За Елена Асатурова и орисията да обичаш

Когато съдбата, а може би и любовта, ти намерят пристан в някое райско кътче на прекрасната ни планета, ти просто им се отдаваш изцяло и гребеш с пълни шепи от стоварилото ти се чудо. Сърцето пее, сътворява стихове, рисува картини, душата се пълни с екстаз и желание да летиш, да дишаш простора, да пиеш жадно и ненаситно от изворите на живота.
Така усетих Елена Асатурова – юристката от Москва, която живее в България, вдъхновява се, твори и обича. И свети – с оная вътрешна светлина, която излъчват само добрите сърца.

Роза МАКСИМОВА

- Разкажете ни за себе си, госпожо Асатурова – вие сте от Москва, но избирате да живеете в България. С какво ви привлече България?
- Първото ми запознаване с България се състоя отдавна, през 1991 - 92 година. Още тогава тя покори ме весел нрав и приветливост. Връщайки се тук след 20 години, открих за себе си една нова България – не само предлагаща почивка на българското Черноморие и удобно целогодишно пребиваване, но и цялото разнообразие на природни пейзажи – от покрити с гъсти гори планински масиви със снежни шапки до широки долини, пълни с аромат на лавандула и рози, на градове и села с вековна история, запазили културните традиции, които са ми много близки, и усещането за свобода, от което са лишени жителите на такъв мегаполис като Москва. И аз разбрах, че бих искала да живея тук и да се чувствам толкова лека и свободна, като реещите се над морето чайки. Отдавна си мечтаех за къща на брега на морето и ето, открих я в малкото българско градче Черноморец. Тук се върнах към творчеството и отново започнах да пиша, да рисувам. България ми подари срещи с прекрасни талантливи хора, които до голяма степен определиха по-нататъшния ми път в литературата. На първо място това са организаторите и участниците в два писателски съюза в България, член на които съм: Международният съюз на писателите „Св. св. Кирил и Методий" под ръководството на проф. Ивайло Петров (Шумен) и писателя Михаил Александров, и Съюзът на рускоезичните писатели в България, който се оглавява от писателката и преводачка Наталия Ерменкова (София). Именно в България излязоха двата ми поетични сборника "Стихове на парчета платна" (2017) и "Великият мечтатор" (2018 г.).
- Кои са вашите житейски мостове, Елена?
- По своите вътрешни убеждения аз космополит, смятам, че цялата Земя е наш общ дом. И човек трябва да живее там, където в дадения момент се чувства щастлив и препълнен. А творческата личност – там, където живее нейното вдъхновение. В определени моменти от живота това може да са съвсем различни точки на картата, между тях и между тях да са легнали тези мостове. Аз съм пътувала много, била съм в десетки страни и навсякъде съм намирала за себе си нещо важно, парченце от пъзел, от което се изгражда картината на съдбата.
Но моите основни житейски мостове на първо място са построените от малката Родина – малкото руско село Снегирьово, изгубено сред гори и полета, откъдето са моите предци, до Москва, градът, който ме възпита и ми подари любов, професия, житейски устои, от Франция, страната, най-близка ми ментално, и в която аз навярно съм живяла в някакъв минал живот, до България, където живея и творя в момента и която за мен стана трамплин в нова сфера – писателството.
Другите мостове ние строим сами – между хората, с които се обкръжаваме. Поетичните срещи "Свято слово" в Бургас, в които ми се случи да вземе участие в тази година, прокараха за мен нов път – към забележителни автори от Черна гора, Северна Македония, България.
- По професия сте юрист, но пишете стихове. Как се съвместяват правото и поезията?
- Стихове пиша от най-ранно детство, така че поезията е с мен почти през целия ми живот. Руската поезия винаги е била пристрастна и строга към спазване техниката на стихосложението, така прагматичният ум на юрист ми помага да не се изгубя сред ямба, хорея и амфибрахия и други умности. Освен това, аз пиша не само стихове, но и проза. Точно тези дни в Русия излезе романът ми "Жената на фаропазача", в който се свързват жанровете крими, мистика и фентъзи. В момента работя над класическо крими и практическите знания в областта на правото и криминология особено много ми помагат. Така че в моя случай конят и сърната отлично теглят един впряг.
- Пишете философска лирика, романтични стихове. Какво ви вдъхновява, Елена?
- Вдъхновява ме животът във всичките му проявления – от мъгливото февруарско утро до летния звездопад, от случайната усмивка до внезапно зазвучалата мелодия. И още – движението, пътят. Много стихове са идвали, когато шофирам между Бургас и Созопол. Това е място, което постоянно променя цвета си и винаги е прекрасно. И тъй като тогава нямам възможност да или да ги тананикам като песни, докато не се прибера у дома. Опитите ми да разгадая смисъла на живота, своето призвание в този свят, източниците на вярата раждат стихове с философски подтекст. В България на много места с изключителна енергия, така наречените "места на силата". Посещаването им никога не остава без следа. Съвършено загадъчна история ми се случи, след като ходих на Рупите, в местата, където е живяла Ванга, и усетих нейното присъствие. Там аз не само получих отговор на много важен за себе си въпрос точно по отношение на творчеството, но когато се върнах у дома, седнах и започнах да пиша първия си роман. Имах чувството, че някой стои зад гърба ми и ми диктува страница след страница, обръщайки сюжета в най-неочаквани посоки, насищайки го с мистика и тайни.
И, разбира се, аз винаги се уча – от класиката, от великите поети като Пастернак, Бродски, Арсений Тарковски, като обожаваните мен съветски поети – Вознесенски, Ахмадулина. Запазването на традициите е едно от основните предназначения на всеки писател.
- За какво си струва да се пише?
- Трябва да се пише за всичко, което вълнува поета и като творец, и като обикновен човек, като личност. За всичко, което мислиш за важно. Стиховете не просто се появяват на хартия или на екрана на компютъра, те първо минават през душата на автора, носят неговата вътрешна светлина и преосмисляне на видяното и почувстваното. На първо място трябва да се пише за любовта, защото това е силата, благодарение на която всички ние сме се появили на света и която е в състояние да спаси света от унищожение.
- В едно стихотворение казвате, че есента е като лекарство за вас. Когато ви боли душата, как се спасявате /кои са вашите „лекарства“/? Кое ви държи изправена на този свят?
- Може би отговорът ми няма да е оригинален– когато имам възможност, отивам до морето. По всяко време на годината, в спокойствие или буря, морето винаги ми дава тези емоции, които в този момент ми липсват, и ме зарежда със своята енергия. Второто лекарство е изкуството и творчеството. Това може да е любима музика, добър филм. Понякога в моменти на душевен смут взимам в ръце четка и рисувам или правя изделия от дърво и други естествени материали.
Ако и това не помага, има отлично лекарство - чаша хубаво вино в компанията на близка приятелка. На свещи или до камината, за да отнесе огънят със себе си всички негативи. Да оцелея в този свят ми помагат две неща – вярата и мечтите. И увереността, че всички наши мечти се сбъдват, ако вярваме. Неслучайно една от стихосбирки се казва "Великият мечтатор". Мечтатор – това е дума, измислена от мен. За разлика от мечтателя – човек, който се отдава на мечтите си, мечтаторът е този, който уверено върви към своята мечта, а често сам я сътворява.
- Коя е вашата лична вселена и кого не бихте допуснали в нея?
- Аз съм открит човек, екстроверт, така че на драго сърце и с удоволствие споделям своя вътрешен мир, своята креативност и знания. Няма да приема лъжи, лицемерие и агресия, както и войнстващо невежество. Затова хора с такива черти на характера се опитвам да не ги допускам близо. Моята лична вселена – това е моят дом, моето семейство, моите стихове и книги, домашните ми любимци. И моите мечти. Където и да живея, където и да се местя – започвам, като птица, да си вия гнездо и да го пълня с мили на сърцето ми дреболии и приятни спомени. Ние сами правим света около нас такъв, какъвто искаме да го виждаме.
- Имате ли си златно правило, което следвате и което не ви е подвело никога?
- Винаги бъди себе си! В творчеството си, в нормалното си ежедневие, в отношенията с хората е важно да се следват своите принципи и идеали, а не да се следва модата или тълпата, никога да не се строяваш и да не се навеждаш в името на краткосрочни печалби или слава.
- Кога не пишете, Елена?
- Когато спя. Въпреки че в съня ми понякога идват необичайни сюжети и образи, които след това оживяват на страниците на книгите ми.
- За какво мечтаете?
- Няма да си кривя душата и да говоря високопарни думи за глобални неща. Всеки човек, на първо място мечтае за нещо лично, за себе си, за своите близки. Аз искам родителите ми да са здрави и да живеят по-дълго, децата ми да са щастливи и уверени в себе си, любовта със съпруга ми да се съхрани до последния ни дъх. Моите стихове и книги да радват читателите, а вдъхновението ми да лети като Синя птица.
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – стихотворение например.

***
Когато душата е разкъсана на две
крещящи от безсилие половини,
ходя боса, облечена в дрипи,
а счупените крила режат гърба ми.

Пътищата водят към различни брегове,
и всеки е девети кръг на Данте.
Вместо милостиня живота си ще дам
на ветровете, носещи разбити салове.

И, може би, един от тях е моят,
ще го изхвърли щормът на точния пристан.
Тази есен я пия като лекарство,
за да не вие душата от болка.

Надигам се и счупеното крило
лекувам с еликсири на надеждата.
Ще оцелея, напук на всичко зло,
и пак като преди ще бъда птица волна.
     
                              Елена Асатурова
                              Превод: Роза Максимова