Валя Илиева: Да пишеш е да споделяш красота

Тя е от Видин, но доста години живее в Испания. Хвърлила е здрав мост между две култури и тръпне от срещите си с Родината, с родния край и близките и със своята „сестра“ – река Дунав. В България пише творбите си на брега на реката, защото там се вдъхновява, зарежда с позитивна енергия, черпи от силата на водата и затова произведенията ѝ са така проникновени и докосващи най-дълбоките кътчета на душата. В Испания сее семената на българската духовност, разказва с любов за страната си и омагьосва испанците с красотата и мъдростта на българските думи, корени и традиции.
Днес на в. „Компас“ гостува Валя Илиева, за да ни разкаже за котвите, за думите и за духовните мостове, които ни свързват със света.

Роза МАКСИМОВА

- Разкажете ни за себе си, Валя. Как решихте да издадете книга? Как открихте писането и литературата въобще?
- Обичам литературата от малка. Да публикуваш една книга е следствие на тази любов, на тази необходимост да се изразяваш, безспорно е една привилегия. Пиша от 13 годишна възраст. Първата си публикация направих през 1987 година в сборника ”Искри от огнени сърца”, който беше посветен на 100-годишнината от основаването на училището, в което учех. После и в още няколко колективни книги през годините, докато се стигне до 1996 година, когато излезе първата ми стихосбирка “Денуване”. Хората, с които работех тогава във вестника на учителите във Видин ме окуражиха да направя тази първа стъпка, за което съм им много благодарна и до ден днешен.
- “Сестра на реката” е заглавието на книгата ви с есета, пътеписи, стихотворения. Вие сте родена във Видин, но живеете и работите в Испания. Какво е за вас река Дунав?
- “Сестра на реката” е специална за мен книга. Заглавието е от едноименното стихотворение, поместено на страница 117 и написано през 2013 година, когато след 11-годишно отсъствие направих опит да се завърна във Видин. За отпечатването на книгата се насочих към бургаското издателство „Либра Скорп“, с което по онова време бяхме в контакт заради публикациите на Петя Дубарова на испански език. В момента екипът на издателството подготвя за печат новата ми книга “Дъждовна песен”, която също е сборник с поезия и проза. Река Дунав е част от моята славянска душа и ми влияе много. Тя е една метафора на живота с нейните води, нейната красота, земята, през която минава. Това е един свят във формата на река. Тя е вдъхновение, муза, успокоение... Често присъства в стиховете и разказите ми. Вечна, достолепна, разноцветна – нея я е имало винаги и ще продължава да я има и след нас. Повечето ми стихове са написани на брега на реката. Тя е толкова красива през всичките сезони. Зарежда ме с енергия и позитивизъм. Обожавам да я наблюдавам!
- Какво е посланието на тази книга?
- По-скоро има повече чувства, отколкото послания. Както в “Сестра на реката”, така и в новата ми книга “Дъждовна песен” се опитвам да отворя сърцето си към читателя. Това е смисълът на писането – да предизвикаш, да събудиш емоции. Но ако определено трябва да потърсим послание в тези две книги, то според мен те са носители на много послания, не само на едно. Всеки сам за себе си ще си направи извод след като ги прочете. Надявам се сполучливо да съм докоснала душата на читателя и да съм посадила там зрънцето любов.
- Кое ви отведе в Испания? Защо не намерихте котва, която да хвърлите в реката?
- Исках да видя и опозная страната на Сервантес с нейната история и литература. Мисля, че котвата е винаги в сърцето, но е още рано за хвърлянето ѝ в реката. Един писател е гражданин на света. Той трябва да се движи, да се развива, да общува, да опознава нови градове и хора... Пък когато остарее, живот и здраве, да се “закотви” на спокойствие на своя бряг.
- Когато ви “заболи” носталгията, как се справяте? Има ли рецепта против носталгия?
- Носталгия по Видин, по Дунав, носталгия за миналото, но и винаги с надежда за бъдещето. Единствената рецепта, която познавам срещу носталгията, е писането. Думите, спомените, книгите...
- Разкажете ни за своите мостове, Валя.
- Мостовете символизират една прегръдка между две култури, между два свята. Затова една от моите предишни книги се именува ”Балади между два бряга”. Усещам тези мостове вътре в себе си. Да започнем с новопостроения мост на Дунава “Нова Европа”, който даде надежди на нас, хората от Видин, за създаване на нови работни места и по-тесен и ползотворен обмен и връзки с отсрещния бряг и други страни. За него се говори в ”На другия бряг на реката” от “Сестра на реката”. В другото есе “Въздушна спирка”, пък ще стане дума за духовните мостове, които ни свързват. За връзката с корена и рода, българския фолклор и традиции. Човек не бива да забравя откъде е тръгнал. И винаги казвам на приятелите си: „не изграждайте стени – правете мостове, те със сигурност ще ни направят по-близки, не по-далечни”.
- В Испания получавате много литературни награди. За какви творби?Творите ли на испански, или превеждате от български?
- Наградите са за поезия, за участие в два глобални конгреса за литература (“Метапоезия” 2010 г. и “Вик на жената” 2016 г.) и за участие в интернационални поетични рецитали. Наскоро получих и една за журиране в литературен конкурс за къс разказ и поезия към община Мадрид. Творя и на двата езика – испански и български. Понякога пиша директно на испански, понякога първо на български и после превеждам. Зависи на какъв език ме прихване двуезичната ми муза.
- Разбрах, че сте превели стихове на Петя Дубарова. Разкажете ни за това. Впечатлени ли са испанците от таланта на нашата поетеса?
- Така е. Имах възможност да сътруднича на испанския писател Фернандо Алонсо Бараона в две статии за българска литература, които публикува в интернет списание за култура “Ритми 21” и във вестник “Ла Насион”. Вестникът излиза в тираж 12 000 бройки месечно и се разпространява в цяла Испания. Едната статия е за българска женска поезия, а другата е посветена само на Петя Дубарова. За нея трябваше да преведа няколко стихотворения на Петя. Щастлива съм, че можех да помогна испанският читател да познае част от нейното забележително творчество. Възприемането беше позитивно, с голям интерес. В музея на Петя Дубарова е изложена тази статия, публикувана в испанските списания и може да се види. Една голяма радост за мен безспорно.
- Има ли разлика между българския и испанския читател? Имате ли си испанска аудитория?!
- Читателят, който обича литературата, е един и същ на всички места по света. Логично е и българският, както и испанският читател да имат своята персоналност. Публикувах две двуезични книги в Испания (“Като една роза” 2017 г. и “ Балади между два бряга” 2017 г.) с испански издателства и съм доволна от тях. Разпространиха книгите ми в Мадрид, Толедо, Валядолид, Барселона, Мурсия и Малага. ”Като една роза” като част от колекцията на издателство „Акудеби“ участва в панаири на книгата освен в Мадрид и в Санто Доминго, Доминиканска република и в Пуерто Рико, САЩ.
- Обикновено човек пише стихове, когато нещо му тежи, най-често когато е “преболял” тъгата, болката. Вие кога посягате към белия лист?
- Да пишеш е свързано с чувствата и емоциите, с необходимостта да общуваш и да предаваш. Това е като един диалог с читателя. Белият лист е един нов свят всеки път, когато започваш да пишеш. Аз като автор размишлявам в тези думи, които изпълват всеки бял лист и се превръщат в книга.
- Коя е вашата лична вселена? Кого не бихте допуснали в нея?
- Моята лична вселена се споделя във всяка книга; сега със “Сестра на реката” и “Дъждовна песен”. Разбира се, че допускам да се влиза във тази вселена. Да пишеш е да споделяш красота.
- За какво мечтаете, Валя?
- Мечтая да прекосявам тези мостове, тези два бряга на живота ми и да мога да живея във всеки един от тях. И разбира се, да продължавам да пиша.


СУПА ОТ ХЛЯБ
Валя Илиева


Надали дядо Гроздан беше очаквал да доживее самота и такива тежки времена. Останал сам от близо двайсетина години, все още се бореше за оцеляването си с неистови силици.
Оставаха му две години до пенсия и тук-там поработваше към някоя временна програма към “социалните”. С 40-те лева месечно, които получаваше, не можеше да си купи и един кубик дърва за огрев. Добре, че тая есен успя, та си насложи малко зимнина в буркани от личното производство в зеленчуковата градина и едвам-едвам допълни бъчвата с гроздов сок от почти запустялото лозе. После, когато всичко привърши, започна да си дроби супа от хляб, за да залъже по някакъв начин глада.
Сън не го хващаше и сивите му, вече уморени очи все към пътя гледаха през верандата на къщата.
Добре поне че нея я имаше, въпреки че и покривът над главата му се нуждаеше от ремонт.
При силни дъждове направо си валеше вътре.
Ама сам живее ли се? Какъв живот е това – кучешки!
С всеки изминат ден обезлюдяваше махалата, че и градчето даже.
Къщата запустяваше, а стаите измръзваха.
Топлинката, която го грееше духовно и надеждата бяха, че синът му един ден ще се върне от чужбина.
Колко сълзи изплака старецът по него и в колко молитви споменаваше името му за добро! Отиде, та се невиде – забрави да се върне, а годините минаваха!
Сега е на крака и се държи, но утре може и да падне – кой вода ще му донесе на бедния човечец!
От сина ни вест, ни кост, ни телефонно обаждане...
Понякога дядо Гроздан вземаше храна на вересия от бакалиите, ама частниците-мошеници все му надписваха сметката.
Кого крадат тези нещастници? И на чий гръб смучат от тази държава?
Беше му неудобно на човека да се разправя с тях, нали все пак услуга му правеха хората, та като вземаше парите от социалните първо бакиите си оправяше, за да му е чиста съвестта.
Тока отдавна му го отрязаха, вече втора зима подкарваше без ток. Готвеше на огнището на двора, както са правели прадедите му преди един век.
Току на Игнажден дойде кметът да го види и му заръча, че ще направел всичко възможно да го запишел на “патронажа”, та барем веднъж седмично да му носят топла супа. Добро момче беше кметът и милостиво – милееше и за градчето, и за хората в него! Неведнъж е помагал, дори и със собствени средства, на самотни възрастни хора и изоставени деца.
На дядо Гроздан и най-малкият жест му радваше душата, дори и най-малкото внимание го правеше щастлив.
Самотата го беше изтощила и той жадуваше за човещинка.
Колко ли му трябва на един човек?!
– Дядо Гроздане – веднъж го застигна детски глас по улицата, – от училището ни изпращат при теб да ти поизчистим малко къщата, да ти помогнем с каквото можем.
– Да сте ми живи и здрави, деца мои! Добре сте ми дошли! – порече срамежливо старецът.
Досещаше се сърцето, че синът му никога нямаше да се върне от чужбина – не и в този живот!

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Най-четени

Бургаско училище получи Печата на цар Симеон Велики

  • 20 Мар 2019
  • 78
Заместник-министърът на културата Румен Димитров връчи на директора на НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ почетен знак „Златен век - Печат на цар Симеон Велики“

ЕС глоби Гугъл с 1.49 млрд. евро

  • 20 Мар 2019
  • 75
Гугъл бе глобен с 1.49 милиарда долара от ЕС за блокиране на рекламите на свои конкуренти в търсачката си, съобщи Би Би Си. Това е третата глоба на ЕС за гиганта в последните две години.

Казахстан прекръсти столицата си на оттеглилия се Нурсултан Назарбаев

  • 20 Мар 2019
  • 82
На съвместно заседание на двете камари днес парламентът на Казахстан прие закон за преименуване на държавната столица Астана на Нурсултан в чест на първия президент на страната Нурсултан Назарбаев, предаде ТАСС.

Съдът в Хага увеличи присъдата на Радован Караджич от 40 години на доживотен затвор

  • 20 Мар 2019
  • 76
Апелативната камара на Международния остатъчен механизъм в Хага увеличи днес присъдата на първия президент на босненската Република Сръбска Радован Караджич от 40 години на доживотен затвор, съобщи сръбската телевизия РТС, цитирана от БТА.

Отлично представяне на фехтовалните клубове от ФА „В. Етрополски“

  • 20 Мар 2019
  • 75
Бургаският „Корсар” достойно представи морския град и Фехтовална академия „Васил Етрополски” на провелото се в Пловдив Държавно първенство по фехтовка за деца до 11 и 13 години.