За Славена Бозовайска, за Вселената и за Любовта

Тя е намерила ключа към Вселената. Посланието на романа й „Арктур и Великата книга“ /издателство „Авиана“/ е любовта. И добротата, обичта, които всеки трябва да намери в себе си, за да сътворим всички заедно по-добър, даже съвършен свят. Задачата на романа на Славена Бозовайска е „да подтикне към размисъл, да събуди. Това е и задачата на Великата книга. До нея може да се докосне този, който е преодолял собствените си страхове. Само той може да я намери, да я освободи, отвори и след това да събуди другите. Да ги разбуди за нов живот“.

Роза МАКСИМОВА

- Разкажете ни за себе си, Славена, вие сте икономист по професия. Как открихте писането на романи?

- Икономист съм, да. Завършила съм ИУ - Варна, специалност „Счетоводство и контрол“. От 2012 година работя в Системата на горите. В момента съм главен счетоводител към ДГС Преслав. Обичам професията си, колегите си. Работя със същата страст, с която и пиша, защото всичко е творчество. Такъв е и целият ни житейски път. Претворяваме се, създаваме се всеки ден. От крехката мисъл, до нейната реализация в действие и избор. А как открих писането на романи? Бих казала, че то откри мен. Когато нещо трябва да се случи, то просто се случва. В случая романа „Арктур и Великата книга“ „диша“ благодарение на издателство „Авиана“. С тях се запознах преди две години. Събираха разкази за издаване на сборник с разкази за морето. Изпратих им мой. Много им допадна и ми предложиха да напиша роман. Така започна творчеството ми. Първоначално нямах идея. Една нощ реших да се помоля на ангелите. На сутринта се събудих с оформен сюжет. Романа написах точно за две седмици. Думите сами намираха своето място. И независимо че аз го сътворих, не се приемам за негов автор, а само за антената, проводника на общата, чиста, изначална енергия, която е спомогнала за материализирането на определена мисловна форма. Това с пълна сила важи и за всичко съществуващо, защото ние не съществуваме самостоятелно, а сме част от всичко, което ни заобикаля.

- Започнали сте да пишете след преживяна злополука. На какво ви научи болката?

- Да. Започнах да пиша след преживяна злополука. Годината бе 2008 година, а денят – Коледа… Спомням си този ден, сякаш беше вчера. Тогава изгорих очите си. Не започнах да пиша веднага. Периода от 2008-ма до 2010-а година мога да определя като преходен. Бях пред тежък развод, сама с дете. Опитвах се да поставя основите на новото си съществуване. Като какавидата, преди да се превърне в пеперуда. И болката се оказа много добър учител. Започнах да се ровя в себе си, в опит да осветя „тъмните“ кътчета от душата си, защото за да съградиш нещо ново, трябва да разрушиш старото, а как да стане това, ако не го виждаш? Когато ни се случи нещо неблагоприятно, ние се питаме – „защо?“ Но пак – няма нищо случайно. Всичко върви по реда си и като река следва своето течение. Именно след този период започнах да пиша. Сякаш оздравявайки аз се преродих, виждайки света по различен начин. Затова, обръщайки се назад към миналото си, не виждам болка, а съдба, предопределеност. И я гледам с благодарност, защото благодарение на нея се сътворих. Тя ме извая. Направи ме това, което съм. И сега, ако имам възможност да изживея живота си отново, в тази реалност, тук и сега, като повторение, пак ще избера същия път. Просто защото това е моят път.

- Освен романи в стил фентъзи, пишете и стихове, разкази, приказки. Откъде черпите идеи за произведенията си?

- Идеите са вътре в душата. Там живее вечният извор на познание. Там е цялата Вселена… Ключът към нея е любовта. Успееш ли да съзреш, че ти си част от нещо голямо, съвършено, го виждаш и в себе си. Тогава вече знаеш, че ти си земята, гората, реката, небето, Слънцето, Луната, звездите! Ти си морето! Ти си всичко, което те заобикаля - тревичката, мравката, еленът, сърната… Усещаш радостта и болката им…, чувстваш ги, защото обичаш…

- Докато пишете роман, в същото време пишете ли и по-кратки форми или сте вглъбена само в действието в романа, в героите, в събитията?

- Когато пиша каквото и да е, на първо място идва усещането. После то се оформя в картини, а аз го обрисувам с думи. Ако си позволиш да усещаш, то ти си свободен. Граници няма. Невъзможни неща също. По времето на създаването на романа се родиха и много стихове. Спомням си, че писането му ми се струваше много сложно, за разлика от четиристишията. И когато се чувствах уморена, си почивах с тях.

- Какви послания отправяте към читателите си?

- Посланието е едно: Любов! Всички други послания се въртят около него. Припомням на читателя, че нашата изначална същност като човешки същества е Любов. А пътят към откриването й е Единението. Единение със себе си и света. Няма нищо извън нас. Ние сме строители на живота си. Страхът е ненужен. Той е илюзия. Моментно средство по пътя на себепознанието. Искаме по-добър свят – за себе си, децата си, а го търсим навън. Обвиняваме, сочим с пръст, съдим. И покрай всичко това сякаш не ни остава време да обичаме. Забравяме кои сме и се губим в собствената си тъмнина. Но всичко е толкова просто… Вглеждайки се в себе си ще открием, че не сме нищо друго, освен Любов! Силата, която тече във вените ни, е Божествена. Течен огън, който те кара да „летиш“ и да се преоткриваш в други, непознати досега светове.

- Заглавието на вашия роман е „Арктур и Великата книга“. Какво е Великата книга? Кой може да се докосне до нея? Какво може да се прочете в нея?

 Великата книга е символ на познанието. На истината, водеща човека към други, по-високи нива на съзнание. Такива, при които той ще диша свободно! В романа Книгата е скрита и поробена - както човешкото съзнание днес. То е обладано от страха. Вгледайте се в погледите на хората. Те са тъжни, отнесени. Вперили погледи в земята, забравят, че има небе…, че то е синьо и има птици, разнасящи утрото с песента си. Повечето хора днес не живеят, те съществуват. И това съществуване е контролирано, управлявано, а причината - комерсиална. Всичко е черно, много черно. И колко място се полага на обичта, състраданието, добрината, топлата усмивка, ласката… Да си припомним поговорката, че „каквото посееш, това ще пожънеш“, а какво сеем ние като човешки същества? Страх, гняв, яд… Общото енергийно пространство е наситено с тях и те непрекъснато се връщат при нас, като се материализират под различна форма. Това е и целта на романа. Да подтикне към размисъл, да събуди. Това е и задачата на Великата книга. До нея може да се докосне този, който е преодолял собствените си страхове. Само той може да я намери, да я освободи, отвори и след това да събуди другите. Да ги разбуди за нов живот.

- В нашия прагматичен, материален и доста жесток свят съществуват ли чудеса? Всеки ли може да ги види, или само посветени или заслужили?

- Разбира се, че чудесата съществуват. Има друг невидим все още за всички очи свят и той е прекрасен. И макар че е невидим, чудесата му са живи и работят при всички хора. Приличат на цветя и както цветето има нужда от вода, така и те трябва да имат условия да се развиват. Никога не съм разбирала думата „посветен“. Посветен е човек, който носи светлината в себе си. Светлината е любов. Но не онази, човешката, позната на нас, а безусловната любов, значеща любов към всичко и всички или още това е любовта на приемането. За да си „посветен“ не необходимо да четеш духовна литература, да медитираш и т.н., необходимо е просто да носиш частица от тази любов в сърцето си и тя да бъде твой ориентир. И пак тя, подплатена с вяра, е двигател на чудесата. Споменахте „прагматичен, материален и доста жесток“ свят… Искам да призная, че и аз понякога го виждам от тази му страна. Има моменти на силна болка. Душата ми плаче. Аз плача. Не мога да приема разрухата, жестокостта. После съдбата се намесва и с различни ситуации – лоши или добри, ме успокоява, че всичко е наред. Разказва ми, че всичко е правилно, кръгло и предначертано, че трябва да приема разрухата, защото дори и тя е носител на Божествената искра. Тогава гледам руините и ги обичам. Обичам ги повече от всякога, защото знам, че в тази любов е чудото, в нея е Възкресението!

- Коя е вашата лична вселена, Славена, и кого не бихте допуснали в нея?

- Личната ми вселена прилича на приказка. Свободна, обичаща, даваща. С много слънца, луни, звезди. Тя е фантазия. Сезонът в нея е сбор от всички земни сезони, с цялата им красота и изящество. Няма време, няма посоки, няма граници. Думите, споделени от мен по-горе, също са част от нея. Всеки може да влезе вътре, но не всеки ще се задържи, защото не всеки ще я разбере. Тя прозира, както в романа, така и в стиховете ми, също и в приказките. Понякога се чувствам като „пришълец“. Сама и неразбрана около тълпи странни за мен земни хора. Но за моя голяма радост, „пришълците“ ставаме все повече и повече. Хората, които влизат във вселената ми и остават, се множат. Вярвам, че сега съм там, където трябва да бъда и върша това, което трябва да върша, а вътрешният ми свят бавно се припокрива с външния.

- За какво мечтаете, Славена?

- Мечтая и се моля за един по-топъл, обичащ и човечен свят. Всяка малка крачка е голяма стъпка напред. Трябва да я направим заедно, в едно! Нужно е! Заради нас, децата ни… и Земята – нашия дом!

- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – приказка или част от романа ви например.

- Всички мои приказки, стихове, разкази и откровения са публикувани онлайн на страницата ми във Фейсбук и блога ми за лично творчество „Синята стая“. Подарявам ви ги! Нека да дишат, да живеят… да оставят стъпка в пясъка. И да обичат. А тук ще споделя и част от романа. Такава, която най-точно обрисува и моята лична Вселена. Приятно четене!

АРКТУР И ВЕЛИКАТА КНИГА

/Откъс от романа/

„С всяка стъпка светлината ставаше все по-силна и по-силна. Също както преди дни на поляната пред нашата къща, когато наблюдавах как полумракът палеше една по една звездите, докато накрая слят с черната тъма, обрисува светлия таван на нощта. И докато напредвахме, звукът ставаше все по-отчетлив. Да. Вече можех да го различа. Това беше нежна мелодия от арфа. Толкова мека, че ме унасяше далеч, далеч. От пещерата излязохме на малка поляна. Не можех да повярвам на очите си. Такава красота не се виждаше всеки ден. Тревата беше зелена, небето яркосиньо. И от там кротко ме гледаше слънцето и пръскаше лъчите си, сякаш искаше да каже: „Добре дошли”, а вляво от него се мъдреше величествената Луна…
– Но как… И слънце, и Луна… – попитах учудено.
– Да, Танче, тук липсва дуализъм. Няма ден и нощ. Всичко е слято в безкрайна вечност. Затова има и слънце, и Луна…
– А звездите? - продължих да питам.
– Звездите… не ги ли виждаш?
Огледах се. Да, ето ги… Тук те не бяха само малките светлинки, които познавах от моя свят. А цели планети. Рееха се свободно из синята бездна. Имах усещането, че ако протегна ръка, мога да ги докосна. Сърцето ми препускаше, и не само моето, защото чух Мария да казва:
– Колко е красиво! Това място съм го виждала единствено в представите си. Но на живо е много по-красиво. Малко ми напомня за моя свят. Продължихме да гледаме в захлас. Поляната беше обагрена в лилавото на цъфналите цветчета, нейде те се сливаха със синьо, а по-надолу с червено, с жълто и създаваха неповторим шедьовър. Дръвчетата носеха аромата на пролетта. Вятърът подухваше клоните им и закачливо гонеше отронилите се бели и розови цветове. Повдигаше ги високо в синевата, сякаш искаше да поемат от чистия й син цвят, преди тихо да ги посипе по земята в неописуем килим. Музиката от арфа запълваше съвършено цялата тази идилия и я превръщаше във вълшебство!
– Кой свири така прекрасно? – запитах аз.
– Ангелите – отговори влюбено Мария.
– Тук има ангели?
– Има… да… - И продължи: – Горе ги наричаме „ангели-пазители”. Тук е тяхната обител. Всеки човек има ангел-пазител.
Останах без думи. Успях само да извикам:
– Прекрасно!
– Хей, а това там какво е? – продължих да питам, докато наблюдавах как в далечината над разцъфналите дръвчета се сипе нещо като бял прах.
– Ха-ха…– засмя се Мария. – Това е сняг!
– Сняг?
– Да, сняг. Нали ти казах, че тук няма ден и нощ, добро и зло, красиво и грозно, няма и сезони!
– Невероятно! – възкликнах. И да – не беше ли невероятно? Когато преди дни тръгнах с Мария, не съм и предполагала, че ще бъда свидетел на вълшебство…“