« ноември 2018 »
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
      1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30    

Най-добрият Интернет, Цифрова и IP телевизия в град Бургас от RN TV !!!

Георги Караджов: Дълг на писателя е да дава надежда

Роден на 26 май 1958 година в родопския град Брацигово. Баща му е архитект, а майка му - проектант. От малък заживява със семейството си в Бургас, където завършва началното си и средното си образование - Английска езикова гимназия и едновременно с нея Музикална гимназия като частен ученик.
Един от създателите и активен участник в литературния клуб при дома с ръководител поета Николай Искъров, става лауреат на градски литературни конкурси.
Завършва Българска държавна консерватория - специалност „Солово пеене“.
Един от инициаторите и активен участник в Литературния клуб на Консерваторията, където дълго след лекциите и заниманията се четат текстове и се дискутира по въпросите на творчеството.
През 1986 година заминава със съпругата си за ГДР по ангажимент на Импресарска дирекция с договор като солист във Винтерщайн-Театър-Анаберг-Бухолц. Създава много стихотворения, разкази и пиеси, част от които по-късно оформя в книги и издава в България: "Треви" - стихотворения, 1993 и "Прозорец" - пет малки пиеси, 2004.
До момента работи в оперния хор на Театъра в Детмолд, Северен Рейн-Вестфалия, където поема и множество малки и средни роли. През този период продължава да създава стихотворения и разкази, автор е и на две самостоятелни фотоизложби и на една художествена изложба, където представя малка част от графиките си. Романът му "Звънчето" е писан през 2006 - 2008 година. Излиза от печат през януари 2017 година.

Интервю на Роза МАКСИМОВА

- Г-н Караджов, имате доста богата и интересна биография. Син сте на архитект и проектантка, но сте човек на изкуството – оперен певец, актьор, поет, драматург, писател. Кой сте вие всъщност – разкажете ни нещо за себе си, което не можем да прочетем в Интернет.

- Кой съм аз? Ето един много много труден въпрос, на който все още, въпреки зрялата си възраст, не се наемам да отговоря. Все още не съм „познал себе си“, макар че понякога ми се струва, че хващам някоя следа. Струва ми се, че с всеки от нас е така и който твърди, че много добре се познава, до голяма степен се заблуждава – просто е избрал един аспект от личността си и се е е вкопчил в него, а това ограничава. Що се отнася до нещата, с които съм решил да се занимавам в живота си, избирал съм ги сам. С родители в архитектурния бранш естествено би било те да искат да ме видят архитект, но аз лично не помня да са ми налагали подобно желание, да са ме насочвали по този път, бях щастлив, че ми дадоха правото на самостоятелен избор. Все пак си давам сметка, че за професионалната ми ориентация решаваща роля изигра моята майка. Страстна поклонничка на симфоничната музика, тя отрано започна да ме води със себе си на всички концерти на филхармонията “за да има кавалер, който да я пази”. Срещата ми с тази стихия – Музиката - беше толкова въздействаща, така ме омагьоса и покори, че напълно естествено беше да реша да й посветя живота си. Тъй като ме увличаше и театърът, избрах синтеза на двете изкуства – операта. От четиригодишен чета, та страст ми бяха и книгите, четях и често не се сещах даже да изляза и да ритам топка с децата, та понякога се налагаше книгите да бъдат заключвани от обезпокоените ми родители, да се установяват определени лимити. И тук естествената потребност да се гмурнеш без остатък в любимото изкуство, да станеш негов свещенослужител, ме доведе до съчинителството (първото си стихотворение написах още в първи клас), което, иска ми се да вярвам, постепенно прерасна в творчество. Но и в това отношение не спрях да служа на музиката – в този случай изразена чрез звуците на речта. И до днес обръщам голямо внимание на мелодиката на израза, на неговото звучене. Рисуването дойде по-късно, тъй като бях израснал сред картони, паус, рапидографи, туш, пера, в един момент, години по-късно, вече чак след смъртта на баща ми, посегнах за първи път към тях и... се оказа, че мога да си служа с тях, да рисувам. Грабна ме абстракцията, защото и графиките ми са израз на едно старание да нарисувам музиката, нейните трептения, нейното движение, нейните потоци и нейните океани. Що се отнася до фотографията – дядо ми беше професионален фотограф, при наличието на фотолаборатория вкъщи, с почти безплатна фотохартия и химикали за мен – ами просто си беше в реда на нещата да се захвана и с рисунките на светлината и да им остана верен до днес.

- Как съчетавате всички тези изкуства – как съжителстват те във вашата творческа същност?

- Чудесно си съжителстват, защото са сестри, допълват се една друга, продължават и дооформят започнатото, създават нов поглед, ново измерение на вече завършеното, по този начин танцът им никога не спира и аз се чувствам чудесно, когато съм сред тях. Отпадат вечните екзистенциални въпроси има ли смисъл нашето съществувание тук, може ли животът изобщо да има някакво оправдание и цел, след като е толкова кратък и уязвим и т. н. Те не дават отговор на тези въпроси, те просто ги правят излишни, несъществуващи. Адам беше поставен в рая, за да го пази и обработва, да го умножава, единствено съзиданието, творчеството може да даде истинска радост от съществуването, ние сме тук, за да досътворяваме, за да развиваме и довършваме Творението и, независимо от това дали го осъзнаваме, или не, намираме чистата радост единствено в творческия акт. Това е един духовен процес, от който блика радост, дори когато създаваме нещо тъжно, защото радостта е присъща на всеки истински духовен порив.

- Романът, който представихте преди дни, носи заглавие „Звънчето“. Защо? На какво е символ това звънче? За какво звъни, за какво подканя или напомня?

- Да, „Звънчето“. Трябва да призная, че някои от хората, които го прочетоха, ме посъветваха да сменя това заглавие, защото звучи несериозно и е повече подходящо за детска книжка. Прави са, разбира се, не е заглавие, което да грабне, да предизвика спонтанен интерес, да те накара да купиш. И въпреки това според мен то съдържа в себе си програма. Напомня за онова вътрешно звънче, което буди душата и което сме затлачили и затрупали с нашите грижи, съмнения, черногледство и вече не чуваме гласа му. Напомня, че това звънче съществува и ако искаме, можем да го открием, да го изчистим и отново да го разлюлеем.

- Историята в „Звънчето“ е „писана на един дъх“. Как ви осени тази история? Истинска ли е? Какво е посланието на романа?

- Да, романът е писан като че на един дъх, даже в първия му вариант нямаше пряка реч, нов ред и т. н., за да се получи една монолитна изповед. По-късно промених това, разделих текста на глави и го „нормализирах“, т. е. вкарах го в една по-конвенционална литературна форма, за да олекотя възприемането му и да не затруднявам читателя, а и чисто техническото осъществяване. На практика писането ми отне повече от три години. Тъй като театърът, в който работя, често пътува, пишех най-вече в автобуса, по „старовремски“, с автоматична писалка с тънко перо върху малки карирани листи. Първия ръкописен вариант завърших на Великден, 2008 година, а два месеца по-късно вече бях готов с прехвърлянето му на компютър и с напечатването му на домашния принтер, още тогава подготвих корицата – винаги правя кориците си сам, нали вече стана дума за съчетанието на изкуствата – и по време на отпуската, в една бургаска книговезница се появи самоделно издание в пет екземпляра, което раздадох на близките си. До истинското издание, което излезе от печат през януари тази година, трябваше да изминат цели девет години. Причините за това забавяне бяха не само финансови, като начало разпратих файлове на текста и анотации на някои престижни издателства и, разбира се, не получих никакъв отговор, естествено се появи и съмнение за това трябва ли този текст да бъде издаден, има ли нужда от него, ще стигне ли той до читателя, ще го докосне ли в достатъчна степен. Подкрепата на някои близки хора и най-вече на майка ми, която хареса текста и по всякакъв начин активно ми съдейства за неговото издаване, направи книгата факт. Сега, когато повече хора се запознаха с нея и се изказаха възторжено, смятам, че съм направил добре, като съм я издал. Впрочем, бъдещето ще покаже, в случай че се намерят достатъчно разпространители, разбира се.
Историята на написването започва пак тук, в Бургас, по време на летен отпуск. На път за плажа настъпих едно звънче. Привърженик съм на теорията, че на този свят не се случва нищо напразно, затова вдигнах звънчето и се замислих какво ли иска да ми каже. Разклатих го – оказа се, че няма езиче. Хрумна ми, че мелодията, която то изпълнява, е прекалено фина за ушите на света, който ни заобикаля, тя звъни за някакви по-други светове, за които нашите сетива са твърде груби. Веднага в съзнанието ми се заформи идеята за едноактна монопиеса, в която пациент на психиатрична болница ще разказва за живота си, как се е докоснал до кристалните светове и се е почувствал техен жител, как ги е изгубил в ежедневието и животът го е довел до отчаяние и как случайно намерено звънче е успяло да събуди световете отново. Трябваше да бъде текст за час и половина – два часа представление. Започнах да го пиша и още с първите страници героят ми заживя, оказа се доста по-различен, отколкото си го представях в началото, той, така да се каже, пое повествованието в свои ръце, имаше да разказва повече, отколкото си мислех, и ми стана ясно, че става въпрос за роман. Е, трябваше да го напиша. Доколко е автобиографичен? Ами по-скоро в областта на биографията на духа. В житейските перипетии на моя герой нямаше автобиография, за щастие, защото животът му се оказа много по-тежък от моя. Разбира се, без нишките от собствената съдба (по определението на Окуджава) няма как да се мине, има, но само нишки. В друг смисъл погледнато, разказвайки една история, ние непременно я прекарваме през себе си, за да я оплодим и оживим, така както пчелата събира нектара от цветята, но го прекарва през себе си, за да получи меда.

- За какво си струва да се пише?

- За човека. Непременно. Даже когато описваме някакъв пейзаж, когато нямаме човек в кадър, това също е описание на човешкото възприятие, очовечаване. Човекът на днешното време е уплашен, объркан, обезверен, самотен далеч не само тук, както мнозина си мислят, а буквално навсякъде, обществото се разрушава, общуването става невъзможно или се изопачава само до посредничеството на разни хитро измислени и продавани машинки, такова общуване ни роботизира, отдалечава ни от другите, от самите себе си и звънчето, за което ставаше въпрос по-горе потъва още по дълбоко. Отчуждението, отчаянието, депресиите са основна характеристика на човека в днешно време, независимо дали той е сетен бедняк, или преуспяващ бизнесмен. Човекът е загубил пътеката към себе си. В това отношение дълг на литератора е да дава надежда. Дори, когато творбата му е трагична, песимистична, отчайващо мрачна – реакцията у читателя трябва да бъде лъч надежда. За да чуем отново тихия кристален звън. - Какво не ви дава мира, г-н Караджов? - Фалшът, омразата, лъжата, страхът, манипулацията, тенденциозността. И особено когато те са нарочно създавани, насаждани и поддържани, за да донесат временни материални изгоди на тези, които го организират. Когато светът се възприема черно-бяло и информацията се трансформира в обикновена пропаганда в полза на някаква единствена доктрина, партия, личност. От всичко това страда не само отделният човек, но и цели народи. Страда както физически, от насилието, обидата и унижението, така и от това, че изпълва душата си с омраза и ненавист, изсушава способността си да прави заключения, осакатява възприятията си и по този начин сам заживява в ада. Адът на непрестанните боричкания за надмощие, на безмилостната конкурентна война, на егоизма и арогантността, ад, който все повече и повече го отдалечава от него самия като личност и като човек. Дълбоко съм убеден, че човечеството е в същността си единен организъм, едно неделимо цяло, колкото и отраженията му в отделния човек да изглеждат различни. Ние няма какво да делим, ние сме части от цялото, любовта може да бъде единствената формула за оцеляването, алтернатива няма. Цялата тази изкуствено създавана игра на „наши“ и „ваши“, на „приятели“ и „врагове“ унищожава физически хората, след като е унищожила душите им, от нея няма полза никой, даже и крупиетата, които я ръководят, за да оберат парсата. И това не е идеализъм, това е самата истина. Героят ми в „Звънчето“ стига до нея, може би ще заведе някой и друг читател по пътеката към нея. И знаете ли, романът ми в никакъв случай не е оптимистичен, но... Една читателка, присъствала на Премиерата, ми каза: „Благодаря Ви, защото вашият роман ми даде надежда!“ Повече не мога да желая.

- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – откъс от романа „Звънчето“ например.

- Предлагам кратък откъс от главата "Стенописите":

ЗВЪНЧЕТО

Откъс от главата "Стенописите":

Усетих как кристалът ме изпълва, изгрява в мен със стотиците си лъчи и ме преобразява, как сам приемам благословената му структура и всяко бреме изтича от мен и всяка грижа, и всяка мисъл, и кристалите в мен запулсираха от неудържимото желание да се докоснат до това светещо кристално тяло, да се слеят с него, защото от него бяха извирали, да се върнат отново в блажената си прародина. И нямаше вече Никодим, нямаше църква, нямаше стенописи и драсканици върху тях, нямаше и време, нито мисъл, нищо имаше, голямо бездънно нищо и огромно, всезавладяващо блаженство изпълваше нищото.
Тогава целунах кристалната жена и влязох в нея, и тя стана врата, през която преминах, и оттатък беше блажено безпаметство. Толкова чудни бяха световете, в които уверен пристъпих, без всяка следа от съмнение и умора, или сянка от притеснение, без каквато и да е, окована в униние, телесност, толкова дивни, че не само не мога да го изкажа с думи, не само в мисъл не мога да го облека, но и усещането да докосна не мога.
И знаех, че всичкото беше поради сливането ми с кристалната жена, защото беше дошла, за да надникна в собствената си кристална същност, не плътско беше това сливане, но много над плътското, защото всяко плътско сливане е само бегла сянка на това, истинското, тъй като ако потъването в една жена е потъване в себе си, в онази част от теб, която желае жена, и е празна откъм жена, затова се изпълва с жена, а останалото от теб и от света празно остава, а сега бях се слял не да изпълня някоя своя празнота, не с оня аз, който е отделен и отдалечен от другите, но с оня аз, който е при другите, и от другите е, и е другите. Защото бях част от цялото, от всичкото, не, даже част не бях, ами бях цялото, бях всичкото, защото където е съединено, там няма части и цяло няма, ами всичко е едно, и човек е в едното и от едното, и човек е едното.
И в блаженството на сливането, във възторга на единението осъзнавах, че всяка човешка носталгия и всяка човешка скръб носталгия по това място е, скръб по това място е, но място казвам, защото не зная какво да кажа, а то не е място, нито време, защото над мястото и над времето е, та каквото и да кажа, грешка ще бъде, затова го наричат по разно му, някъде тучни ливади му казват, другаде друго, знаят, че с думи не може да бъде изговорено, а да бъде изговорено трябва, затова думи говорят, та дано, като се заловиш за думите, да те заведат до усещането, дето без думи да ти го обади, та да го разумееш, не с разума, но със сърцето си да го разумееш, тъй като мъдростта на сърцето по-голяма е от мъдростта на разума, тя прониква в дълбокото. А бедния разум само отгоре се лута, по повърхността, не може да се гмурка, и търси да събере букви и думи, мъртво изплували отгоре, та да ги затвори в понятия и теории, както се затваря зеленчука в буркани, за да стане на туршия, и храни се с тази туршия.
Ето че даже пчелата е по-мъдра от него, защото и тя се лута да намери цветето, но не се задоволява само с лутането и намирането, но каца и забива хоботчето си в цвета, за да стигне до сладкия нектар на неговата същност, смисъла му, докато бедния ум само се лута отгоре и за оправдание гради паяжините на теориите си, та дано да обхване нещо в тях.
Но кой е успял да улови смисъла в паяжина? И как ще хванеш ти смисъла в мрежите си, когато той не е отвънка, където са мрежите, но вътре е, в най-съкровеното хранилище на собственото ти сърце, на дъното на безкрайните му неизбродими дълбини.
Сърцето знае. И със сърцето си познах недостъпното за разума и не мога да го изговоря, освен да изговоря любов и голямо и безбрежно беше познанието ми, защото от безбрежния океан, в който потъвах беше, и аз бях в океана, и океана беше в мен, и аз бях океана.
И се отвориха очите ми и кристалния свят на чистото намерение заблестя недокоснат и чист пред мен, но не така, както го бях видял като дете, защото тогава аз бях негов гост, а сега станах негов жител, част от него, станах той самият, който беше аз, най-чистия аз и най не-моят, не-собственият, който можеше да съществува и който ме правеше да съществувам, и който ме изпълваше с блаженството на това съществуване.
Беше поглед отвътре, от кристала, защото не само жител на света бях, но и света бях, самия свят, както и кристала, от който беше изграден, чистата Божия промисъл бях, още неословесена, неосъществена, неизречена.
О, ако можех да остана там, в чистото намерение, разтворен в материята на предсъзиданието, на съня.

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Най-четени

Станислава Белева: За да живеем в свят на безсмъртни хора със свръхспособности, алчността не трябва да съществува

  • 15 Ное 2018
  • 106
Днес Станислава ни разказва за себе си и за своето творчество, а така също и за представите си за един бъдещ свят

300 деца и родители ще готвят здравословни специалитети в центъра

  • 15 Ное 2018
  • 66
Краят на седмицата в Бургас ще премине под знака на здравословното хранене. В събота повече от 300 деца и родители ще участват в атрактивно кулинарно шоу заедно с мастършеф Севда Димитрова.

Готов е договорът за Брекзит - първи развод на страна с ЕС

  • 15 Ное 2018
  • 58
Извънредно заседание на Европейския съвет на 25 ноември ще разгледа проектоспоразумението за Брекзит, постигнато от преговарящите екипи на Великобритания и Евросъюза. Това обяви днес председателят на Съвета Доналд Туск в Брюксел.

Часовникът на „Александровска“ с нов механизъм

  • 15 Ное 2018
  • 58
Часовникът на улица "Александровска" ще продължи да отмерва времето и в бъдеще. В момента стрелките му са спрели заради повреда в задвижващия механизъм. Заради възрастта си той вече е морално остарял и извършването на поправка е невъзможно.