За Татяна Байкушева и морските истории

За романтиката на морските пътешествия са написани много книги, навярно запалили много мъже да отдадат живота си на морето. А там се случват много неща – и смешни, и тъжни, забавни и страшни, интересни и необикновени. Шарени. Като света.
Такива любопитни и вдъхновяващи истории ни представя Татяна Байкушева в серия разкази „Моряшки истории“ - книга за смели мъже, „мъже на честта, със самочувствие и лично достойнство. И с особено чувство за хумор“. Книга, която ще се дописва във времето, защото морето е вечно и историите, свързани с него, нямат край.

Роза МАКСИМОВА

- Таня, преди време ти осъществи един проект за фаровете по черноморското ни крайбрежие, направи фотоизложба. Сега издаде книга за морски истории. Свързани ли са двата проекта? Как се стигна до книга?

- Да, идеята за „Моряшки истории“ дойде докато се занимавах с проекта за морските фарове. Фараджиите, хората, чиято работа е да се грижат за тези навигационни съоръжения, те не обичат да им казват фаропазачи, ми разказваха различни случки, повечето от близкото минало - свързани с корабокрушения, с щастливи избавления или трагични развръзки. Въпреки че доста отдавна се занимавам с отразяване на събитията в региона, за повечето от тези случаи изобщо не бях чувала. Стана ми интересно и започнах да събирам информация за тях. И да ги описвам в рубриката „Морски хроники“ във вестник „Черноморски фар“, където тогава работех. Около една година по веднъж в седмицата имаше такива страници във вестника. Запознах се с много интересни хора. Научих нови неща.

- Коя морска история те впечатли най-силно? Разкажи ни я накратко.

- В една от историите се разказва за кораба „Лазурен бряг“, който преминал през голяма морска буря в Атлантическия океан. Един от моряците загинал, след като огромна вълна го отнесла. Капитанът, поемайки огромен риск, се разпоредил да се върнат по курса си, за да го търсят. Но не успели да го намерят. После двигателят на кораба отказал и било много трудно да се отстрани повредата. Но екипажът се справил и успели да достигнат до пристанището в Ню Йорк. Корабът бил със сериозни щети от бурята. Хората, които ги посрещнали в пристанището, не повярвали на очите си, че е възможно с плавателен съд в подобно състояние да се достигне до брега.
По време на урагана електротехникът на кораба направил снимка, опаковал фотоапарата заедно с едно прощално писмо до близките си и го прибрал в каютата си. Било толкова страшно, че не очаквал да оцелее. Когато всичко преминало, капитанът поръчал тази снимка в голям формат за всеки един моряк от седемдесетчленния екипаж. Когато описах всичко това и публикувах в сайта ни информацията, с мен се свързаха близките на няколко от моряците. И казаха, че тази снимка се пази на видно място в домовете им. Дъщерята на боцмана си спомни, че баща й не искал да коментира пред нея какво е станало, докато е била дете. Затова й казвал, че фотосът е кадър от някакъв страшен филм. Едва когато пораснала, разбрала за какво става дума. Баща й, който за съжаление вече е починал, пазел тази снимка закачена на стената в рамка. Заедно с портрет на загиналия в урагана млад мъж, с когото били добри приятели и колеги. Тъжна история, която показва ясно колко тежък е животът на моряците и в какви ситуации те могат да попаднат.
Само преди няколко дни мой приятел, на когото подарих книжката, ми каза, след като я разгледа, че и в техния дом същата тази снимка се пази като реликва. Защото баща му е бил на борда на кораба тогава. Екипажът е бил предимно от бургазлии. Ако корабът беше потънал, щеше да е наистина ужасно. Спомни си само за трагедията с „Ванеса“ през 2008 година. Почти нямаше бургаско семейство, което да не беше свързано по някакъв начин с човек от екипажа. Когато се разбра, че корабът е потънал, всички следяха новините и се молеха. Тогава в Азовско море загинаха деветима наши моряци и украински лоцман.

- Книгата „Моряшки истории“ подлежи ли на допълване, или това е всичко, което искаше да разкажеш?

- Историите, които събрах докато правех рубриката във вестник „Черноморски фар“, са много. В книжката съм включила десет от тях. Понатрупаха се и архивни снимки, с които илюстрирах темите. За мен тези фотоси са много интересни. Защото показват един много различен живот от този, който повечето хора водим. Това е, мисля, колкото труден, толкова и вълнуващ живот, в който освен трудности, има и много приключения, романтика и възможности за опознаване на света. Особено в онези времена. Някои от разказите на моряците звучат почти фантастично.
Като историята за мадагаскарския граф, който поканил в замъка си група бургаски моряци. Бил много доволен от това, че те безпроблемно и много бързо натоварили на кораба си неговата стока - няколко хиляди тона черен пипер от плантациите му. И решил да ги почерпи. Историята е съвсем истинска. Разказа ми я бургазлията Светослав Боснов. С подробности, които са като от приказка. А нашите моряци си ги представям почти като аргонавтите от гръцката митология.
Има и такива истории, за които съм събрала информация, но все още не съм я публикувала. Като един случай с рибар, който спасил в буря група студенти. Младежите били на борда на яхта. Човекът рискувал живота си, за да им помогне. По време на спасителната акция в морето потънал двигателят на лодката му. А самата лодка пострадала сериозно. Случило се преди няколко години недалеч от Бургас. На мен историята ми я разказаха съвсем случайно. Успях да намеря този човек, който според мен е истински герой. Той е скромен, обикновен и говори за подвига си като за нещо обикновено, което просто е преминало и толкова. Съгласи се да разкаже какво е станало. Показа ми ремонтираната си вече лодка, на която още не е купил нов двигател. Мисля, че за такива хора е хубаво да се пише, да бъдат показвани, да са ни за пример. Те заслужават признание за саможертвата си, за риска, който са поели, за да спасят човешки живот. Ето такива срещи ме вдъхновяват.

- В книгата има разкази на моряци за техните вълнуващи, трудни, понякога и страшни пътешествия, вероятно разказани с голяма доза моряшки жаргон. Какво спести на читателите в тази книга?

- Спестявам някои подробности, разбира се. По ред причини. Един от моряците беше ми казал: „Защо сега ще ги описваш тези случаи - за бури, за корабокрушения. Само да плашиш хората и да тревожиш близките на моряците“. Опитваше се да ме разубеди, да не се занимавам с тази тема. И аз почти се бях отказала, повлияна от този разговор. После обаче се намериха хора, които ме подкрепиха в начинанието и които ми се довериха, споделиха спомените си, чувствата си. Истината е, че близките на моряците знаят много повече и много по-страшни неща от това, което аз описвам. Едва ли една или две истории могат да ги изплашат. Аз преди не бях се замисляла колко им е трудно понякога на тези хора. Самата аз нямам моряци в семейството си. Но си представям колко е трудно това очакване, месеци наред да е нужно да минат, за да се завърне съпругът ти или баща ти. Особено някога, когато ги е нямало днешните комуникации.
Един от моряците например разказваше, че когато синът му бил бебе на два месеца, му се наложило да замине на рейс. За 45 дни. Плаването обаче продължило цяла година. Когато се завърнал, детето му вече било проходило. Казват, че сега плаванията вече не са толкова дълги. Но тревогите за близките си остават.

- Какви хора са моряците според теб?

- Мисля, че са една особена категория хора. Те са наистина различни, открояват се. Според мен в тази професия не може да се реализира всеки. Нужно е да притежаваш важни качества като дисциплина, издръжливост и смелост. Те са и много толерантни. Може би работата ги е научила да бъдат така търпеливи, балансирани в онова, което правят. Хора на честта са. Осанката им ги откроява отдалеч. Имат лично достойнство, което много си личи у хората с добро самочувствие и уверени в себе си.
От друга страна те определено умеят да се забавляват, имат хубаво чувство за хумор и обичат да се шегуват. С тънка ирония, със самоирония… Ако сте в компанията на моряци, в никакъв случай няма да скучаете. Как успяват винаги да разведрят атмосферата и да създават около себе си добро настроение, аз наистина не зная. Но им се възхищавам за това умение.

- Какво е за теб морето?

- Късметлии сме, че живеем близо до морето. Че можем да излезем за малко от офиса и да отскочим до брега. Дори само за да се поразходим и да погледаме морето. А през уикенда да отидем до Острова за няколко часа, без да се налага да си вземаме отпуска за това. И изобщо всички онези неща, които са част от живота на морските хора.

- Ти си свързана здраво с морето и неговите тайни. Ако перифразираме стиха на Недялко Йорданов на „момичето, което говори с морето“, какво ни казва то?

- Показва ни, че няма нищо по-могъщо от природата. И нищо по-красиво.

- За какво мечтаеш, Таня?

- Искаш ли да кажа по-добре за какво не мечтая. Не мечтая да спечеля от ТОТО-то например. Или от някакви си там игри, лотарии. Защото мисля, че е жалко човек да разчита на нещо подобно, за да осъществи мечтите си. За съжаление в България нещата стоят така, че много хора са загубили вяра, че могат да постигнат целите си със собствени сили. И чакат от небето да им падне цялото щастие на света. И това е много тъжно…
Аз все пак съм оптимист и мисля, че, особено докато човек е млад и здрав, може да направи много неща през своя живот. И да реализира голяма част от мечтите си. Стига осъществяването им да не граничи с лудост. Но съм и реалист. През времето съм разбрала, че е добре човек да си поставя реални, достижими цели. И да съобразява онова, към което се стреми, със своите собствени сили и възможности.
Празните мечтания са свързани с губене на време и в тях няма нищо възвишено. Така поне мисля аз.