« септември 2018 »
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
          1 2
3 4 5 6 7 8 9
10 11 12 13 14 15 16
17 18 19 20 21 22 23
24 25 26 27 28 29 30

Най-добрият Интернет, Цифрова и IP телевизия в град Бургас от RN TV !!!

Христо Димитров – Хиндо: Трябва да се правят български филми за нашите проблеми, каквито и да са те

За Хиндо, за киното, живота и иглените уши

За него по-интересното кино е документалното, защото е реално, за реални хора и събития, характери, проблеми. И съжалява за неистовите напъни на съвременното българско кино да подражава на американските екшъни. С участието си в Националната комисия по документално кино се опитва да промени нещата, които спъват или затормозяват производството на филми, да стане по-лесно „преминаването през иглените уши“ на бюрокрацията, за да имат българските филми „огън и душа“. Винаги има проект за реализиране, не се оплаква, не хленчи, не се тюхка, защото „хленченето и оплакването е оправдание пред себе си да не вършиш нищо“, а и защото “животът е такъв, какъвто е, няма да има втори и имам правото, възможността и задължението да го живея смислено, пълноценно, по възможност добре, по възможност – щастливо“.

Роза МАКСИМОВА

- Сценарист, режисьор, актьор – кой всъщност е Хиндо? Кое ти е по на сърце?

-Имам две издадени книги – „Как се пише сценарий за документален филм“ и „Теория на познанието чрез музика“ – абсолютно философска книга. Никога не съм се занимавал с музика, но всъщност винаги ме е интересувала темата за познанието, занимавах се с теоретични проблеми на документалното кино, стигнах до някакви изводи как това, което се случва в документалното кино, което е за най-реалните неща в живота, как се случва в най-абстрактното изкуство – музиката.
А на въпроса кой съм аз – не мога да отговоря. Вероятно съм някаква смесица от всичко, вероятно според каквито са възможностите за реализация в дадения етап на моя живот се ориентирам в тая посока. По образование съм кино- и телевизионен оператор, което е добре, защото освен изкуство, това е и занаят. Снимането е вид занаят и това ме държи по-близо до земята. Така се стече съдбата ми, че когато завърших операторско майсторство, останах безработен, което за него време беше почти невъзможно. Само двама души в народната република бяхме без разпределение – аз и на Методи Андонов голямата дъщеря и колкото и тежко да беше, във всякакъв аспект, аз не съм се занемарявал в това отношение и винаги съм намирал възможност да снимам, пишехме сценарии с приятели – два от които в съавторство, се превърнаха във филми. Не съм се оставил да хленча – нещо, което забелязвам в съвременния живот, а то не променя и не помага на никого. Хленченето и оплакването е оправдание пред себе си да не вършиш нищо.

- Как те откри киното? Разкажи за твоя път в професията.

- Влечението ми към изкуството е още от детството. По ред стечения на обстоятелствата завърших бургаското морско училище – когато разказвам спомени от това училище, не ми вярват, мислят, че си съчинявам. Изключително, много странно и много различно училище и ако нещо се придобива, то нестандартното ми мислене /ако имам такова/, съм го придобил в това училище. То не приличаше на нито едно друго училище. Нашите учители бяха повечето капитани далечно плаване, механици – никакъв педагогически стаж, говореха ни на моряшкия си жаргон и ние им се възхищавахме, защото имаха авторитетно излъчване.
Когато завърших, баща ми ми подари една любителска кинокамера, с пружина, 2х8 мм, което сега нищо не значи, и това отприщи заниманията ми по киноизкуство

- Един твой филм е излъчен след 29 години отлежаване. Какво се случи, че след толкова време този филм видя бял свят?

- Аз имам два игрални филма като оператор, в младостта ми. Единият от двата филма – „Баща“ е заснет 1987 година, но по неясни за мен причини не беше излъчван 29 години. Тогава мина по екраните /с нелош успех/ и доста бързо го прибраха. Защо този филм 29 години не беше излъчван, не мога да разбера. Наскоро като го излъчваха, го гледах – не бях го гледал оттогава. Да кажем, от 87-ма до 89-а, по някакви идеологически причини да не беше излъчван – добре, макар че нямаше такива, но след 89-а даже беше в добрия тон да наплюеш някого. Тогава трябваше да има някаква критична нотка към недъзите на обществото. Следващите 27 години на кого пречеше… В този филм играят Георги Георгиев-Гец и синът му – играят баща и син, каквито са и в живота. Синът му, Иван Георгиев-Гец, стана професор в Нов български университет по кинорежисура. Той почина и колкото и тъжно и тъпо да е, този филм беше изровен, за да го покажат на неговите студенти, че той на младини е играл. Трябваше човекът да умре, за да види филмът бял свят.

- Как намираш истории за сценарий – избираш някоя глобална тема, или локална, конкретна?

- От много време не се занимавам с игрално кино – откакто съм се завърнал от София в Бургас, по простата причина, че няма условия за реализация на една такава продукция. Не знам дали това е възрастов белег, но на по-млади години човек иска да каже големите истини за света и за обществото, но с времето човек повече се вглежда в света около себе си, около хората, с които живее и вижда, че животът е по-умен от него. На млади години исках да кажа някои свои истини и така вкарах света в някакви свои представи. С възрастта започваш да мислиш философски и да се питаш дали в тези твои представи няма някаква по-дълбока истина за живота. Може би към последното ме е тласкало заниманието ми с документално кино. Определено мисля, че по-интересното кино е документалното.

- Кой сценарий според теб е добър? Как разбираш, че един сценарий се е получил?

- Обикновено се разбира дали един сценарий е добър, ако филмът по него стане добър. Пак е въпрос на субективна оценка. Няма обективни критерии за това дали едно произведение на изкуството е добро, или не. Обективният критерий е времето – ако се гледа или чете и след петдесет години, значи е добър. И тук има един любопитен момент – всеки творец е егоист и всеки творец мисли, че прави най-доброто. Ти не можеш да го убедиш, че е направил лошо. Но времето по някакъв начин отсява най-доброто.

- Написваш сценарий, влагаш душа и чувства, след това този сценарий отива при режисьора, който може да прави с него каквото си иска. Писателите обикновено са много ревниви към текстовете си. Как се отнасяш към това – ти си и режисьор.

- Като режисьор в документалното кино винаги съм правил мои неща – като сценарист или съсценарист. Що се отнася до игралното кино, където имам съвсем малък опит, но имам – различна е писателската от сценарната работа, още повече в българските условия, където всичко, което си си намислил, просто не може да бъде реализирано. Няма кой да финансира идеите ти. Ако един писател се инати за всяка своя дума и ако тя се направи буквално, ще звучи много нескопосано и филмът просто ще е обречен на неуспех. Това, че режисьорът ще промени 50% от сценария, ще го направи за добро и ще навлезе в същината на сценария, а не че ще излезе от сценария. Другото е догматизъм.

- Кое е най-сложното в работата на сценариста и на режисьора?

- Най-сложното е като че ли взаимодействието между тях. Най-простото и най-сложното е как те да намерят синхрона помежду си, как взаимно да се настроят на една и съща вълна, на вълната на филма, който правят и този период от време, в който работят, да гледат на целия свят от гледна точка на тези вибрации. Ако успеят да постигнат това, творческият процес се превръща в едно много приятно нещо.

- Как е от другата страна – като актьор?

- Не гледам сериозно на актьорските си участия – имам около 15 участия в епизодични роли. Много ми помага на операторската работа това, че съм бил актьор. Знам как актьорът се притеснява, как операторът го ограничава в името на това кадърът да стане хубав.

- Можеш ли да гледаш някой филм като обикновен зрител, или си представяш как ти би направил този филм?

- Не мога да гледам като зрител, който не е изкушен от кино. Дали съм ощетен като зрител, който възприема емоционално филма, не мога да преценя. Когато гледам един филм, едновременно мога да следя сюжета, актьорската игра, начина на диалог, музиката, какви звуци се чуват, колко силно се чуват те – всичките компоненти на един филм ги следя. Това има една особена прелест, защото виждаш филма в цялото му богатство.
Да си призная, на по-млади години, когато бях овладял всички изразни средства на киното, си мислех как бих направил аз този филм или сцена. Сега вече не се вълнувам от това. Но имам някои рефлекси от тогава – къде е недонаправена работата, какво е недонаправено – абсолютно винаги ги отчитам. В крайна сметка това е професионализмът – като видиш нещо, да оцениш къде не се е получило и по какъв начин то би станало и изобщо дали е възможно да стане

- Изпадаш ли в творчески кризи и как се справяш с тях?

- На този етап от живота си този въпрос не стои пред мен. Нямам време за кризи, нямам време за тюхкане и кахърене. До 50 години какво взе от мене мировата скръб – взе, след 50 години животът е такъв, какъвто е, няма да има втори и имам правото, възможността и задължението да го живея смислено, пълноценно, по възможност добре, по възможност – щастливо. Когато не мога да направя нещо, се хващам за друго – непрекъснато движа проекти. Винаги имам проекти за реализиране.

- Къде са по-добрите сюжети – в телевизията, в игралното кино или в документалното?

- Много сериозен и дълбок въпрос. Даже това е тема за цялото интервю.
Сега в момента – никъде. Ще се опитам в две изречения да събера всичко. В момента повече от социализма се бюрократизира начинът на направа на филмите. Много тежко е тръгването на производството на един филм – един път. Втори път – ако по времето на социализма доминираше темата, с която се занимаваме – имаше хора творци, имаше хора, които възхваляваха режима, но повечето не бяха такива, и по някакъв езоповски начин се опитваха да кажат нещата, темата беше водеща, сега водещото е жанрът – кой филм се гледа. За съжаление, в момента аз не харесвам редовото българско кино, защото то много се опитва да подражава на американските екшъни, което е абсолютно глупаво. Първо, за да направиш екшън, трябва да имаш потенциална аудитория, /екшън аудитория на български уж има 1 милион зрители, а пък те са 50 000 реално/ и това е абсолютно безсмислено да се прави. Има смисъл да се правят български филми за нашия двор, за нашата черга, за нашите си проблеми, каквито и да са те. Това е, което би занимавало и зрителя.
Сега в момента, ако един филм събере 100 000 зрители, това се смята за изключителен успех, което пък за кината при социализма беше абсолютна катастрофа. Разбира се, тогавашният начин на разпространение и сегашният нямат нищо общо. Другото, по-лошо нещо, е много тромавата система на пускане на един филм в производство. Без да се впускам в подробности, но от замисъла до пускането на филма в производство, минават 4-5-6 години. Т.е., когато дойде време да правиш филма, ти вече си друг човек. Освен това, ти си направил безброй редакции на сценария, за да мине той през иглените уши. И в момента, който дойде да го снимаш, той няма огън, няма душа този филм.

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Най-четени

Последни топли дни, предстои захлаждане

  • 21 Сеп 2018
  • 16
Днес, петък, след прохладното утро, температурите след обяд ще достигнат августовски стойности, от 25 до 30 градуса. Ще бъде слънчево, със средна и висока облачност. Ще духа слаб вятър от североизток.

Илеана Стоянова: Най-трудният мост към хората е Обич!

  • 21 Сеп 2018
  • 73
Десетата книга на Илеана Стоянова – „Морето завинаги“, е вече по пътя към читателите си – една жива и светла книга,

Запорираха цялото имущество на Ветко и Маринела Арабаджиеви

  • 20 Сеп 2018
  • 79
С решение на Специализирания наказателен съд е било запорирано цялото имущество, което се води на семейство Ветко и Маринела Арабаджиеви, обяви пред журналисти Иван Гешев, цитиран от БНР.

Депутатите гласуваха тримата нови министри

  • 20 Сеп 2018
  • 53
Избраха тримата нови министри на Министерство на транспорта Росен Желязков, на регионалното развитие и благоустройството Петя Аврамова и на вътрешните работи Младен Маринов. След подадени оставки от поста бяха освободени Ивайло Московски, Николай Нанков и Валентин Радев.

Монтираха четири велосикотки

  • 20 Сеп 2018
  • 67
Често наричат Бургас град на котките. Тук популацията на бездомните улични кучета е напълно овладяна, те буквално липсват. Природата не търпи празно и затова котките са доста - големи, малки, шарени, едноцветни, пухкави, късокосмести...