« ноември 2018 »
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
      1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30    

Най-добрият Интернет, Цифрова и IP телевизия в град Бургас от RN TV !!!

Станимир Димитров: В стихотворенията си се опитвам да кажа истината

За Станимир Димитров и орисията да бъде искрен

Неговите стихове са огнени, страстни, пропити със смисъл и чувство за правдивост и истина – с нажежено до бяло острие, оголена до кокал, кървяща, пулсираща и толкова силна, че от нея боли. Неговата поезия е предизвикателна, уникална, искрена и пронизваща. Понякога Станимир употребява думи, които малко смущават, но той не може да ги замени с други. Той не е от тихите поети. Той е бунтар. Той е неудобен. Той издига литературни бесилки. Той е свободен.

Роза МАКСИМОВА

- Разкажи ни за себе си, Станимире, и за литературата в живота ти – как откри писането на стихове? Откъде започна всичко?

- Ще започна отговора на този труден въпрос с автоцитат "Всичко звучи като нищо..." Нямам оформена идея относно механизмите, които управляват процеса на създаването на изкуство. Не мисля, че и психолозите имат. Да, винаги може да се измисли някаква концепция, но тя няма да покаже истината. Това е все едно да питаш лекарите защо не са измислили хапче за безсмъртие. Литературата просто те връхлита. Връхлита те като смъртта или като живота. Промъква се през някоя книга, стих, страдание, смях. Тя докосва чувстващия човек и го изпълва с желание да каже истината. Не търпи фалш, не понася и бездарие. Тя много ярко се разграничава от всички останали словесни паметници - счетоводни документи, правни разпоредби вестникарски хроники и пр. Мисълта ми е, че генезисът на литературното случване е известен само на Онзи отгоре.

- Твоите стихотворения са много прями и плътни, понякога стигащи до вулгарност - от тях бликат много силни, страстни, огнени чувства. Какви послания отправяш с тях?

- Не знам какво се мисли в понятието вулгарност. Никога не е имало порнография в стиховете и разказите ми, аз самият се отвращавам от порнографията, от касапските трикове и фокуси за привличане на евтино внимание. Но ще ти кажа нещо важно. Хората правят ужасни неща. Убиват, изнасилват, посягат на деца, лъжат, измъчват други хора! Всичко това се знае, даже се приема с някаква патологична толерантност. Но стане ли дума за език... олеле, колко благопристойно се изразяват, избягват вулгарни думи, търсят евфемизми. Езикът се е превърнал в прикритие на най-низките страсти. Изгубил е функцията да изразява истината, превърнат е в съучастник на лъжата. Бертолд Брехт беше казал, че след сто години никой няма да помни виновниците за безобразията на епохата, но ще има хора, които ще питат защо поетите са мълчали. Иначе темите в моите стихове са много и различни, но основно се опитвам да кажа истината. И твърде често съм погнусен от зрелищата, които моето време прожектира в душите на хората и изразявам моя протест. Търся най-адекватния език, понякога използвам и груби думи, но никога самоцелно - стремя се да са верните.

- Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си /и преминаващата през теб емоционална стихия/ докрай, да разголваш душата си?

- Не знам дали е възможно докрай да разголваш душата си, по простата причина, че не винаги я чуваш. Често чуваш прибоя на бушуващи хормони и силни страсти, които приписваш на горката си душа /смее се/. А и какво означава да разголваш? Може би имаш предвид отпадането на социалните предразсъдъци, на натрупаните лицемерия... В известен смисъл да, случва се и по този начин. Иначе не е поезия, а някакъв лицемерен дневник в стихове с послание "искам да ви угодя". Естествено, че никой не пише с идеята да не бъде прочетен, но и кой уважаващ душата си поет иска да бъде шут?

- Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?

- Мисля, че творческите цели не си ги поставяш сам. Стивън Кинг казва, че "сюжетът е първото хрумване на тъпака и последното убежище на талантливия човек". Ако изнасилваш писането, то няма да ти се получи. Вярно е, че има и занаятчии, хора, които експлоатират таланта си, но те го губят и хабят по този начин. Иначе светът около теб не се променя по този начин. Никой няма да дойде и да каже: „прочетох ти последното произведение и станах нов човек, преосмислих неща в живота си. Хората около теб не те виждат по този начин. Те са обсебени от всякакви страсти, а и те познават, не те припознават като героя на епохата, хахаха. Виж обаче, случвало се е много непознати да се лекуват с твоите рани, четейки нещата ти. И това е красотата да публикуваш успешна книга - лекуваш непознати. Дали поезията може да промени света... хм... силно вярвах в това някога. Но като че ли дори Вийон и Шекспир не са успели. А философи като Русо, Волтер, Кант, Ницше само са изменяли посоката временно. Хората са такива каквито са. Някои имат власт и пари, други робуват, за да могат тези с властта и парите да живеят добре.

- Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това – защо хората пишат?

- Да, пишат тези, които могат и тези, които не могат. Искат да се изразят, предполагам, а вероятно всеки в собствените си очи е поетична вселена. Не знам защо им се струва толкова лесно и просто действие това. Странно как си го вменяват... Малко са лудите, които си въобразяват, че са лекари, но ги има - знахари, врачки шарлатани. С поезията е по-зле, всеки, който знае азбуката, решава, че няма нищо по-лесно от това да стане следващия Шекспир. Аз самият до ден днешен се съмнявам мога или не мога, въпреки книгите си, които никога не са стояли в мазето, а са били по книжарниците, въпреки наградите, които съм получавал. Мисля, че от това безразборно писане се роди и чалгата и цялото голямо опошляване на душите. Какво ще стане, ако всеки луд отвори лекарски кабинет - ще отрови хората, нали?

- За какво си струва да се пише?

- За истината.

- Възрастните – родители, учители, медии - имат голяма роля във формирането вкуса на подрастващите. Можем ли да говорим за мода в литературата и кой реално формира литературен вкус/мода у младите?

- Ще кажа каквото мисля, с риск да прозвуча вулгарно - ГЛУПАЦИТЕ! За съжаление, глупаците с пари и власт. Те си купуват вестници, телевизии, радиа, а даже и училища. И не го правят от глупост, правят го защото МОГАТ, защото имат власт и пари и искат да възпроизведат удобни за манипулация поколения. Това не изменя факта, че са глупаци обаче - образовани, овластени, но пак са глупаци! Въобразили са си, че са богове, а Бог и тях ги гледа... Поетите са тези, които трябва да има кажат истината, дори с цената на куршум или въже.

- Как оценяваш ролята на Интернет в разпространяването на книги и в увеличаване популярността на автора?

- Много мога да кажа. Имам своите следи в интернет литературата. Някога с група приятели основахме сайт "Бунтарите". Беше първият и си остана единственият портал за литература и изкуство, който отстояваше селекцията. Не пускахме всичко, а само талантливите творби. За да не ни обвинят в тенденциозност, направихме тройно гласуване. През този сайт издадохме сборници на автори, които публикуват там. Никога не сме взели една стотинка - просто искахме да помогнем! Ние, които бяхме бедняци и едва си плащахме сметките и режийните разходи, се опитахме да бъдем меценати. Голямо изхвърляне като се замисля сега, но книгите са факт. Неблагодарността също. Но Пак бих го направил, защото аз вярвам в братството на талантите, колкото и да сме индивидуалисти и егоцентрици, от нас ще зависи нещо за утре и трябва да подадем ръце. Ония с милионите не "бръснат" изкуството, братството и приятелство на бедния можещ човек. Точно затова решихме сами да се издърпаме от бездната, като се хванем за косите като барон Мюнхаузен. После направихме и дъщерен сайт "Литературни Бесилки". Там също реализирахме книга с произведения на авторите, и то през голямото издателство "Сиела". Никога никой от авторите не си е плащал. Аз вярвам, че ние заслужаваме да живеем достойно с труда си. Но не ни се полага в тая държава, в която поетите, писателите, художниците и музикантите са принудени да работят по строежи, по канцеларии или да бъдат пазачи или надзиратели... И да описват зрелищата на безобразието, докато мутрите и крадците хвърлят къчове по чужбински плажове и кръчми... Остави я тази работа! Кой точно може да чува поезията? Тия, дето пускат музиката толкова силно, че да ни издъни ушите... и музиката е ЧАЛГА... а тя хич не е вулгарна, нали? Само Нашето възмущение, на бедни и съсипани хора, които не искаме да повярваме, че не може да се промени това. И страшното е, че знаем, че ще бъдем победени... но имаме една тайна сила вярваме в Оня отгоре... Отклоних се, но да довърша - интернетът беше добра информационна среда в ерата на сайтовете, когато хората се събираха по интереси и се формираха общности. Даваше бърза комуникация и лесна ответност. Но стана страшен със създаването на фейсбук, да речем. Тук границата се премина. Всеки кретен се почувства собственик на собствена медия и превърна страстите си в зрелище. Че това доведе до по-голямо отчуждение, вместо до свързване е ясен факт, но за литературата нищо хубаво не настъпи. Инфлация на чувства, на споделяния, на лайкове... или както е модерно. Орел, Рак и Щука се правят на някакви герои... но толкова ясно личи, че не се обичат. Жалко, че децата ни ще живеят с това.

- Какво не ти дава мира?

- Свинщината, безцеремонността и липсата на човечност. Това са бичовете на душата.

*Станимир Димитров е роден през 1977 г. Завършил е ШУ "Еп. Константин Преславски", специалност "Българска филология". Автор в поетичните антологии „Малка антология-Бунтарите” и „Витрините на страха”. Първата му самостоятелна книга е „След смъртта на Франсоа” /април 2013/. С нея печели награда на конкурса „Южна пролет” в гр. Хасково през 2013 г. Втората му самостоятелна книга е „Педофилия на съчувствието” /ноември 2013/.

Стихове от Станимир Димитров:

КОЛЕДНО

Чарли,
ще ми дадеш ли сняг от шапката си,
Чарли - бастунчето ти счупено на две...
Комедията всичко заслужава!
Кибрит и мрак, и сянка и лице.
Ще ме намразиш ли? Аз трудно се усмихвам,
навярно твърде дълго съм се смял
и тази свещ предателски се спуска,
и този сняг е като изгорял...
Поклон, приятелю! Поклон и много мъка...
елхите пламват целите във кръв
Мак Доналдс, Кока-кола, Бритни... еха!
и "джингълбел" и много "джингълбел"!
Ще ми дадеш ли сняг от шапката си, Чарли?
От твоя студ, от твойта самота!
И ако болката, в смеха ти, ме опари,
навярно има шанс да разбера,
че дяволът наистина е черен,
че ангелите имат чифт крила
и Боже, колко много мъка!
И Боже, колко самота!


ТРОХА

Ако един залък хляб
можеше да задави
страховете на моето малко момче...
Колко струва един залък хляб да платя?
Колко... е?
Колкото Вярата,
че трохата е остро парче,
че звездата е ръб към вселената
И по дявола..
моето малко момче
е задавено с тази троха...
а обичам! Аз обичам света
и онази сълза
че те има, че дишаш,
детето ми...
Светлината е чаша, в която смъртта
се оглежда през теб във лицето ми…


МАРТИН МЪРТЪВ

Това е дребно престъпление, Джек...
красотата е безумно начинание!
Да пишеш красиво, да говориш красиво...
да мислиш красиво...
Религия на Слуха,
Осанна - чест на всички глухи...
Кой чу Мартин, Джек!
Кой чу Мартин...
И това е дребно престъпление!
Всички оглушават под водата...
И пясъците вдигнати на бунт,
облизват със водите си корали,
въздишат в пяната -
мъртвешки мокри, дишат...
Има някаква красива памет под водата!
И Мартин пожела да иде там ...
Като желязо вързано със кръст накрая,
като безумни ножици, срещу парче хартия
нарязана на малки, чужди имена...
А ти... Джек, вярваше ли?
Вярваше ли в Мартин Идън, Джек...
Животът, всъщност, той боли -
смъртта е лека като тънка риба...
и гмурнеш ли се, е сребро,
Адам и Ева... Ева -жива,
русалка с люспи от стъкло...
А Мартин мъртъв, Мартин мъртъв!
И Джек, каквото и да е било...
светът не биваше такъв да бъде!


ЛО-ЛО

Ло-Ло ми купува нова играчка
от фабриката за смачкване...
Тя подрежда овехтели коледни картички
по гърбовете на настиналите елени -
сега е март и коледата препуска наобратно
през календара на кихавицата...
Толкова много играчки, Ло-Ло,
в сънищата на малкото момиченце,
което отдавна не си!
Такива някакви повредени фантазии
за унижени принцове с шпаги от карамел
и шоколадови ръце,
в които горят свещите за дванайстия ти рожден ден...
И празниците намазани върху филиите с пастет...
годините са заседнали в най-острото парче на детството...
Мисля, че тогава си се научила да лъжеш, Ло-Ло!
Може би, тогава си се научила да предаваш!
Всъщност Ло-Ло обича да подарява...
стари елхи, избледнели филмови ленти,
опаковани в нова прожекция.
Героите са всичките онези приказни мишки
от младата приказка за старата блудница,
която на младини беше Пепеляшка.
После започна да проституира с нещастието си
и принцовете започнаха да я наричат Повлекана...
а в ушите ѝ още кънтеше
множествената мастурбация на баловете.
Като електричество по гърдите,
като избухващо слънце в корема...
А умът, Ло-Ло?
А, честта, Ло-Ло?
А Истината, Ло-Ло?
Тя се побира във вярата,
че ще опаковаш похотта на света в утробата си...
А раждането, Ло-Ло?
Кога ще дойде време за раждане?
Виждащите не бива да бъдат пожалени!
В този филм на слепотата, Ло-Ло,
е единственият модерен герой -
Кралицата на Играчките...
Милост за куклите, жестока господарке!
В колизеума от парцали има горящи сърца...
и се спуска оловен дъжда...
И си тръгвам с висока глава!


ЦИГУЛКА ЗА ГОСПОД

в памет на Виктор Пасков

Дядо Георги,
ще ми разкажеш ли за музиката,
онази дето плаха се е свила -
самотна...
в спукания джоб на нищетата,
в окаяното схлупено мазе,
мълчаща в недовършени цигулки...
Тя още чука с пръсти по дървото,
а то пък ѝ говори за Любов...
И дядо Георги, чуваш ли?!
ЦАР ВИКТОР ТИ ГОВОРИ!
Цар Виктор вече е при тебе на небето
и слуша музика от твоята Д`Аморе -
цигулката, направена за Господ,
виола за любов...
А ние пак сме бедни, дядо Георги
и все така не можем да си обясним
защо ти беше толкоз лесно да обичаш
защо бюфетите лакирани са грозни
защо небето над Германия е мръсно
а стълбите къде ни водят, дядо Георги?
Дали жените ще престанат да са хищни,
прехласнати по твоята Д`Аморе на небето?
Дали ще се науча да обичам някой ден,
когато ме посрещнеш горе...
Кажи за музиката, дядо Георги...
И Господ слуша ли... Д`Аморе?


МРЪСЕН СТИХ

В ръцете ти заспива вечерта
размътила деня в катран и мляко
и сухата ми кашлица сега
в поклон извива цялото ми тяло...
Аз никога не съм желал така
нощта да се превърне в одеяло
над мен захвърлено в безпаметна тъма
да ме завие с възел - дух и тяло.
Не съм обичал никога така,
до вчера - днес е вече късно,
не бях посмял да срещна глупостта
очи в очи, а днес я гледам мътно...
Париж въобще не вярва на сълзи,
а в твоите очи валят комети.
Не зная как достойно се пълзи,
а прав не мога да вървя до тебе вече.
Повтаряй ми за бурите гнева
за писаното слово - вик във камък
за хладните целувки на града
за улиците срутени до пясък
За неговите галещи ръце
като стомана милваща до крясък
и как заспиваш ти като дете
невинно уморена, свита, плаха...
И онзи вик в прегръдките му 'ДА!'
как виждаш пеперудите да падат
в очите ти с размазани крила...
утехата, че мъртвите не страдат.
Ти знаеш всъщност истините за страха
за мътните води отвътре изпълзели
не съм очаквал да го триеш със ръка
Аз исках само обичта ти, Нели...


КУКЛИ

Избодох ви като гранитни
паметници във душата
и оцветих ви с пръсти...
устни
слънце
смях...
Цветя измислих
после ги откъснах
премазах ги в хербарий -
стрих на прах
Бях щипка сол
и се разпръснах по земята
по пръстите остана дъх горчив...
бях чаша чай
лъжичка сладко от смокини,
облизан глас на войн -
бях захарно петле...
И колко неудобен за да ме прегърнеш
с фалшивите си кукленски ръце...
бях мокър като риба
силен като врана
бях Омир, Одисей, Еней
и онзи гняв в гърдите на Ахила...
прегръщам те с последната си сила.


ТИКВАТА

Пробиха ме по средата, избодоха очите ми...
Вътре в черните дупки на ума ми
лампите не спират да мъждукат
в синкавосините си настроения,
загледани към високите кули
на бобените стебла... и
Ханаан.
Някой задраска лицето ми!
Все още имам смътен спомен
за разстояние и за изминат път
към реките от мляко и мед...
Спира ме завъртането на земята,
всяка крачка е пропадане.
Кладенците няма да измият пръстените на срама...
Понякога си представям как се търкалям към свободата,
но усещам, колко съм празна отвътре...


ТЪМНО

На баща ми

Сигурно е тъмно там долу
сред сенки и спомени... течаща река.
Бели облаци - плъзнали голи...
а всичко под тебе е черна земя.
Там, където бие камбаната,
дъждът и сълзите ръка за ръка
в напукани устни се стичат и падат
на черната, гола земя.
И моето сбогом е глуха милувка
на отворена, празна ръка...
по-хладна от всичко... студена целувка.
Сред пъстри, но мъртви дъждовни цветя.
Кръвта е по хляба, разбита е чашата,
аз сипах в земята молба за живот.
Да дойде при тебе, да мине през мрака
и после да пари във мен като сол.
Пак бие камбана, в притихнали спомени
разбиват се облаци в сухи очи.
Не мога да плача, дъждът във сърцето ми
прелял е в подземни реки.


СКАЛАТА

Разбих я със ръцете си –
направих я на пепел.
Проклех водите да я заличат,
през бели кръстове и огледални сенки
копах тунел, за да прокарам път.
И пак я удрях, за да я разбия,
издигната от другата страна.
С кръвта си плащах,
за да сея кули,
и след това с ръце да ги руша.

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Най-четени

Наградиха шампиони в бойните спортове и плуването

  • 16 Ное 2018
  • 108
Община Бургас отличи бургаски спортисти, спечелили купи и медали от международни и световни състезания.

СК „Акулите” спечели Burgas swimming open 2018

  • 16 Ное 2018
  • 115
Първото издание на „Burgas swimming open 2018” премина при изключително голям интерес в Парк Арена ОЗК в Бургас.

Ева, Вики и Криси спечелиха място в националния

  • 16 Ное 2018
  • 93
Спортен клуб по художествена гимнастика „Олимпия” стана първият бургаски клуб, от който едновременно три състезателки успяха да спечелят места в националния състав.

Плувците на „Метропол” се наредиха в топ 3

  • 16 Ное 2018
  • 89
С триумф завърши участието на ПК „Метропол” в Burgas swimming open 2018.