Динко Динков: Морето е голямата ми любов – в него е вградена душата ми
- 13 Окт 2017
- kompasbg
За Динко Динков и непоисканите морски дълбини
Той е роден далеч от морето, но тъй като има море в кръвта си резултатът е един – премества се от Тракия тук, на брега. Когато душата го заболи, облича водолазния костюм и се гмурка – дълбоко, дълбоко, в тъмното и тихото, за да събере себе си, да пречисти душата си, за да продължи нататък. „Морето в мен е и надежда, копнежи, носталгия и очакване, вдъхновение…“, казва Динко и ни гмурва в мъдрите и пределно честни стихотворения от новата си книга „Непоискани дълбини“, прави ни съпричастни към болката и магията на една „непоискана любов, която те връхлита внезапно, на едно непоискано добро“, запокитва ни в „ дълбините в морето, дълбините в нас, в тъгата, в самотата, в чувствата“, за да ни вдъхнови, за да ни пречисти, за да ни замисли.
Роза МАКСИМОВА
- Честита нова книга, Динко! Отново темата е морска - „море, дълбоко колкото изкуството“. Защо избра такова заглавие – „Непоискани дълбини“?
- Благодаря, Роза! Любовта ми към морето е необяснима, но чиста, тайнствена и съкровена. В стихотворението „Любов” морето е човек и човекът е море, а в „Отнемане” морето е майката, от която всички ние излизаме – без която не можем. Не си представям живот без море. До заглавието „Непоискани дълбини” достигнах след няколко работни варианта, като в началото метафората на вълнолома ме преследваше, но Кирил Христов е озаглавил с нея стихосбирката си от 1937 г. Докато продължавах да пиша, се спрях на дълбините, които носят в себе си няколко значения – дълбините в морето, дълбините в нас, в тъгата, в самотата, в чувствата. Това заглавие също е използвано от друг автор… „Непоискани дълбини” са като непоискана любов, която ни връхлита внезапно и ни преобразява, като непоискано добро, като изначално заложеното в човека преди неговата воля, преди да изплува от дълбините и да проплаче…
- Този път надълбоко се гмурваш. Какво има там, долу? Има ли поискани дълбини?
- Постепенно дълбините стават поискани от влюбения човек, от пречистения, от отдалечения… Гмуркането надълбоко изисква състояние на духа и тялото, близки до това на природата, завръщане към корените, към свободата да усещаш красотата, ласките на вълните, отраженията на пасажите от риби. Страстта ми към подводния риболов, към мълчаливия спорт прелива и в текстовете ми… Слагайки маската си, под водата гмуркачът, който разчита единствено на собствения си въздух, се преобразява в дете на морето. В приспивното люлеене на прибоя вижда как се ражда любовта, а в крайбрежните дълбини понякога открива стари пътища, върху които е кипял живот, от пристаните на които са отплавали галери или след бури са намирали смъртта си. Можем да възприемем гмуркането като ритуал на смъртта и възкресението. Това се случва и в дълбините на душите ни – понякога умираме и се раждаме отново, понякога се колебаем да се родим…
- Морето в теб не е онова лятно, ласкаво, гальовно море, за което мечтаят всички. Какъв смисъл има за теб морето?
- Морето е голямата ми любов – в него е вградена душата ми и моето тяло е пропито с море, морето ме обича. То е живо и диша, мени настроенията си, в древните текстове е възприемано повече като плашещо и жестоко. Морето в мен е и надежда, копнежи, носталгия и очакване, вдъхновение…
- „Непоискани дълбини“ съдържа три цикъла, но ми направи впечатление, че в заглавията и на трите раздела присъства думата самота, самотен. Преди това имаш книга с разкази, която се казва „Уморен“. Това са специфични състояния на душата – много интимни и дълбоки. Непременно ли поетът трябва да бъде тъжен/уморен или самотен, за да създава прекрасни творби?
- Стихосбирката е тематична, изцяло морска, като приемник и продължител на бургаската маринистика, все още мокра и солена за мен. С помощта на редактора Ваньо Вълчев събрахме стихотворенията в три цикъла, като първият започва с откровение към бащата, а последният завършва с изповед пред майката. Понякога самотата е съзнателно търсена за вглъбяване, за прозрение, а думата уморен съдържа в себе си море – идеята на заглавието е за морето на надеждата в уморения човек, надежда, пропита с любов към България, за хората, свързани чрез страданието с родината. За да създаваш творби преди всичко е нужно да имаш какво да кажеш – посланието ти да достигне до хората.
- Поздравления за корицата на книгата – картината на художника Яни Хрисопулос е точна илюстрация на твоето море – сурово, могъщо, мъжко… Специално за книгата ли е нарисувана?
- Картината на Яни Хрисопулос е рисувана през далечната 1955 г. Разгледах много платна на български маринисти, но неговият стил ми допадна най-много – като отражение на драматичното море от страниците. С фотографа Валя Демерджиева гостувахме в дома на певеца Жан Шейтанов в Созопол, който след като прочете първите стихотворения, ни показа картината „След воля”. Благодаря му за предоставената възможност тя да бъде лицето на моята книга!
- Пишеш и поезия, и проза. Как се преплитат тези жанрове в творчеството ти – има ли случаи докато пишеш разказ да създадеш и стихотворение или обратно – някой стих да прерасне в разказ?
- Когато пишех разказите от сборника „Уморен”, се родиха и лирични отклонения, част от които са публикувани в стихосбирката „Хубава Яна”. Тя е разделена на два цикъла, които преливат един в друг с баладични, фолклорни и морски мотиви.
- Пишеш само истории, които са се случили в действителност и в това според мен се крие силата на твоите произведения. Не ти ли е минавало през ума да напишеш роман?
- Първата ми книга „Колобърът” беше определена като философски роман, но според мен е сборник от екзистенциални истории, свързани помежду си с отношението ми към света и страховете ми, с губенето на смисъла и опорите, с разрива на близостта с другите. В разказите се чувствам по-сигурен и по-концентриран.
- В стиховете и разказите ти освен морето, има много история, вплиташ имената на нашите най-големи писатели, фолклор, вяра, родолюбие – теми дълбоки и важни, които хващат за гърлото. Интересуват ли се днешните ученици от темите, за които пишеш /ти си учител/? Как според теб може да се предизвика интерес у младите хора към литературата?
- Най-важно е да има доверие между учителя и учениците. Учителят да чувства работата си като призвание, да обича учениците си и да ги уважава, да ги разбира и подкрепя. Интересът в младите хора може да бъде провокиран, когато бъдат изведени от класните стаи и им се предостави възможността сами да се срещнат с живото изкуство, да слушат различни мнения по проблеми, които вълнуват и тях. Младите хора са любопитни и се вълнуват, когато стават част от света на изкуството. Правят опити, увличат се, харесва им… Литературата, която преподаваме, е свързана с историята и в моите часове тя е път, по който се събужда интерес към словото.
- Какво ти дава и какво ти отнема писането и как то се съчетава с преподавателската дейност?
- Писането – вдъхновението за него и самият творчески акт са спасение за автора, начин на живот и негово осмисляне. Писането ми дава свободата да изразя своята индивидуалност, свързва ме с другите и ме съхранява от повличане по бързите течения на съществуването. Мисленето, вглъбяването и писането ми отнемат, но и ми създават време. Те се съчетават прекрасно с преподавателската дейност. Имам удоволствието да бъда учител във Вечерно средно училище „Захари Стоянов”, където понякога учениците се превръщат в наши учители. Толкова много и различни съдби – невероятни истории, трагедии, борба за оцеляване или силни характери, които писателят не може да си измисли, да си въобрази. В два от разказите в сборника „Уморен” прототипи на героите са мои ученици. През тази учебна година се навършват 70 години от създаването на училището и съм особено щастлив, че премиерата на „Непоискани дълбини” на 20 октомври в Дома на писателя ще открие тържествата за празника на гимназията. Преподавам и в ПГМКР „Св. Никола” на бъдещи капитани, с които често разговаряме за подводния свят и за морския живот по страниците на литературата.
- Каква литература според теб трябва да се изучава в училище? В каква степен са застъпени творби на съвременни български автори? Освен Петя Дубарова, познават ли учениците други съвременни творци, защото знаем, че такива има много?
- Има ученици, които се интересуват от съвременна литература и четат определени автори, които им допадат, но по-голямата част не знаят, че съществува такава литература, не се интересуват и не искат да знаят – това е толкова далечно и неразбираемо за тях… В учебните програми трябва постепенно да навлизат съвременни автори, защото именно чрез тях ще се провокира интерес към литературната ни история… Няколко пъти съм водил ученици в Дома на писателя, разказвал съм им за Христо Фотев, Петя Дубарова, Иван Апостолов, Димитър Велинов, за много други, за съвременните автори на Бургас… Предлагал съм им няколко стихосбирки, от които да изберат конкретна и да защитят своето предпочитание към написаното в нея, търсил съм тяхното мнение – много е важна обратната връзка… По проекта „Твоят час” съм се срещал с ученици и техни преподаватели от СУ „Св. св. Кирил и Методий”, а през миналата година бях поканен като част от жури на ученически конкурс в ПГПНЕ „Гьоте” и ПГПАЕ „Гео Милев”, за което благодаря на организаторите, срещата и разговорите ми с участниците бяха изключително вълнуващи.
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – например стихотворения от новата ти книга, или разказ.
- С удоволствие.
ПОСВЕЩЕНИЕ
В зноен залез лодка залюлява
на плажовете огнените дюни.
Трептят платна, разперени от вятър –
прелита стон на птица помежду ни.
И пясъчните кули рухват – срутени
– спомени. Обзема ли ги мракът,
щом светим със вълните изумрудени
– като прибой в запаления залив?
Безбрежните води нима сънували,
наивно ще сме вярвали в спасение –
да стихнем в дълбините – още влюбени –
по спуснатите котви на морето.
ЛЮЛКА
Струпаната сол и корабите... Чудно
в оголените слънчеви лъчи
се люшва детска люлка... Сякаш пумпал
завихря всеки поглед мълчалив.
Замряха крановете, фарът се пропука
и в тъжните им огнени очи
изплака дъжд и люлката разкъса...
Удавени, внезапно ще възкръснат
на детството солените мечти.
ЗАКЛИНАНИЯ
Сирените се спускат в черни котви
над мачтата на Одисей, обречени,
а островът като метален съд трепери
и глинени ръце замесват слънцето,
за да нахранят с хляб обреден глухите
гребци от восъка на морското причастие.
Злокобно съскат в мрака демоничен
омайващи, изтръгващи човешки облик,
водни магически мелодии и близки
на немощните аргонавти стават нимфите
от дъното на Посейдон до медните
и прокълнати брегове в кошмарни сънища.
Пристанища, в които идват мъртвите.
И да достигнат влюбените вечност,
телата им превръщат полурибите
със заклинания в скали. Луната бледа
потича като пипала на октоподи
по леките вълни и ги приспива.
Заслизат ли по тях изящни, голи
жени, които плуват и отлитат,
мъжете ще умират като кораби,
оплетени, разкъсани, съсипани,
захвърлени самотни, изоставени,
ще ги души страданието яростно,
строшени ще са всичките представи,
че може любовта да е навсякъде.
ЛИПСА НА БЛИЗКИЯ
Ослепявам ли от сол в очите –
губя светове извън морето.
Най-самотен бряг е да обичам
близкия, макар да осъзнавам,
че навярно нито ще го стигна,
нито ще го видя някога.
И разровил пясъчните думи,
издълбавам дъното, затрупвам
ниските скали като вълнение –
заличаване,
тъга
или оттегляне
в спомени, в мълчание и в липси.
Той е роден далеч от морето, но тъй като има море в кръвта си резултатът е един – премества се от Тракия тук, на брега. Когато душата го заболи, облича водолазния костюм и се гмурка – дълбоко, дълбоко, в тъмното и тихото, за да събере себе си, да пречисти душата си, за да продължи нататък. „Морето в мен е и надежда, копнежи, носталгия и очакване, вдъхновение…“, казва Динко и ни гмурва в мъдрите и пределно честни стихотворения от новата си книга „Непоискани дълбини“, прави ни съпричастни към болката и магията на една „непоискана любов, която те връхлита внезапно, на едно непоискано добро“, запокитва ни в „ дълбините в морето, дълбините в нас, в тъгата, в самотата, в чувствата“, за да ни вдъхнови, за да ни пречисти, за да ни замисли.
Роза МАКСИМОВА
- Честита нова книга, Динко! Отново темата е морска - „море, дълбоко колкото изкуството“. Защо избра такова заглавие – „Непоискани дълбини“?
- Благодаря, Роза! Любовта ми към морето е необяснима, но чиста, тайнствена и съкровена. В стихотворението „Любов” морето е човек и човекът е море, а в „Отнемане” морето е майката, от която всички ние излизаме – без която не можем. Не си представям живот без море. До заглавието „Непоискани дълбини” достигнах след няколко работни варианта, като в началото метафората на вълнолома ме преследваше, но Кирил Христов е озаглавил с нея стихосбирката си от 1937 г. Докато продължавах да пиша, се спрях на дълбините, които носят в себе си няколко значения – дълбините в морето, дълбините в нас, в тъгата, в самотата, в чувствата. Това заглавие също е използвано от друг автор… „Непоискани дълбини” са като непоискана любов, която ни връхлита внезапно и ни преобразява, като непоискано добро, като изначално заложеното в човека преди неговата воля, преди да изплува от дълбините и да проплаче…
- Този път надълбоко се гмурваш. Какво има там, долу? Има ли поискани дълбини?
- Постепенно дълбините стават поискани от влюбения човек, от пречистения, от отдалечения… Гмуркането надълбоко изисква състояние на духа и тялото, близки до това на природата, завръщане към корените, към свободата да усещаш красотата, ласките на вълните, отраженията на пасажите от риби. Страстта ми към подводния риболов, към мълчаливия спорт прелива и в текстовете ми… Слагайки маската си, под водата гмуркачът, който разчита единствено на собствения си въздух, се преобразява в дете на морето. В приспивното люлеене на прибоя вижда как се ражда любовта, а в крайбрежните дълбини понякога открива стари пътища, върху които е кипял живот, от пристаните на които са отплавали галери или след бури са намирали смъртта си. Можем да възприемем гмуркането като ритуал на смъртта и възкресението. Това се случва и в дълбините на душите ни – понякога умираме и се раждаме отново, понякога се колебаем да се родим…
- Морето в теб не е онова лятно, ласкаво, гальовно море, за което мечтаят всички. Какъв смисъл има за теб морето?
- Морето е голямата ми любов – в него е вградена душата ми и моето тяло е пропито с море, морето ме обича. То е живо и диша, мени настроенията си, в древните текстове е възприемано повече като плашещо и жестоко. Морето в мен е и надежда, копнежи, носталгия и очакване, вдъхновение…
- „Непоискани дълбини“ съдържа три цикъла, но ми направи впечатление, че в заглавията и на трите раздела присъства думата самота, самотен. Преди това имаш книга с разкази, която се казва „Уморен“. Това са специфични състояния на душата – много интимни и дълбоки. Непременно ли поетът трябва да бъде тъжен/уморен или самотен, за да създава прекрасни творби?
- Стихосбирката е тематична, изцяло морска, като приемник и продължител на бургаската маринистика, все още мокра и солена за мен. С помощта на редактора Ваньо Вълчев събрахме стихотворенията в три цикъла, като първият започва с откровение към бащата, а последният завършва с изповед пред майката. Понякога самотата е съзнателно търсена за вглъбяване, за прозрение, а думата уморен съдържа в себе си море – идеята на заглавието е за морето на надеждата в уморения човек, надежда, пропита с любов към България, за хората, свързани чрез страданието с родината. За да създаваш творби преди всичко е нужно да имаш какво да кажеш – посланието ти да достигне до хората.
- Поздравления за корицата на книгата – картината на художника Яни Хрисопулос е точна илюстрация на твоето море – сурово, могъщо, мъжко… Специално за книгата ли е нарисувана?
- Картината на Яни Хрисопулос е рисувана през далечната 1955 г. Разгледах много платна на български маринисти, но неговият стил ми допадна най-много – като отражение на драматичното море от страниците. С фотографа Валя Демерджиева гостувахме в дома на певеца Жан Шейтанов в Созопол, който след като прочете първите стихотворения, ни показа картината „След воля”. Благодаря му за предоставената възможност тя да бъде лицето на моята книга!
- Пишеш и поезия, и проза. Как се преплитат тези жанрове в творчеството ти – има ли случаи докато пишеш разказ да създадеш и стихотворение или обратно – някой стих да прерасне в разказ?
- Когато пишех разказите от сборника „Уморен”, се родиха и лирични отклонения, част от които са публикувани в стихосбирката „Хубава Яна”. Тя е разделена на два цикъла, които преливат един в друг с баладични, фолклорни и морски мотиви.
- Пишеш само истории, които са се случили в действителност и в това според мен се крие силата на твоите произведения. Не ти ли е минавало през ума да напишеш роман?
- Първата ми книга „Колобърът” беше определена като философски роман, но според мен е сборник от екзистенциални истории, свързани помежду си с отношението ми към света и страховете ми, с губенето на смисъла и опорите, с разрива на близостта с другите. В разказите се чувствам по-сигурен и по-концентриран.
- В стиховете и разказите ти освен морето, има много история, вплиташ имената на нашите най-големи писатели, фолклор, вяра, родолюбие – теми дълбоки и важни, които хващат за гърлото. Интересуват ли се днешните ученици от темите, за които пишеш /ти си учител/? Как според теб може да се предизвика интерес у младите хора към литературата?
- Най-важно е да има доверие между учителя и учениците. Учителят да чувства работата си като призвание, да обича учениците си и да ги уважава, да ги разбира и подкрепя. Интересът в младите хора може да бъде провокиран, когато бъдат изведени от класните стаи и им се предостави възможността сами да се срещнат с живото изкуство, да слушат различни мнения по проблеми, които вълнуват и тях. Младите хора са любопитни и се вълнуват, когато стават част от света на изкуството. Правят опити, увличат се, харесва им… Литературата, която преподаваме, е свързана с историята и в моите часове тя е път, по който се събужда интерес към словото.
- Какво ти дава и какво ти отнема писането и как то се съчетава с преподавателската дейност?
- Писането – вдъхновението за него и самият творчески акт са спасение за автора, начин на живот и негово осмисляне. Писането ми дава свободата да изразя своята индивидуалност, свързва ме с другите и ме съхранява от повличане по бързите течения на съществуването. Мисленето, вглъбяването и писането ми отнемат, но и ми създават време. Те се съчетават прекрасно с преподавателската дейност. Имам удоволствието да бъда учител във Вечерно средно училище „Захари Стоянов”, където понякога учениците се превръщат в наши учители. Толкова много и различни съдби – невероятни истории, трагедии, борба за оцеляване или силни характери, които писателят не може да си измисли, да си въобрази. В два от разказите в сборника „Уморен” прототипи на героите са мои ученици. През тази учебна година се навършват 70 години от създаването на училището и съм особено щастлив, че премиерата на „Непоискани дълбини” на 20 октомври в Дома на писателя ще открие тържествата за празника на гимназията. Преподавам и в ПГМКР „Св. Никола” на бъдещи капитани, с които често разговаряме за подводния свят и за морския живот по страниците на литературата.
- Каква литература според теб трябва да се изучава в училище? В каква степен са застъпени творби на съвременни български автори? Освен Петя Дубарова, познават ли учениците други съвременни творци, защото знаем, че такива има много?
- Има ученици, които се интересуват от съвременна литература и четат определени автори, които им допадат, но по-голямата част не знаят, че съществува такава литература, не се интересуват и не искат да знаят – това е толкова далечно и неразбираемо за тях… В учебните програми трябва постепенно да навлизат съвременни автори, защото именно чрез тях ще се провокира интерес към литературната ни история… Няколко пъти съм водил ученици в Дома на писателя, разказвал съм им за Христо Фотев, Петя Дубарова, Иван Апостолов, Димитър Велинов, за много други, за съвременните автори на Бургас… Предлагал съм им няколко стихосбирки, от които да изберат конкретна и да защитят своето предпочитание към написаното в нея, търсил съм тяхното мнение – много е важна обратната връзка… По проекта „Твоят час” съм се срещал с ученици и техни преподаватели от СУ „Св. св. Кирил и Методий”, а през миналата година бях поканен като част от жури на ученически конкурс в ПГПНЕ „Гьоте” и ПГПАЕ „Гео Милев”, за което благодаря на организаторите, срещата и разговорите ми с участниците бяха изключително вълнуващи.
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – например стихотворения от новата ти книга, или разказ.
- С удоволствие.
ПОСВЕЩЕНИЕ
В зноен залез лодка залюлява
на плажовете огнените дюни.
Трептят платна, разперени от вятър –
прелита стон на птица помежду ни.
И пясъчните кули рухват – срутени
– спомени. Обзема ли ги мракът,
щом светим със вълните изумрудени
– като прибой в запаления залив?
Безбрежните води нима сънували,
наивно ще сме вярвали в спасение –
да стихнем в дълбините – още влюбени –
по спуснатите котви на морето.
ЛЮЛКА
Струпаната сол и корабите... Чудно
в оголените слънчеви лъчи
се люшва детска люлка... Сякаш пумпал
завихря всеки поглед мълчалив.
Замряха крановете, фарът се пропука
и в тъжните им огнени очи
изплака дъжд и люлката разкъса...
Удавени, внезапно ще възкръснат
на детството солените мечти.
ЗАКЛИНАНИЯ
Сирените се спускат в черни котви
над мачтата на Одисей, обречени,
а островът като метален съд трепери
и глинени ръце замесват слънцето,
за да нахранят с хляб обреден глухите
гребци от восъка на морското причастие.
Злокобно съскат в мрака демоничен
омайващи, изтръгващи човешки облик,
водни магически мелодии и близки
на немощните аргонавти стават нимфите
от дъното на Посейдон до медните
и прокълнати брегове в кошмарни сънища.
Пристанища, в които идват мъртвите.
И да достигнат влюбените вечност,
телата им превръщат полурибите
със заклинания в скали. Луната бледа
потича като пипала на октоподи
по леките вълни и ги приспива.
Заслизат ли по тях изящни, голи
жени, които плуват и отлитат,
мъжете ще умират като кораби,
оплетени, разкъсани, съсипани,
захвърлени самотни, изоставени,
ще ги души страданието яростно,
строшени ще са всичките представи,
че може любовта да е навсякъде.
ЛИПСА НА БЛИЗКИЯ
Ослепявам ли от сол в очите –
губя светове извън морето.
Най-самотен бряг е да обичам
близкия, макар да осъзнавам,
че навярно нито ще го стигна,
нито ще го видя някога.
И разровил пясъчните думи,
издълбавам дъното, затрупвам
ниските скали като вълнение –
заличаване,
тъга
или оттегляне
в спомени, в мълчание и в липси.
