За Ивелина Никова и нейните копнежи по красота и слънце
Отдавна познаваме Ивелина Никова с нейните родолюбиви и патриотични стихове, които съм публикувала на страниците на вестника, а и сме слушали в нейно изпълнение на живо, когато Ивелина ни е гостувала в Бургас. Сега тя пак идва в града ни, но с изненада – ще ни прочете откъси от новелата си „Алтъна“, която вече е под печат, а пред публиката художникът Иво Узунов /интервю с него очаквайте в следващия брой/ ще рисува картина на фона на новите стихотворения на Ивелина. Поетесата ще сподели с нас своите „копнежи по слънце и красота“ утре, 13 август, от 17.30 часа в галерия „Богориди“.

Роза МАКСИМОВА

-Разкажи ни за новия си проект, Ивелина, който осъществявате заедно с художника Иво Узунов.
- Идеята да синтезираме двете изкуства се зароди спонтанно, след като Иво Узунов ме откри чрез стиховете ми, а аз него - чрез красивите му картини. След успеха на този вид нетрадиционно представяне в Балчик решихме да повторим арт експеримента си и в Бургас. Желанието ни е да наситим сетивата на публиката до такава степен, че всеки от присъстващите да си тръгне от арт- галерия „ Богориди“ с чувството, че е получил подарък.
-Какво послание отправяте с него?
- В романа си „Идиот” Достоевски казва, че красотата ще спаси света и поколения наред утвърждават за вярна тази мисъл. Ние с Иво Узунов приехме, че това, което правим поотделно, също е красота – та какво друго е играта с думите или играта на четката с багрите… Затова много бихме искали хората в галерията да повярват, че духовната и физическата красота действително може да ни промени, да ни направи по-добри, по-чувствителни и по-разбиращи другия до нас…
-На път е новелата ти „Алтъна“. За каква се разказва в нея?
- „Алтъна“ е предизвикателство за мен, първата ми стъпка в прозата. Тя е, може да се каже, днешната ми мъка, защото много неща в нея не ми се отдават от първи път. Пиша и трия, трия и пиша и в движение се уча, защото прозата си има своите правила и изисквания. Затова позволете ми да не навлизам в подробности за сюжета на „Алтъна”. Ще Ви кажа само, че се опитвам през моя поглед да дам своите отговори на вечни теми – какво е да имаме различна религия, можем ли да бъдем винаги добри, правят ли ни различни физическите белези и можем ли въпреки всичко да живеем заедно. Дано успея да усмиря съмненията си по време на писането и от „Алтъна” излезе нещо наистина хубаво – пожелайте ми го!
-Как се стигна до идеята да напишеш новела?
- „Алтъна разказва“ се нарича стихотворение, включено във втората ми стихосбирка „ България в сърцето ми“. След прочита му във фейсбук пространството получих различни предложения, между които например да превърна стихотворението в роман, песен и филм. Тогава реших да опитам да създам новела. Имам и други планове за „Алтъна”, но бъдещето ще покаже дали ще намеря сили и съмишленици за нещо по-голямо…
-Твоите стихове са основно на тема патриотизъм и родолюбие. Интересуваш ли се от политика, от трусовете в обществото ни, от глобалните заплахи? Каква е ролята на поезията в това сложно съвремие?
- Да, нормално е да ме вълнуват и социалните теми, макар че все още не се осмелявам да пиша по тях. За мен настоящето е грозно отражение на криво огледало. Затова в патриотичните си стихове обръщам поглед към славното ни минало. Вероятно някои хора биха ме упрекнали, че по този начин бягам от действителността и не слагам пръст в днешните ни рани, но мисля, че няма да са прави. Защото, каквито и заклинания да правим с днешна дата, не носим ли спомена за миналото си, нищо в бъдещето няма да ни бъде спестено… По тази причина аз ще продължа да казвам, че поезията е онази магия, от която винаги и всички ще имаме нужда – кога, за да успокоим сърцето си, кога, за да вдигнем непокорно глава или дори да се посмеем…
-Какво мислиш за отношенията автор - читател? Ти имаш много почитатели. Разкажи за най-запомнящия се почитател?
- Не е лесно да спечелиш приятел в лицето на читателя. Това става постепенно с много търпение, труд и най-вече любов. Съхранила съм в съзнанието си прекрасни моменти, но ако все пак трябва да посоча най-запомнящи се почитатели, ще посоча децата, с които се срещнах във Видин. На всяко от тях написах индивидуално пожелание на малко листче. Истината е, че всеки от приятелите ми - читатели притежава парченце от сърцето ми или както казвам аз: „Ти оставаш в мен, аз оставам в теб!“
- Получаваш ли критики? Как приемаш критиката?
- Разбира се. Критиката е коректив. Старая се да съм внимателна към всички, които ме критикуват. Благодарна съм на тези, които съм допуснала най-близо до себе си, че ми показват слабостите и предлагат начин да се променя към по-добро и в творчеството си, и в живота си.
- Накъде отива съвременната поезия според теб? Какво не харесваш, кое те дразни?
- Може би не съм аз човекът, който трябва да отговори на този въпрос, но според мен в днешно време пишещите надвишават четящите. Няма нищо лошо в това по принцип. За всеки има място под слънцето и всеки има правото на себеизява. И не аз или някой от другите пишещи хора ще каже кое ще остане и кое ще бъде забравено. Времето е най-финото сито. То определя коя творба е стойностна и коя не.
- Кое те натъжава и разсмива?
- Честичко ме наричат „момичето с тъжните очи“. Аз обаче всеки ден се опитвам да превръщам тази тъга в нещо стойностно или, както обичам да казвам, в капка мед, за да лекувам рани… Във времената, в които живеем, много неща могат да ме натъжат. Може да звучи много познато и тривиално, но мен ме души за гърлото една протегната за жълти стотинки ръка; горчи ми, когато виждам как майки дърпат децата си от витрините и все още не мога да свикна с вида на изгубилите надежда очи на възрастните… Колкото за смеха – и с него всеки ден е различно. Един път мога да се засмея на глупав виц; друг път устните ми се разтягат в усмивка, когато видя карикатура на Комарницки или Ивайло Нинов, а се случва очите ми да забеснеят от смях и когато просто от разсеяност попадна в небрано лозе.
- Имаш ли си свое златно правило, Ивелина?
- Когато ми е най-трудно си казвам: „ Бъди себе си!“ и „Ти можеш, Ивелина, и докато дишаш, трябва да си полезна!“ За мен всеки ден е жълтица.