как да посрещаме любовта си и как да я изпращаме достойно. Още по-малко знаем как да започнем нова връзка, когато раните ни от последната кървят. Не зная дали става дума толкова за страх, колкото за многото страдание, което сме напластили в душите си. Ние не умеем да ценим нито красивите моменти, нито негативните. В мъката си отказваме да поставим отминалите си връзки на пиедестал и да им отдадем заслужено уважение. Не знаем как да извлечем екстракта на отровата и да я превърнем в лекарство за душите си.
След всяка една раздяла любовта ни кърви, а на прага на новата тръпнем в екстаз и треперим от неизвестното. Да зная, животът е кратък, всяка една любов ще влезе на бял кон и ще си тръгне с позлатена каляска, понесла несбъднатите ни надежди и тогава ще остане само калният път, който сме задължени да павираме, за да продължим напред. Трудно е да си дадем сметка колко много ни дава едно преживяване с любим човек, та макар и останало само в миналото. Пресмятаме само загубите и омаловажаваме ползите. За да си кажем, че за пореден път сме сгрешили, че не си е струвало. Как да преодолеем разочарованието си или страха си от отказ ? Не мисля, че бихме могли, ако приемахме всеки провал като бедствие. Но ако можем да разберем, че поредната ни несбъдната любов не е еднопосочен път, а множество от разклоняващи се възможности, то със сигурност ще погледнем в миналото си с възхищение, прекрачвайки граничната линия на раздялата с оптимизъм. Защото там, на отсрещния бряг ви очаква една, две три, безброй много надежди, сбъднати реалности, които копнеят да ви прегърнат с любов.
