В поетичен Бургас се задава буря – силна лятна буря от думи, метафори, чувства, предчувствия, самоирония, „вътрешни емоционални въртележки“, защото такава е поезията на Росица Ангелова и Елена Денева, които ще гостуват в града ни, представени от друга голяма поетеса – Виолета Христова. Стихове, сеещи смисъл, светлина и обич. В стиховете си Роси е „танцуваща с енергиите, с преживяванията на сърцето и ума, с удивленията и възраженията си, решила да бъде свободна в изговарянето“, а Елена е по-сдържана в разговора, защото „много малко от себе си има извън думите в стиховете, които са единственото убежище и единствената илюзия за защита“.
Двете поетеси ще се срещнат със своите почитатели в Дома на писателя на 29 юни от 18 ч.

Роза МАКСИМОВА

- Роси, ти си автор на 6 поетични книги, последната, която излезе тази година, е със заглавие "Морфология на въртенето", а ти, Елена, съвсем наскоро представи петата си стихосбирка - „Благословени върхове на пръстите” – какви са посланията на книгите ви – метафора на какво са заглавията, какво е събрано в тях?

Р.А. „Морфология на въртенето” е назоваване на вътрешните ни емоционални световъртежи, потапяне в различните кръгове от движението. Движението към себе си или към нещо по-голямо от нас, което ни завихря или утаява, в зависимост от нашите лични противоречия със света или с нашите лични хармонии. В контурите на своите вихри човекът върви, лети или пълзи, пълен с мистерии и възпаления. Вътрешният човек. Външният човек. Другите хора в нас. Напрегнатото усилие да станеш цялостен, да излекуваш кървенето, да изгладиш нащърбеното, да затвориш кръга, да се хармонизираш с мислите си, с живота, със своите цикли, с циклите на другите. Книгата включва пет условни поетични кръга: Река под реката, Лингвистични особености на любовния пейзаж, Белези от близки смърти, Свят световъртеж, В областта на крилете. В картината на един човешки живот има от всички тонове и светлосенки. Понякога попадаш във въртенето на пастелните цветове, друг път в капана на ярките или на металните тонове. Едно въртене предполага всички цветове. Затова в книгата има и лирични тонове, и ретуш на лириката, и земни състояния, и сатурнови анамнези.

Е.Д. И посланията, и метафорите ще се открият от този, който има нужда от тях; нямам навика да правя дисекция на книгите си – защото всяко заглавие носи на търсещия това, което трябва да намери и идва в точния момент.

- Доколко, според вас, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си /и преминаващата през теб стихия/ докрай, да разголваш душата си?

Р.А. Не знам дали е възможно „докрай да разголиш душата”. Защото душата ти дори за самия теб е мистерия. И често сам не се разпознаваш, преминавайки през една или друга житейска стихия. Когато пишеш, ти просто ползваш една от идеите за себе си и ѝ се доверяваш. Докато някоя нова мисъл или емоционална причина не те отпрати от един поетичен извод към противоположния му и двата отричащи се смисъла да звучат еднакво вярно от гледна точка на живота. Защото колкото и категорично да е едно поетично видение, реално преживяване или мисъл, в характера на живота е да го опровергае. И го опровергава. А ти си просто един танцуващ с енергиите, с преживяванията на сърцето и ума, с удивленията и възраженията си, без непременно да се вкопчваш в тях или да ги припознаеш като свои завинаги. Това е просто другата част от теб, която е решила да бъде свободна в изговарянето. А дали е нужно да „изразяваш себе си”… Винаги ме е заземявала една мисъл на Дубравка Угрешич от книгата й „Култура на лъжата”: „Всички ние сме ужасно еднакви в претенциите си за различност”. Вярвам, че всеки, роден на тази земя, е дошъл да се изрази. Да допълни кръга на живота със своя цвят, танц, дума или мелодия, със своята страст или мечта. И ако не вярва в различието си, няма да открие и съвпаденията си с другите, и онова, което задвижва собственото му трептене.

Е.Д. Не знам доколко е нужно, но е абсолютно възможно да разголваш душата си докрай и аз го правя. Не е умишлено, просто така живея. Много малко от себе си имам извън думите в стиховете, те са единственото убежище и единствената илюзия за защита.

- За какво си струва да пишеш и за какво – не?

Р.А. Всъщност не знам дали си струва. Но така съм устроена. Писането е моят начин за осмисляне на човешката и космическа въртележка. Тъй като работя в библиотека от 20 години, и преди всичко съм патологичен читател и книгоман, си мисля, че всички ние пишем една и съща книга. Просто на различни кръгове от живота си се връщаме към нея, редактираме каквото сме отрекли, дописваме я и я актуализираме с новата си душа. Но тя е нещо като наш орган, който макар и свързан, живее отделно от нас и е наш собствен свидетел за това доколко сме успели да опитомим себе си, запазвайки огъня или доколко сме срещнали дивия си човек и сме го обикнали.

Е.Д. Ще ми се да живея в такава перфектна за сърцето и сетивата ми реалност, в която не си струва да пиша за каквото и да било, или както често казвам – не ми се пише за обич и хармония, живее ми се в тях.

- Кога не пишете стихове?

Р.А. Ние имаме много души и не всички от тях са писатели… Имала съм много дълги периоди на неписане. „Морфология на въртенето” излиза след една 7-годишна пауза. Може би има необходимост човек да се откъсне от тази своя част, за да се изпълни отново след време. Да нахрани живота със себе си или поне сам да разбере какво е научил.

Е.Д. Не пиша стихове, когато съм щастлива.

- Коя е вашата лична вселена и кого не бихте допуснали в нея?

Р.А. Ако я разкажа, значи вече ще съм допуснала в нея всички. Но аз всъщност съм я разказала в стихове. Тя не е ребус. И космосът в капката, и изворът на вътрешните ни реки, и мраковете, освободили сетивата за светлина, всички тези неща са вселени за влизане и излизане. В тях не може да влезе само онзи, който още не ги е преживял.

Е.Д. Моята лична вселена е съвсем лична и в нея не допускам никого. Но взаимодействам през прозрачните стени с вселените на всички, които обичам.

- Когато душата ви е счупена, кое ви спасява, кое ви държи изправени?

Р.А. Винаги ме е измъквало писането. Това писане не е непременно публикуване. То е просто осмисляне и пречистване от стари формули, на които си бил в капан, които са те уловили за душата или които са те спънали. Понякога то е било и единствен приятел, пред който можеш да се самоизплачеш и самонадсмееш.

Е.Д. Музиката и словото, усмивките на скъпите човеци.

- Какво не ви дава мира?

Р.А. Понякога това, че сме твърде категорични в представите си за другите, че не пропускаме в себе си възможността да грешим. Това, че виждаме несъвършенствата у другите в по-голяма степен, отколкото своите собствени. Човешкото безлюбие ме боли. Разпознаването на лъжата, алчността, търговията във взаимоотношенията, разпадането. Но това са модели, през които непременно минаваме, като уроци. За да видим дали ги няма и вътре в нас, щом светът ни е даден огледален. И да ги изчистим. Ако е по силите ни. Това са и една голяма част от темите в книгата. Отделна е темата за смъртта и за множеството други видове смърт, през които ежедневно преминаваме. За да ги наречем един ден с друго име – просто житейски въженца, които ни дърпат нагоре от водовъртежа и омекотяват сетивата ни.

Е.Д. Всичко.

- За какво мечтаете?

Р.А. Мечтата затова е мечта. Нейно право е да бъде лична и неприкосновена. Благодаря за поканата Ви да бъда част от темите във вестник „Компас” и желая на читателите му здраве, отворени сетива, вълнуващи посоки и светли любовни световъртежи!

Е.Д. За вътрешен мир и за мир по света.


ЕЛЕНА ДЕНЕВА



ЮНИ



Защо съм тук? Светът е малодушен.

Душата му е цялата в липите.

Рогато слънце като пале души

на лятото опалено следите.

Потегля бавно корабче в окото

и търси близост, за да се разбие.

Въздиша като старец глух животът,

преди със аромат да се напие.

Защо съм там, където спомен няма

от облите ми колене, ранени?

Аз подарявам зрителни измами,

наивно на циклопа доверени.

Къртиците тунелите оставят

и тръгват да изследват светлината.

Минавам покрай мрака и се давя

на тичащия юни в аромата.

Изгубила съмнителна представа

за меки небеса и твърда почва,

не питам обичта защо се дава.

Отстъпвам. И началото започва.

 

РОСИЦА АНГЕЛОВА


ВЪРТЕНЕ



Нашите общи места за пречистване –

стаите, с пристъпи пъстри –

пристъп на ярост и пристъп на близост.

Пристъпи на отсъствие.

Глухи руини – разбити църкви.

Бързи и смели нашествия.

Някой луд вятър се е отвързал

в очите на ближен грешник.

Тъмен завистник танцува себе си –

с обувки над тишината.

Камъни имало непотребни –

купища вързан вятър!

Неразпознати въртят душите ни

в кръгла любовна къща.

А върху прага седи замислена

нашата чужда същност.

Тъпан в ушите. Близо до смисъла –

валс върху гладна бездна.

Долу сумтене и скърцане хищно,

вътре – кървят съзвездия!

Огън от триене на представи –

камъни с остри ръбове.

Ще ги застигне и тази лава!

Вият, да се събудим!