За Татяна Костич и поетичните мостове

Южният български бряг и Бургас посрещнаха скъпи гости и за няколко дни станаха светъл пристан на славянската поезия. Творци от Черна гора, Северна Македония, Русия и България изградиха чудни, възвишени, „неръкотворни“ мостове – думи-мостове, души-мостове, чувства-мостове.
Утихнал е вече празникът на славянските думи, но още дълго ще си спомняме за красивите часове, изпълнени с поезия, топлина и обич. Като ехо от тези емоционални тържества днес ви представям интервю с една от най-публикуваните черногорски поетеси – Татяна Вуйович Костич.
Тя е философ по образование, а и по душа. Това го доказват творбите ѝ – кратки, някак фрагментарни, но носещи емоционален вътрешен заряд, пропити с дълбок смисъл, скъпи спомени и съвременни послания. Стиховете на Татяна Костич разкриват вътрешна хармония и силни поетични образи, които търсят убежище и отговори на вечните въпроси за смисъла на човешкото съществуване, и същевременно с това ни заразяват с нежност и лиризъм.
И макар че за поезия днес се говори по-малко, отколкото за музика например, то тя си има своята концентрация на емоции и смисли. И ще се чува винаги, защото в нея няма лъжа, защото тя има силата да промени света.

Роза МАКСИМОВА

- Татяна, вие бяхте специален гост на бургаския фестивал „Свято слово“ тази година. Родена сте в бивша Югославия. Сега живеете в Черна гора. Кои са вашите житейски мостове, Татяна?
- Аз съм благодарна за покана за участие във фестивала "Свято слово". Възхитена съм от добрата организация и забележителния прием. Родена съм в Черна гора, закърмена съм като всички черногорци с поезия и разкази. Хората са мостове, по които преминава мисълта и пътува до безкрайността.
- Какво е поезията за вас – бягство, спасение, начин на живот?
- Поезията за мен е същност – литература на разума, на мисълта, в частност – на това как аз гледам и попивам реалността.
- Вашите стихове са много лирични и в същото време много мъдри, философски. Кое ви зарежда с енергия и вдъхновение? Кое ви усмихва?
- Очарованието на момента – мигът ми дава вдъхновение, а той, толкова малък, се развива и проявява в съвсем нови измерения и форма, която аз му придавам в стиха. Това ми дава усмивка – това преобразяване – това е предизвикателство.
- Първата ви книга се казва "Vrijeme tišine" („Времето на тишината“ – бел. прев.), а сега предстои да излезе книгата „Време на щастие“. С какво се измерва времето на тишината и щастието?
- Новата ми книга се нарича „Щастливо време“, защото всеки от нас носи своето време и това време е щастливо време. Може би това е достатъчно, и отговорът за смисъла на живота – за мен това е така.
- Когато ви боли душата, как се спасявате? Кое ви държи изправена?
- Само с поезия се измерва безвремието –само тя може да улови абстрактността, характеризираща новия свят и новото време.
- Коя е вашата лична вселена, Татяна? Кого не бихте допуснали в нея?
- Лична вселена? Ами то се знае – философията. Аз не бих допуснала лъжа – за нея и в поезията няма място. - Може ли поезията да промени хората? Как? - Поезията задълбочава – слушаме и чуваме.
- Смятате ли, че с времето се променя вкусът към поезията? Имат ли потребност хората от поезия днес?
- Вкусът в поезията, мисля, не е от значение – може да бъде съмнително доколко ние можем да намерим неговите граници и доколко ни е необходим точно в този момент. Понякога съвсем лека лирична поезия предизвиква чувства....
- Какво не ви дава мира?
- Стихът не ме оставя на мира – той тече във времето, само в тази река влиза смело. Смели сред смелите.
- Направете подарък на читателите на в-к „Компас“ – стихотворение например.

**
Изстреляна стрела
се лута
бразди
сянката ми
среща плътта
умът
разкрива
тайна метафора
паралелни пространства


пази
един
далечен отзвук
моите спомени
трудолюбиви хора
творят картини.

От хладината
на моите вени
изпълзява
мисъл
изкривена в безвремие.

Нарушен покой
разкъсана синева
светлина на волята
застинали в молитвена тишина.

Отпечатък
в
нищото

отпечатък на пустота

сенките са странни

Превод: Роза Максимова