Уважаеми читатели!
В рубриката „Изкуството да живеем“ ще можете да намерите отговори на вълнуващи ви въпроси за живота и отношенията в семейството и извън него, за точките и многоточията в тези отношения, за посоките и начините да намерим себе си. Във всеки брой на вестника психологът и психотерапевт Катя Пенева ще публикува свои тематични статии и ще отговаря на ваши въпроси.
Ако даден материал ви хареса или ви е бил полезен, можете да го споделяте със своите приятели в социалните мрежи. Свои въпроси можете да задавате на Катя Пенева и на нейния имейл адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Най-интересните от тях ще бъдат публикувани на страниците на вестник „Компас“.

Въпросът днес: Как да се справим с въртележката на живота

Катя ПЕНЕВА: Нашата вътрешна и вечно неудовлетворена личност никога не спи и постоянно ни поставя в безмилостна надпревара с личните ни постижения в живота

Всеки човек си има своя съдба, твърдят мъдреците. Следваме предварително определен начертан път. Може би е така. Зная, че животът ни е твърде динамичен и непредсказуем. Правим своите планове, а в последния момент решаваме да направим завой, да излезем от праволинейността си и да потърсим нещо, по-различно, не така изискващо и ограничаващо и в същото време даващо ни усещане за смисъл. Сменяме посоките си в движение и отказваме да се подчиним на суровите неписани закони. В класическата психология, човек се променя, само когато преживява криза на неудовлетворение и недостиг. След поредна трагична загуба или в моменти, в които сме поставени на кръстопът. Повечето от нас просто си стоят безропотно и послушно очакват поредното предизвикателство, за да направят трансформациите, които са неизбежни. И така попадаме в постоянната въртележка на живота. Борим се, за да поемем въздух и да оцелеем, борим се, за да имаме да финансов просперитет, борим се за щастието на децата си, на семейството си, борим се за личното си развитие. Бием се, за да постигнем целите, които сме си избрали. Непрекъснато воюваме, и то най-вече със себе си, за да оцелеем в джунглата на живота, този, който сами сме конструирали. Някой ни е научил, че успяват само тези, които не се отказват - силните и упоритите. Затова наостряме зъби и нокти и с последен дъх, преодоляваме препятствия, справяме се с трудности, за да си докажем, че още сме живи и че можем.
А когато се почувстваме уморени, отчаяни и неудовлетворени, вместо да спрем за миг почивка, ние се чувстваме виновни. Постигнатото никога не ни е достатъчно. Ставаме твърде критични към себе си в постоянно нарастващите ни изисквания за света около нас. Ако не можем да направим живота си, такъв какъвто ни се иска, това означава, че вината е наша. Затова влизаме в битка със себе си.
Щом нещо не е по-вкуса ни, щом не сме постигнали още това, за което години наред се борим, ние трябва да се променим. Никога не правим нещата така както трябва. Необходимо ни още постоянство, воля, себеотдаване.
Постепенно ставаме силно критични към себе си и няма по-жестоки насилници от нас самите. Нашата вътрешна и вечно неудовлетворена личност никога не спи и постоянно ни поставя в безмилостна надпревара с личните ни постижения в живота. Вече отдавна не се борим с тривиални битовизми, борим се за това да придадем собствена стойност, на неудовлетворената си идентичност. Така приемаме борбата като личностово израстване. Приемаме я за наше добро и въоръжени до зъби продължаваме битката със себе си.
Да, в такива моменти няма пространство за радост, липсват топлите чувства на приемане и на разбиране, не към другите, а към нас самите. Борим се, настървяваме се срещу трудностите и очакваме те да ни се отблагодарят с подчинение. Но често не се случва точно така. Няма как човек да изпита удовлетворение, ако не приеме предизвикателствата си, не като врагове, а като приятелите, от които най-много се нуждае.
Нямаме нужда от омраза, от свиване на ръцете в юмруци, от войнствено търпение, което превръщаме в мълчание, в отчуждение, и то най-вече към самите нас. Липсата на приемане не винаги е най-добрият ни съюзник. И не можем да виним нито съдбата си, нито живота си за тежестите, с които ни дарява. Ние сме тези, които ги търсим, желаем ги, за да се докажем.
Спомняте ли си молитвата „Господ е пастир мой, на зелени пасбища ме успокоява; при тихи води ме завежда“? Мисля, че не са много хората, които сърдечно искат да живеят по този начин - потънали в охолство и житейска безперспективност. Ненаситни сме и спокойствието ни е необходимо само когато сме твърде изморени от поредното предизвикателство. Така живота си превръщаме в часовник с експлозив. Може да тиктака спокойно, но по-скоро би гръмнал когато приемем, че всичко в живота ни е наред!