Иван Томов: Влюбен съм до полуда в морето
- 20 Апр 2018
- kompasbg
За Иван Томов, за морето и любовта
Да обичаш морето повече от живота, да дишаш в такт с движението на вълните, в буря, в тишина и ласка, сливайки се с подводния пейзаж, надсмивайки се над съдбата - това е дар. Сърцето ти да тупти в ритъма на морето – това е талантът да умееш да преодоляваш деветия вал - не само морския, а онзи, по-страшния, житейския.
Нашият гост днес пламенно разказва за огромната си страст – морето, което ласкаво нарича „своя любовница“, за другите си любови – пеенето, семейството, споделя в разказ най-голямата си тревога и щастие, и ни подарява късче море – част от невероятните композиции, които сътворява от обикновени морски съкровища.
Добра петъчна среща с Иван Томов!
Роза МАКСИМОВА
- Господин Томов, вие сте завършили техникум по корабостроене, имате завършено образование в сферата на жп транспорта, пеете в хор, пишете разкази… Разкажете ни кой е Иван Томов всъщност и кое от всичките ви занимания ви е най на сърце?
- Нещата, които ми доставят удоволствие, са повече от едно. Но ако трябва да ги степенувам, най ми е на сърце пеенето. С пеене се занимавам от дете и продължавам до ден днешен и дано това да ми доставя още много години радост и удоволствие. През годините съм пял в много хорови формации, а имам и професионален стаж 10 години в хора на Държавна опера – Бургас.
- Как попаднахте в един от най-старите и известни хорове - хор „Родна песен“? Какво ви дава и какво ви отнема пеенето – представяте ли си живота без пеене?
- В хор „Родна песен” – Бургас започнах да пея още като младеж. Участвали сме и сме печелили конкурси в много страни в Европа. След време прекъснах за години хоровата си дейност, но както се казва, старата любов ръжда не хваща и от няколко години отново пея в хор „Родна песен” и съм щастлив от този факт.
- Хоровото пеене е най-богатата и древна област на музикалното изкуство. То съществува от най-древни времена, мнозина го свързват най-вече с храмовата музика. Но хоровото пеене се развива – вече се пеят песни от съвременни композитори. Лично на вас кои песни ви харесват и вълнуват? Какво обичате да пеете?
- Репертоарът на хора в момента е многостранен и е в най-различни жанрове и стилове. От голямо значение е, че диригент на хора е талантливият маестро Левон Манукян. Благодарение на него хорът активно участва с концертна дейност в Бургас, страната и чужбина. С гордост мога да заявя, че сме първият хор в страната, който изпълнява гениални църковнославянски песнопения от Бортнянски. В репертоара си имаме и много фолклорни произведения, но освен това пеем съвременни мюзикъли, естрада и поп и не на последно място имаме много съвместни концерти с утвърдени български изпълнители като Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Люси Дяковска, Васил Петров, Руслан Мъйнов, Тримата тенори и още доста изявени певци. Пели сме с някои от тях в НДК-София, но от най-вълнуващите ни участия са в зала „Арена Армеец”- София, вече трета поредна година, пред повече от 11 000 зрители, с невероятния шоуспектакъл „Нощ на звездите” на Енчо Кирязов, с благотворителна цел, за подпомагане на талантливи деца в България. И да не пропусна, преди три години имахме концерт с легендарната метъл група – „Парадайс лост” в амфитеатъра в Пловдив.
- Имате още една голяма любов – морето. Припознавате ли се в „момчето, което говори с морето“ и какво ви казва то?
- Влюбен съм до полуда в морето. През целия си живот нито за миг не съм се откъсвал от магията му. Не е тайна за никого, който ме познава, че то - морето, е моята любовница...
- Занимавате се с подводен риболов, дайвинг, но морето ви вдъхновява да пишете разкази и стихове, правите страхотни композиции от камъни и дърво, изхвърлени от морето. Разкажете ни за тази ваша страст.
- Още като дете направих моя прощъпулник в подводния риболов, с оръжие - макарка, ластик и електрод. С годините все повече се увличах по това хоби и така до ден днешен. По тази тема съм написал няколко разказа и поеми. В интерес на истината от няколко години все по-рядко се гмуркам с харпун и малко изгубих интерес за риболов. Имам си ново увлечение. Под вода започнах да търся интересни камъни, корени и други образувания и от тях се опитвам да сътворявам скулптурки, пластики и разни композицийки. Това е новото ми хоби. През лятото с моя приятел дърворезбар Митко Адамов възнамеряваме да направим съвместна изложба в “Морско казино“.
- Коя е Вашата лична вселена и кого не бихте допуснали в нея?
- Моята лична вселена е семейството ми. Недоброжелатели нямат място в нея. - Когато Ви боли душата, кое Ви спасява? - Връщам се, към стари, хубави спомени. Нерядко посягам към старите албуми със снимки.
- За какво нямате време?
- За належащи ремонти в къщи.../смее се/
- Имате ли си златно правило в живота, което следвате и което никога не ви е подвело?
- Прави това, което ти доставя удоволствие, пък да става каквото ще.../смее се/
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – ваш разказ например.
- С удоволствие! Разказът е доста драматичен, но целия този ужас аз и жена ми го преживяхме, затова държа да го споделя:
СТРАХ
/Денят, в който морето едва не ме удави в мъка/
(по истински случай )
16 октомври
Винаги на тази дата споменът кошмарен като зъл демон ме връхлита, спомен, който отново кара сърцето ми да бие до полуда и горчива буца да засяда в гърлото ми. Отново и отново болезнено отекват в душата ми секундите, минутите, часовете, на страдание и страх, парализиращ тялото и съзнанието, ужасяващ страх. В такива моменти осъзнаваме колко слаби, беззащитни и безпомощни същества сме пред онова неразгадаемо тайнство, наречено съдба.
16 октомври 2001 година Един от поредните хубави есенни дни. Слънце, безветрие, синьо безоблачно небе, лазурно, спокойно и приветливо море. Нищо не предвещаваше за драматичните събития, които ни очакваха. Пристигнахме на устието на река Ропотамо към 11часа и започнахме разтоварването на харпунджийската екипировка. Обикновено за риба и плаж ходим с по-голяма компания, но този път бяхме само тримата – аз, съпругата ми и синът ни Кирил. Момчето ни тогава беше на 16 години и едва прохождаше в тънкостите на този пленителен, но екстремен спорт – подводния риболов. Имаше два-три сезона харпунджийски стаж, но те бяха по скоро детинско-юношеско забавление и се заключаваха в стрелба по попчета, морски езици и барбуни. Едва този сезон хвана в ръцете си дълъг харпун, погледна по-амбициозно на риболова и с променлив успех започна да стреля и по „бели“ риби. Облякохме набързо неопрените, грабнахме оръжията и морето ни прие в обятията си. Съобразявайки се с възможностите на Кирил, гмуркахме близо един до друг на дълбочина не повече от 3-4 метра. Сребърни реки от дребни платерини се нижеха пред очите ни. Кирил беше като хипнотизиран от гледката. В ококорените му очи съзирах възторг и възбуда от представлението, което ни изнасяха тези красиви риби. До този момент той не беше попадал на такива големи пасажи от платерини и удивлението му от този своеобразен рибешки карнавал го довеждаше до екзалтация. За съжаление рибите бяха маломерни и съответно ние се въздържахме да стреляме по тях. На няколко пъти минаха и по-едри екземпляри, но на доста голяма дистанция и не бяха в обсега за отстрел.
Гмуркахме докъм 13.30 ч. До залез слънце имаше още доста време, така че решихме да сменим дестинацията. Най-подходящо ми се видя да отидем да погмуркаме на „Крокодилите“. Това са две скални островни образувания в морето и по-голямото удивително наподобява полегнал в водата крокодил. Местонахождението им е между бившата резиденция „Перла“ и залива Мириус. Там брегът е скалист със сурово излъчване, а достъпът до морето не е лесен, но благодарение на незнаен ентусиаст, направил десетина стъпала по стръмната пътека, се добрахме до малко мидено плажче, сгушено между скалите, откъдето смятахме да влезем във водата, а жена ми да плажува. Първото нещо, което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча, вградена в скалите, на удавил се преди години – 18-годишен харпунджия. Не исках да го плаша, а по-скоро да го предупредя да бъде крайно внимателен и с назидателен тон започнах да го поучавам, че с морето шега не бива и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, човек не трябва да рискува живота си. Една от версиите за гибелта на това момче е, че се е удавило като се впуснало в преследване на голяма риба, най вероятно запасът му от въздух не му е стигнал и това е довело до фатален край.
Явно тази история много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Приготвяхме се за влизане, но действахме някак си мудно, унило и като цяло бяхме доста угнетени. Влязохме към 15,00 часа с нагласата да стоим в морето не повече от 1-2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката дотогава беше следната – аз гмурках в търсене на риба, а той трябваше неотклонно да ме следва на известно разстояние, да ме наблюдава и да се учи на техника и тактика, абсолютно необходими в подводния риболов. Като цяло задачата му беше да следи действията ми и да не ме изпуска от погледа си. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отдалечава от мен, по никакъв повод. По този начин при мен отпадаше необходимостта непрекъснато да го търся с очи и бях спокоен, че винаги е неизменно близо до мен. Понякога, когато се приближаваше прекалено близко и влизаше в обсега на харпуна, му правех забележка да спазва определена дистанция, за да не се стигне до инцидент, ако стрелям по преминаваща наблизо риба. Гмуркайки се, се придвижвахме бавно по посока кейовата стена на „Перла“. До този момент риба не се мяркаше, морето сякаш беше опустяло. Не след дълго излезе и накъсана ветрова вълна, която затрудняваше придвижването ни по повърхността. Така в плуване и гмуркане подминахме малкия „Крокодил“. Бяхме се отдалечили от мястото ни на влизане на около 500-600 метра.
В един момент ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше изминал час и половина откакто бяхме влезли в морето. Не знаех какво да мисля и изпаднах в догадки. Температурата на водата беше около 15-16 градуса, а той беше облечен с едно 5-милимитрово неопренче, доста овехтяло, изтъняло с времето, а и с малко по-голям размер и пропускаше доста вода. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недоумявах защо не ми се бе обадил и предупредил за това свое решение. Отчетох като моя голяма грешка и лекомисленото ми решение да влезем в морето без сигнални буйове - условие, което щеше много да улесни зрителния контакт помежду ни. Оглеждах се в продължение на десетина минути с надеждата да го видя някъде наоколо, но него го нямаше.
От мястото, където бях, не виждах съпругата си, защото вдадени в морето скали препречваха плажчето, на което седеше тя и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно бях страшно ядосан на безотговорната му постъпка. Плувайки едвам сдържах гнева си и възнамерявах да му вдигна страхотен скандал. Още по-учудващ за мен беше фактът, че до този момент, когато сме били в морето, синът ми къде от страх, къде от неопитност, никога не се бе отдалечавал от мен на повече от 10-15 метра.
Приближавайки към плажчето, се взирах все по-настоятелно, но виждах единствено жена ми как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близо, тя се надигна и силно озадачена ме попита:
-А Кирил къде е?
Този въпрос със страхотна сила се блъсна в съзнанието ми и в следващия момент усетих как стомахът ми рязко се сви, стана на топка, превъртя се и заседна в гърлото ми. Причерня ми. Едва успях да промълвя:
-А не е ли тук?
Сякаш надвисналите над нас масивни скали се сгромолясаха върху мен и ме лишиха от дъх. Гневът, който допреди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх, че може да сме загубили детето си завинаги. Страх, парализиращ тялото ми, страх, каращ сърцето ми да се взриви от блъскане, страх, превръщащ ме в едно треперещо същество, нямащо сили да помръдне от мястото си. И в този момент видях широко отворените, обезумели от ужас очи на жена ми. Тя безпогрешно бе съзряла страха в мен, беше го прочела в моите очи. С нечовешки, смразяващ кръвта стон тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: „Детето ми, къде е детето ми...“
В този момент наистина не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от ужас същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета. Колкото и да бях уплашен и скован от шока, си дадох сметка, че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка. Реших да обходя с колата мястото до кея на „Перла“, разстояние към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100 метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20 и денят вече преваляше. Слънцето падаше ниско и отразяващите се лъчи в морето блестяха неимоверно силно върху бликащите от светлина вълни и колкото и да се взирах, не можех да различа почти нищо във водата. За около 20 минути обиколих няколко пъти брега, но безрезултатно. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече.
Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да й кажа. Все пак много се надявах, че като отида там, ще заваря Кирил излязъл от морето, жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена ми на колене върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя обляното в сълзи лице, треперещото й тяло на фона на огромните зловещи скали и голямото студено море. От Кирил нямаше и следа...
Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. В съзнанието ми натрапчиво се заредиха неотдавна изречени думи от близки и познати, които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата дядо ми Иван, който беше рибар от Приморско, през 1969 година връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя недалеч от мястото, където бяхме. Мъчех се да се успокоя, да преодолея паниката и да разсъждавам трезво. Времето беше хубаво, морето спокойно, Кирил - добър плувец и гмуркач, здрав, физически издръжлив, със стабилна психика и в никакъв случай прекалено самонадеян, или пък безразсъдно смел. Но все пак какво се беше случило? И в следващия момент разсъжденията ми тръгваха в друга посока. Да, ама беше средата на октомври, водата 15-16 градуса, при което Кирил със своето изтъняло неопренче измръзваше на втория час, а изпитваше и известен страх от морето и досега никога не беше ловувал сам, все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и пропито с трагедията, разиграла се преди години с онова злощастно момче. И отново и отново страхът ме превземаше, страхът от неизвестното.
Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена ми, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка, погледнах морето, което в този момент ми изглеждаше толкова зловещо и враждебно и взех най трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното... Минавах по маршрута, по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното, за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен щеше да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи там, долу на дъното, дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално злокобно и зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, хлипайки гълтах морска вода, а в главата ми натрапчиво нахлуваха кошмарни мисли и въпроси. Дали ще открия тялото му и ако го намеря, как ще го влача до брега? Ще мога ли сам по стръмния склон да пренеса безжизненото му тяло до колата и как ще го положа в нея, с мокрия неопрен, или ще трябва да го съблека? Как ще го занеса в къщи? Как ще кажа за смъртта му на близки и роднини, а на сестра му, по-малката ни дъщеря, какво обяснение щях да дам... В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си. А аз защо трябваше да живея повече? В съзнанието ми изплуваха разплаканите очи на жена ми. С каква ненавист и гняв ме гледаха тези очи, сякаш казваха: „Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш! Ти погуби сина ни!“. Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите й, на нея и на всички които ме познават. Животът ми губеше смисъл. Обикалях около малкия „Крокодил“ и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял.
Вече се стъмваше, а тягостни мисли и въпроси отново ме връхлитаха. Ами ако не успея да открия тялото? Какво трябваше да предприема тази нощ, утре? Може би трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък с приятели и колеги да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Искаше ми се всичко това да е сън, толкова нереално ми се струваше. Напълно изживявах мъката и страданието на хора, загубили завинаги рожбите си. Гледах в мрачината дъното и все по-натрапчиво в мен се загнездваше мисълта, че и моето място е там, долу, върху тъмните подводни скали. Дали да не отида навътре в морето, там, където дълбочините са големи, да поема въздух и да гмурна надолу и да слизам все по надолу и по надолу, докато спазъм в гърдите изтласка последния ми въздух, черен мрак да изгаси живеца в очите ми и тялото безжизнено да се отпусне в прегръдката на вечността. Дали този край нямаше да е по-достоен за мен? Дали пък нямаше да се срещнем с Кирил някъде там, в отвъдното, в необятните небесни простори? Дали живите щяха да оправдаят постъпката ми, или завинаги в техните очи щях да си остана страхливец, намерил избавление в смъртта? А жена ми как щеше да понесе загубата на две скъпи за нея същества?
И въпреки всичко, искрицата надежда, останала в мен, ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30-40 метра от мен. Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше. Свалих маската и започнах да се взирам в мрачината. Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло: „Кикооо!!!“... Плувецът стреснато обърна глава, помаха ми с ръка и заплува към мен. Не можех да повярвам... Това беше детето ми... Кирил... и беше ЖИВ! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Най-после успях да го докосна. Прегръщах го ревейки, целувах го, удрях го, ругаех го и пак го прегръщах. Той беше не по-малко уплашен, а и стреснат от вида ми и безумното състояние, в което ме виждаше. Успях само да му кажа: „Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка!“ Тръгна, поспря за секунда и се обърна боязливо към мен с думите: „Татко, виж!“. В ръцете си държеше две едри сребристи риби. По обясними причини най-малко можех да се зарадвам на някакви си риби, пък били те и големи. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване. Погледнах го укорително, точно сега не беше моментът да се хвали с улова си. Махнах му ядосано с ръка в посока на плажчето, да плува на там, където една майка се давеше в скръбта си. Той тръгна, а аз доплувах до брега, легнах по корем на една скала и се отпуснах безжизнено на нея. Очите ми тежаха. Затворих ги. Нямах сили да помръдна. Исках да заспя, там на място, върху студения камък, в падащия мрак. Чувах единствено думкането на сърцето си. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисъла си. Не знам колко време съм лежал , но в един момент си дадох сметка, че ме чакат и трябва да тръгвам. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах към плажчето, на което ме чакаха любимата жена и нашият свиден син. Приближавайки брега, в призрачния мрак съзрях две треперещи тела преплетени в прегръдката на любовта. Дочувах хлипанията на една изтерзана, но щастлива майка и детинското подсмърчане на възмъжаващото й момче. Излязох от водата, захвърлих оловния колан, прегърнах тези две обични мои създания, от умиление буцата в гърлото ми тутакси заседна, наведох се, допрях глава до техните глави и смесих моите с техните сълзи.
Епилог
Всъщност, какво се беше случило? Малко след като сме преминали покрай малкия „Крокодил“, за секунди Кирил се е разсеял и ме изгубил от поглед. Видяло му се, че недалеч напред някой плува по посока кея на „Перла“ и си помислил, че това съм аз. Продължил да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз съм пред него и че той ме следва. Да, ама не... Лека-полека стигнал до тетраподите на кейовата стена и тогава след като се оглеждал дълго разбрал, че мен ме няма. Вече доста поизмръзнал, се покатерил на един тетрапод и стоял на слънце около половин час, за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. Не след дълго осъзнал, че не съм наблизо и че е сам, притеснил се и решил да се връща обратно, но се натъкнал на ята от едри платерини, пасящи на едно рифче, отстоящо на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още 30-40 минути. Прострелял две хубави риби и порядъчно премръзнал, едва тогава тръгнал да се прибира. Малко след това се състоя и драматичната ни среща в близост до малкия „Крокодил“.
Да обичаш морето повече от живота, да дишаш в такт с движението на вълните, в буря, в тишина и ласка, сливайки се с подводния пейзаж, надсмивайки се над съдбата - това е дар. Сърцето ти да тупти в ритъма на морето – това е талантът да умееш да преодоляваш деветия вал - не само морския, а онзи, по-страшния, житейския.
Нашият гост днес пламенно разказва за огромната си страст – морето, което ласкаво нарича „своя любовница“, за другите си любови – пеенето, семейството, споделя в разказ най-голямата си тревога и щастие, и ни подарява късче море – част от невероятните композиции, които сътворява от обикновени морски съкровища.
Добра петъчна среща с Иван Томов!
Роза МАКСИМОВА
- Господин Томов, вие сте завършили техникум по корабостроене, имате завършено образование в сферата на жп транспорта, пеете в хор, пишете разкази… Разкажете ни кой е Иван Томов всъщност и кое от всичките ви занимания ви е най на сърце?
- Нещата, които ми доставят удоволствие, са повече от едно. Но ако трябва да ги степенувам, най ми е на сърце пеенето. С пеене се занимавам от дете и продължавам до ден днешен и дано това да ми доставя още много години радост и удоволствие. През годините съм пял в много хорови формации, а имам и професионален стаж 10 години в хора на Държавна опера – Бургас.
- Как попаднахте в един от най-старите и известни хорове - хор „Родна песен“? Какво ви дава и какво ви отнема пеенето – представяте ли си живота без пеене?
- В хор „Родна песен” – Бургас започнах да пея още като младеж. Участвали сме и сме печелили конкурси в много страни в Европа. След време прекъснах за години хоровата си дейност, но както се казва, старата любов ръжда не хваща и от няколко години отново пея в хор „Родна песен” и съм щастлив от този факт.
- Хоровото пеене е най-богатата и древна област на музикалното изкуство. То съществува от най-древни времена, мнозина го свързват най-вече с храмовата музика. Но хоровото пеене се развива – вече се пеят песни от съвременни композитори. Лично на вас кои песни ви харесват и вълнуват? Какво обичате да пеете?
- Репертоарът на хора в момента е многостранен и е в най-различни жанрове и стилове. От голямо значение е, че диригент на хора е талантливият маестро Левон Манукян. Благодарение на него хорът активно участва с концертна дейност в Бургас, страната и чужбина. С гордост мога да заявя, че сме първият хор в страната, който изпълнява гениални църковнославянски песнопения от Бортнянски. В репертоара си имаме и много фолклорни произведения, но освен това пеем съвременни мюзикъли, естрада и поп и не на последно място имаме много съвместни концерти с утвърдени български изпълнители като Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Люси Дяковска, Васил Петров, Руслан Мъйнов, Тримата тенори и още доста изявени певци. Пели сме с някои от тях в НДК-София, но от най-вълнуващите ни участия са в зала „Арена Армеец”- София, вече трета поредна година, пред повече от 11 000 зрители, с невероятния шоуспектакъл „Нощ на звездите” на Енчо Кирязов, с благотворителна цел, за подпомагане на талантливи деца в България. И да не пропусна, преди три години имахме концерт с легендарната метъл група – „Парадайс лост” в амфитеатъра в Пловдив.
- Имате още една голяма любов – морето. Припознавате ли се в „момчето, което говори с морето“ и какво ви казва то?
- Влюбен съм до полуда в морето. През целия си живот нито за миг не съм се откъсвал от магията му. Не е тайна за никого, който ме познава, че то - морето, е моята любовница...
- Занимавате се с подводен риболов, дайвинг, но морето ви вдъхновява да пишете разкази и стихове, правите страхотни композиции от камъни и дърво, изхвърлени от морето. Разкажете ни за тази ваша страст.
- Още като дете направих моя прощъпулник в подводния риболов, с оръжие - макарка, ластик и електрод. С годините все повече се увличах по това хоби и така до ден днешен. По тази тема съм написал няколко разказа и поеми. В интерес на истината от няколко години все по-рядко се гмуркам с харпун и малко изгубих интерес за риболов. Имам си ново увлечение. Под вода започнах да търся интересни камъни, корени и други образувания и от тях се опитвам да сътворявам скулптурки, пластики и разни композицийки. Това е новото ми хоби. През лятото с моя приятел дърворезбар Митко Адамов възнамеряваме да направим съвместна изложба в “Морско казино“.
- Коя е Вашата лична вселена и кого не бихте допуснали в нея?
- Моята лична вселена е семейството ми. Недоброжелатели нямат място в нея. - Когато Ви боли душата, кое Ви спасява? - Връщам се, към стари, хубави спомени. Нерядко посягам към старите албуми със снимки.
- За какво нямате време?
- За належащи ремонти в къщи.../смее се/
- Имате ли си златно правило в живота, което следвате и което никога не ви е подвело?
- Прави това, което ти доставя удоволствие, пък да става каквото ще.../смее се/
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – ваш разказ например.
- С удоволствие! Разказът е доста драматичен, но целия този ужас аз и жена ми го преживяхме, затова държа да го споделя:
СТРАХ
/Денят, в който морето едва не ме удави в мъка/
(по истински случай )
16 октомври
Винаги на тази дата споменът кошмарен като зъл демон ме връхлита, спомен, който отново кара сърцето ми да бие до полуда и горчива буца да засяда в гърлото ми. Отново и отново болезнено отекват в душата ми секундите, минутите, часовете, на страдание и страх, парализиращ тялото и съзнанието, ужасяващ страх. В такива моменти осъзнаваме колко слаби, беззащитни и безпомощни същества сме пред онова неразгадаемо тайнство, наречено съдба.
16 октомври 2001 година Един от поредните хубави есенни дни. Слънце, безветрие, синьо безоблачно небе, лазурно, спокойно и приветливо море. Нищо не предвещаваше за драматичните събития, които ни очакваха. Пристигнахме на устието на река Ропотамо към 11часа и започнахме разтоварването на харпунджийската екипировка. Обикновено за риба и плаж ходим с по-голяма компания, но този път бяхме само тримата – аз, съпругата ми и синът ни Кирил. Момчето ни тогава беше на 16 години и едва прохождаше в тънкостите на този пленителен, но екстремен спорт – подводния риболов. Имаше два-три сезона харпунджийски стаж, но те бяха по скоро детинско-юношеско забавление и се заключаваха в стрелба по попчета, морски езици и барбуни. Едва този сезон хвана в ръцете си дълъг харпун, погледна по-амбициозно на риболова и с променлив успех започна да стреля и по „бели“ риби. Облякохме набързо неопрените, грабнахме оръжията и морето ни прие в обятията си. Съобразявайки се с възможностите на Кирил, гмуркахме близо един до друг на дълбочина не повече от 3-4 метра. Сребърни реки от дребни платерини се нижеха пред очите ни. Кирил беше като хипнотизиран от гледката. В ококорените му очи съзирах възторг и възбуда от представлението, което ни изнасяха тези красиви риби. До този момент той не беше попадал на такива големи пасажи от платерини и удивлението му от този своеобразен рибешки карнавал го довеждаше до екзалтация. За съжаление рибите бяха маломерни и съответно ние се въздържахме да стреляме по тях. На няколко пъти минаха и по-едри екземпляри, но на доста голяма дистанция и не бяха в обсега за отстрел.
Гмуркахме докъм 13.30 ч. До залез слънце имаше още доста време, така че решихме да сменим дестинацията. Най-подходящо ми се видя да отидем да погмуркаме на „Крокодилите“. Това са две скални островни образувания в морето и по-голямото удивително наподобява полегнал в водата крокодил. Местонахождението им е между бившата резиденция „Перла“ и залива Мириус. Там брегът е скалист със сурово излъчване, а достъпът до морето не е лесен, но благодарение на незнаен ентусиаст, направил десетина стъпала по стръмната пътека, се добрахме до малко мидено плажче, сгушено между скалите, откъдето смятахме да влезем във водата, а жена ми да плажува. Първото нещо, което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча, вградена в скалите, на удавил се преди години – 18-годишен харпунджия. Не исках да го плаша, а по-скоро да го предупредя да бъде крайно внимателен и с назидателен тон започнах да го поучавам, че с морето шега не бива и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, човек не трябва да рискува живота си. Една от версиите за гибелта на това момче е, че се е удавило като се впуснало в преследване на голяма риба, най вероятно запасът му от въздух не му е стигнал и това е довело до фатален край.
Явно тази история много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Приготвяхме се за влизане, но действахме някак си мудно, унило и като цяло бяхме доста угнетени. Влязохме към 15,00 часа с нагласата да стоим в морето не повече от 1-2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката дотогава беше следната – аз гмурках в търсене на риба, а той трябваше неотклонно да ме следва на известно разстояние, да ме наблюдава и да се учи на техника и тактика, абсолютно необходими в подводния риболов. Като цяло задачата му беше да следи действията ми и да не ме изпуска от погледа си. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отдалечава от мен, по никакъв повод. По този начин при мен отпадаше необходимостта непрекъснато да го търся с очи и бях спокоен, че винаги е неизменно близо до мен. Понякога, когато се приближаваше прекалено близко и влизаше в обсега на харпуна, му правех забележка да спазва определена дистанция, за да не се стигне до инцидент, ако стрелям по преминаваща наблизо риба. Гмуркайки се, се придвижвахме бавно по посока кейовата стена на „Перла“. До този момент риба не се мяркаше, морето сякаш беше опустяло. Не след дълго излезе и накъсана ветрова вълна, която затрудняваше придвижването ни по повърхността. Така в плуване и гмуркане подминахме малкия „Крокодил“. Бяхме се отдалечили от мястото ни на влизане на около 500-600 метра.
В един момент ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше изминал час и половина откакто бяхме влезли в морето. Не знаех какво да мисля и изпаднах в догадки. Температурата на водата беше около 15-16 градуса, а той беше облечен с едно 5-милимитрово неопренче, доста овехтяло, изтъняло с времето, а и с малко по-голям размер и пропускаше доста вода. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недоумявах защо не ми се бе обадил и предупредил за това свое решение. Отчетох като моя голяма грешка и лекомисленото ми решение да влезем в морето без сигнални буйове - условие, което щеше много да улесни зрителния контакт помежду ни. Оглеждах се в продължение на десетина минути с надеждата да го видя някъде наоколо, но него го нямаше.
От мястото, където бях, не виждах съпругата си, защото вдадени в морето скали препречваха плажчето, на което седеше тя и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно бях страшно ядосан на безотговорната му постъпка. Плувайки едвам сдържах гнева си и възнамерявах да му вдигна страхотен скандал. Още по-учудващ за мен беше фактът, че до този момент, когато сме били в морето, синът ми къде от страх, къде от неопитност, никога не се бе отдалечавал от мен на повече от 10-15 метра.
Приближавайки към плажчето, се взирах все по-настоятелно, но виждах единствено жена ми как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близо, тя се надигна и силно озадачена ме попита:
-А Кирил къде е?
Този въпрос със страхотна сила се блъсна в съзнанието ми и в следващия момент усетих как стомахът ми рязко се сви, стана на топка, превъртя се и заседна в гърлото ми. Причерня ми. Едва успях да промълвя:
-А не е ли тук?
Сякаш надвисналите над нас масивни скали се сгромолясаха върху мен и ме лишиха от дъх. Гневът, който допреди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх, че може да сме загубили детето си завинаги. Страх, парализиращ тялото ми, страх, каращ сърцето ми да се взриви от блъскане, страх, превръщащ ме в едно треперещо същество, нямащо сили да помръдне от мястото си. И в този момент видях широко отворените, обезумели от ужас очи на жена ми. Тя безпогрешно бе съзряла страха в мен, беше го прочела в моите очи. С нечовешки, смразяващ кръвта стон тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: „Детето ми, къде е детето ми...“
В този момент наистина не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от ужас същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета. Колкото и да бях уплашен и скован от шока, си дадох сметка, че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка. Реших да обходя с колата мястото до кея на „Перла“, разстояние към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100 метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20 и денят вече преваляше. Слънцето падаше ниско и отразяващите се лъчи в морето блестяха неимоверно силно върху бликащите от светлина вълни и колкото и да се взирах, не можех да различа почти нищо във водата. За около 20 минути обиколих няколко пъти брега, но безрезултатно. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече.
Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да й кажа. Все пак много се надявах, че като отида там, ще заваря Кирил излязъл от морето, жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена ми на колене върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя обляното в сълзи лице, треперещото й тяло на фона на огромните зловещи скали и голямото студено море. От Кирил нямаше и следа...
Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. В съзнанието ми натрапчиво се заредиха неотдавна изречени думи от близки и познати, които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата дядо ми Иван, който беше рибар от Приморско, през 1969 година връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя недалеч от мястото, където бяхме. Мъчех се да се успокоя, да преодолея паниката и да разсъждавам трезво. Времето беше хубаво, морето спокойно, Кирил - добър плувец и гмуркач, здрав, физически издръжлив, със стабилна психика и в никакъв случай прекалено самонадеян, или пък безразсъдно смел. Но все пак какво се беше случило? И в следващия момент разсъжденията ми тръгваха в друга посока. Да, ама беше средата на октомври, водата 15-16 градуса, при което Кирил със своето изтъняло неопренче измръзваше на втория час, а изпитваше и известен страх от морето и досега никога не беше ловувал сам, все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и пропито с трагедията, разиграла се преди години с онова злощастно момче. И отново и отново страхът ме превземаше, страхът от неизвестното.
Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена ми, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка, погледнах морето, което в този момент ми изглеждаше толкова зловещо и враждебно и взех най трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното... Минавах по маршрута, по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното, за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен щеше да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи там, долу на дъното, дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално злокобно и зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, хлипайки гълтах морска вода, а в главата ми натрапчиво нахлуваха кошмарни мисли и въпроси. Дали ще открия тялото му и ако го намеря, как ще го влача до брега? Ще мога ли сам по стръмния склон да пренеса безжизненото му тяло до колата и как ще го положа в нея, с мокрия неопрен, или ще трябва да го съблека? Как ще го занеса в къщи? Как ще кажа за смъртта му на близки и роднини, а на сестра му, по-малката ни дъщеря, какво обяснение щях да дам... В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си. А аз защо трябваше да живея повече? В съзнанието ми изплуваха разплаканите очи на жена ми. С каква ненавист и гняв ме гледаха тези очи, сякаш казваха: „Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш! Ти погуби сина ни!“. Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите й, на нея и на всички които ме познават. Животът ми губеше смисъл. Обикалях около малкия „Крокодил“ и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял.
Вече се стъмваше, а тягостни мисли и въпроси отново ме връхлитаха. Ами ако не успея да открия тялото? Какво трябваше да предприема тази нощ, утре? Може би трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък с приятели и колеги да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Искаше ми се всичко това да е сън, толкова нереално ми се струваше. Напълно изживявах мъката и страданието на хора, загубили завинаги рожбите си. Гледах в мрачината дъното и все по-натрапчиво в мен се загнездваше мисълта, че и моето място е там, долу, върху тъмните подводни скали. Дали да не отида навътре в морето, там, където дълбочините са големи, да поема въздух и да гмурна надолу и да слизам все по надолу и по надолу, докато спазъм в гърдите изтласка последния ми въздух, черен мрак да изгаси живеца в очите ми и тялото безжизнено да се отпусне в прегръдката на вечността. Дали този край нямаше да е по-достоен за мен? Дали пък нямаше да се срещнем с Кирил някъде там, в отвъдното, в необятните небесни простори? Дали живите щяха да оправдаят постъпката ми, или завинаги в техните очи щях да си остана страхливец, намерил избавление в смъртта? А жена ми как щеше да понесе загубата на две скъпи за нея същества?
И въпреки всичко, искрицата надежда, останала в мен, ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30-40 метра от мен. Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше. Свалих маската и започнах да се взирам в мрачината. Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло: „Кикооо!!!“... Плувецът стреснато обърна глава, помаха ми с ръка и заплува към мен. Не можех да повярвам... Това беше детето ми... Кирил... и беше ЖИВ! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Най-после успях да го докосна. Прегръщах го ревейки, целувах го, удрях го, ругаех го и пак го прегръщах. Той беше не по-малко уплашен, а и стреснат от вида ми и безумното състояние, в което ме виждаше. Успях само да му кажа: „Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка!“ Тръгна, поспря за секунда и се обърна боязливо към мен с думите: „Татко, виж!“. В ръцете си държеше две едри сребристи риби. По обясними причини най-малко можех да се зарадвам на някакви си риби, пък били те и големи. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване. Погледнах го укорително, точно сега не беше моментът да се хвали с улова си. Махнах му ядосано с ръка в посока на плажчето, да плува на там, където една майка се давеше в скръбта си. Той тръгна, а аз доплувах до брега, легнах по корем на една скала и се отпуснах безжизнено на нея. Очите ми тежаха. Затворих ги. Нямах сили да помръдна. Исках да заспя, там на място, върху студения камък, в падащия мрак. Чувах единствено думкането на сърцето си. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисъла си. Не знам колко време съм лежал , но в един момент си дадох сметка, че ме чакат и трябва да тръгвам. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах към плажчето, на което ме чакаха любимата жена и нашият свиден син. Приближавайки брега, в призрачния мрак съзрях две треперещи тела преплетени в прегръдката на любовта. Дочувах хлипанията на една изтерзана, но щастлива майка и детинското подсмърчане на възмъжаващото й момче. Излязох от водата, захвърлих оловния колан, прегърнах тези две обични мои създания, от умиление буцата в гърлото ми тутакси заседна, наведох се, допрях глава до техните глави и смесих моите с техните сълзи.
Епилог
Всъщност, какво се беше случило? Малко след като сме преминали покрай малкия „Крокодил“, за секунди Кирил се е разсеял и ме изгубил от поглед. Видяло му се, че недалеч напред някой плува по посока кея на „Перла“ и си помислил, че това съм аз. Продължил да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз съм пред него и че той ме следва. Да, ама не... Лека-полека стигнал до тетраподите на кейовата стена и тогава след като се оглеждал дълго разбрал, че мен ме няма. Вече доста поизмръзнал, се покатерил на един тетрапод и стоял на слънце около половин час, за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. Не след дълго осъзнал, че не съм наблизо и че е сам, притеснил се и решил да се връща обратно, но се натъкнал на ята от едри платерини, пасящи на едно рифче, отстоящо на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още 30-40 минути. Прострелял две хубави риби и порядъчно премръзнал, едва тогава тръгнал да се прибира. Малко след това се състоя и драматичната ни среща в близост до малкия „Крокодил“.
