Марин Бодаков (1971) е автор на поетическите книги "Девство" (1994) и "Бисквити" (1998), "Обявяване на провала" (2002), "Наивно изкуство" (2011), „Северна тетрадка“ (2013), „Битката за теб“ (2016). Съставител на сборника “Иван Вазов и...” (2000), съавтор заедно със Зорница Христова на "Детето зад чина" (2012), автор на „Преведе от…“ (2013), интервюта с български литературни преводачи, литературен редактор на вестник "Култура", сега „К“, преподавател, журналист.
Не се счита за поет във всеки миг от живота си, за него писането на стихове не е на всяка цена и може би затова неговите стихотворения, макар доста кратки, казват всичко и точно на място. Стихове чисти, дълбоки, замислящи те.

Роза МАКСИМОВА
Снимка: Николай НЕДЕВ


- „Девство“, „Бисквити“., „Обявяване на провала“, „Ангел в зоопарка“, „Наивно изкуство“, „Северна тетрадка“, „Битката за теб“ – това са заглавията на вашите стихосбирки. Ако ги подредим вертикално, би се получило почти стихотворение. Всички те образуват един своеобразен летопис за живота на човека. За какво си струва /и трябва/ да се пише?
- По естетически съображения днес бих зачеркнал не един и два реда от “стихотворението от заглавия”, което находчиво ми предлагате - но не бих го направил, този път по нравствени съображения. Защото това е своеобразната цялост на собствената ми личност, която с годините се опитвам да приема. Често установявам, че съм забравил за едно или друго стихотворение отпреди много време. Или виждам в даден образ още ненаправени от мен избори, които вече са осъществени в последваща творба. Дали са летопис на човешкия живот? Не знам. На моя - със сигурност. Дори журналистическите си произведения, примерно колонката си във в. “Култура”, после “К”, разбирам като дневникова записка, а какво да кажа за стихотворенията - те фиксират отделни върхови мигове, в които съм се чувствал най-плътно изразен. Понякога тези мигове общуват помежду си - и така се получава текстът. Понякога - не. Разбира се, колкото повече започнах да приемам себе си такъв, какъвто съм, а не да се подсторвам като паметник за външна употреба, толкова повече започнах да се чувствам осъществен не само във фиксирането на въпросния миг, а в протежението от мигове, в дискретния разказ на стихотворението... Един вид, в издаването на интимността. Проза обаче не бих писал, не мога, не ме интересува. Там залозите се измятат до пазарни. Но на въпроса. Честно казано, не знам за какво си струва да се пише - може би, за неизразимото. Или за убегливостта на истината, знам ли. При мен писането не е на всяка цена. Не съм писал с години, изобщо не съм поет във всеки един момент от живота си. Това не ме тормози ни най-малко. Ако ми е хрумвало нещо особено, то е намирало своя естествен дом в някоя рецензия или академична статия. Но при мен няма “трябва” в писането - моите книги са буквално стихосбирки, с подредени по реда на написването им текстове, без почти никакви размествания. Няма проекти, няма каквато и да е било последователност в усилието. За съжаление, животът ми се случи така, че през последното десетилетие буквално пиша само в чужбина, тя подхранва впечатлителността ми, не бих казал въображението. Чужбината е родина на скромните ми и появяващи се все по-рядко стихотворения. Или сънищата. Но пък каква радост е да се видиш напълно осъществен в стихотворението на близък приятел или далечен непознат. Особено на много по-млад човек. Мен повече ме интересува обхващащият ме още по-пълноценно израз, не кой точно го е казал. Камо ли това да съм аз.
- Вашите стихотворения са много кратки, но с много наситено съдържание – с малко думи да кажеш всичко. Но много хора не приемат такива стихове. Трябва ли пишещият да се съобразява с читателя – тоест, зад емоционалната реакция трябва ли да стои емоционална дисциплина?
- Все ми се струва, че кратките стихове са по-трудни, защото много по-лесно им личат производствените дефекти. В тях не можеш да сметеш под килима греховете или грешките. А и с течение на годините точно греховете или грешките - както във формата, така и в съдържанието - ми стават все по-мили. Някак животворни. Усещам ги като залог за появата на следващо стихотворение. Мен не ме интересува пространственият мащаб на текста, а усещането за промяна, по-точно за психическо разширяване, което носи той. И на мен, и на евентуалния читател. От моята камбанария стихотворенията ми са лигави, свръхемоционални. Не бих обаче правил съзнателно промени в тях с оглед на увеличаването на аудиторията. Стигат ми читатели като жена ми, няколкото несветски, но пък много близки приятели. Всеки читател отгоре е дар от небето, за който съм страшно благодарен. Точно в този план е моята емоционална дисциплина.
- Кое е най-губително за творчеството?
- Да бях по-млад, веднага щях да отговоря: всекидневието. Сега точно то придава живец на всичко, което пиша понякога - някой веществен детайл ми е бая по-скъп, отколкото текуща метафизична спекулация. Прочее, властта погубва творчеството, радостта от творчеството. Като журналист много обичам да наблюдавам заговорите и надпреварите, но като поет изобщо не ме интересуват - състезавам се само със себе си, доколкото изобщо се състезавам, разбира се. Нямам нужда от паметник, по-скоро ме интересуват пукнатините в монолита. И ме напушва смях пред всеки, който съзнателно се вкаменява и отказва да се придвижва.
- Ако не пишехте стихове, как бихте изразявали чувствата си?
- С прегръдка. С това сутрин да допия кафето на жена си и да й направя прясно, преди да е станала, да измия чиниите, да простра, да полея цветята на терасата, да заведа детето навреме на училище, да се чуя с майка ми. Да си изпия лекарствата. Такива ми ти работи. Работи, с които да структурирам хаоса, без да се опитвам да спра хода на времето. Разбира се, изразявам чувствата си и като редактор на чужди стихотворения - много приятно е да помогнеш на някого да бъде още повече себе си.
- От какво се боите, господин Бодаков? Кое не ви дава мира?
- Следващата ми книжка, която ще излезе късната есен на тази година, ще се казва “Мечка страх”. От какво ли не съм се страхувал. От разкриване на тайните ми, от неразкриване на тайните ми. От изоставяне. От близост. От безпаричие. От богатство. От слава. Виж, от смъртта се страхувам все по-малко. Страхувам се най-много за здравето на близките си. Страховете ми понамаляха, когато установих, че няма защо да променям на едро света - мога да върша дребни неща, в своя си ъгъл. Аз не съм революционер. А и не мога да променя нищо в миналото си. Благодарността е модусът, който ми дава мира.
- Как оценявате съвременната българска литература /не като критик, а като читател и преподавател/? Какво ви харесва, какво ви дразни?
- Не се чувствам никакъв критик. Аз съм литературен журналист. Гледам кои факти са новина в литературата. Опитвам се да тълкувам и оценявам тези факти. Да чета една книга през други, по-стари книги. Дразни ме, че съм много щедър - и у всекиго се опитвам да намеря нещо хубаво, да му припиша нещо смислено. Не го правя от страх или да получа в ответ същото, но без да искам, подпомогнах революцията на посредствеността, която преживяваме. Битката на титанично его с титанично его, санким не са едно и също - и не виждат как в другия колега, син или баща, ненавиждат непризнато парче от себе си. Банална история. И аз нося вина за това, и се дразня на себе си. Като преподавател ме ядосва загубата на любопитство у студентите, но повечето наистина са добри деца. Моят жанр стана интервюто - хубаво ми е да питам.
- Необходими ли са според вас творческите курсове по писане? Може ли да се научиш да пишеш поезия?
- Не можеш. Гледам на тези курсове като на възможност за стимулиране на авторефлексията у младия автор. Да му помогнеш да култивира по-самостоятелно езиковата си съдба. Да се довери на себе си, на съдбата си изобщо. Тоест, в най-добрия си вид тези курсове са един вид работа с редактор. Вземал съм участие в такива начинания, но там търсят по-зрелищни имена, а и аз нямам какво толкова да кажа, освен пресекливата си изповед. Изобщо, приемам - и съм го казвал неведнъж - автентичното преподаване е изповед, не проповед. То само хваща дикиш, убедил съм се в десетилетната работа със студентите си.
- Вие сте роден във Велико Търново, но ви вдъхновява Балчик. Как ще обясните тази любов към Белия град и морето?
- С годините разбирам Търново, макар и връзката с него постепенно да се сведе до гроба на баща ми. И до двама съученици. Понеже съм израснал удавен в история, под Царевец, до Учредителното събрание, едва сега започвам да й обръщам внимание като на нещо неестествено. Балчик се мярваше в по-ранните ми стихотворения най-вече заради Ботаническата градина, която някога познавах педя по педя. И независимо, че през последните години навестих други прочути градини - ето, през април обхождах Сан Суси, а в началото на октомври - в Шветцинген, където Волтер е писал “Кандид”, скромната балчишка градина не изгуби притегателната си сила. Само дето прочувствеността ѝ се смени с някаква странна растителна мъдрост, растително примирение… И всичко това, просторно обърнато към зеленото море. Макар да признавам, по-мило да ми е Балтийското.
- Имате ли си златно правило в живота, което не ви е подвело никога?
- Ако някога имах крайно сковани и хигиенични правила, то е за да ги нарушавам, вероятно. Правилото ми сигурно е ако ям, после да си измия чинията. Но отправна точка в живота ми и отношението ми към света всъщност стана едно мъничко стихотворение на Екатерина Йосифова:
Не е поливал.
Не е хранил.
Не е такъв човек.
Не е моят човек.
- За какво мечтаете, господин Бодаков?
- Да заспя за хиляда години - и жена ми да ме събуди.
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – ваши стихове например.

МЕЧКА СТРАХ

бях писал:
над нас лети невидим изтребител

тази нощ изтребителите станаха видими:
с Любо се разхождахме зад Художествената академия,
и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,
опаковани в маскировъчна хартия,
смазващи като играчки

изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство - и
залегнахме на тревата

бях завършил същото стихотворение:
всичко подлежи на унищожение, абсолютно

днес ти казвам: не всичко


ОБЕЩАХ ДА СИ ИЗЯМ ВСИЧКО

Но какво да правя с лятото:
есента смита опадалите приятелства
на последната площадка към върха на кулата;
зимата позира за снимка,
внимателно придържайки корема си отдолу,
в ръката ѝ обущенца от зеленика.


EВРЕЙСКОТО ГРОБИЩЕ ВЪВ ВОРМС

Тези килнати назад камъни -
едни като резци и кътници,
другите - като отметнати за тях шии.