Вида Буковинова: Трябва да приемаме човека с неговото душевно богатство
- 10 Мар 2017
- kompasbg
За Вида Буковинова, за корените и за уроците
Вида Буковинова е български историк, етнограф, фолклорист; доктор по история, заслужил краевед, почетен член на Съюза на краеведите в България. Родена е в странджанското село Граматиково, Малкотърновско. Завършва гимназия в Малко Търново, Медицинския техникум в гр. Бургас.
Докато е медицинска сестра, задочно завършва Софийския държавен университет, специалност история и философия. Автор на над 50 научни публикации, повече от 400 популярни и научно популярни статии, десетки научни доклади, 11 книги на историческа тематика, а през 2017 година излиза от печат първият й роман – „Без корени“, изд. къща „Знаци“, Бургас.
Повод за нашия разговор с Вида Буковинова днес е нейната 80-годишнина и предстоящата премиера на романа й „Без корени“. В този роман са преплетени много човешки съдби, тук виждаме истинското лице на любовта, трудолюбието, вярата и надеждата, но и омразата, подлостта, завистта, които правят героите пълнокръвни и цветни. Написан е по действителен случай, героите имат реални прототипи в живота и затова тази книга е толкова жива, въздействаща, вълнуваща и поучителна. Книга, която ни кара да се замислим кои сме ние, откъде идваме, къде отиваме и как извървяваме своя път.
Роза МАКСИМОВА
- Честита годишнина, г-жо Буковинова! Вие сте историк, краевед. Имате много издадени книги на тази тема и научни трудове, статии. Как решихте да напишете роман на съвременна тема? Това е една различна от досегашните ви книги. Дори имената на населените места са измислени. Как дойде идеята за тази книга? Какво ви провокира? Конкретен случай ли, или опит за своеобразно родословно дърво, без претенции за изчерпателност – всъщност пътя на човек към корена му.
- Всичко е по действителен случай. 90 на сто от моите герои имат прототипи в живота. Образът на адвокат Юлия Стрезова е прототип на реален човек, от когото съм искала разрешение да го използвам. Дани – моя племенничка, която е осиновена. Няколко други прототипа – на един мой учител, неговите постъпки, които на млади години извършва – той погубва цяло семейство. Прокълнат е този човек. По-нататък използвах друг прототип в неговия образ.
Имената и на населените места са променени. Действието се развива в Мичурин – сега Царево, Малко Търново, Бургас, столицата. Променила съм сегашните им имена, но съм използвала исторически. Например Угреш е местност до Граматиково, за която се говори, че преди много време е била стар тракийски град. Също така исках да увековеча и връх Босна.
- Тази книга е своеобразно родословно дърво на едно семейство. Това е книга за пътя на човека към корените му. Защо винаги търсим корените си?
- Питаме се „Кой съм? Откъде съм? Накъде тръгвам?“. Моята героиня винаги това ми повтаряше: „Лельо, какво ще разказвам на моите деца?“. И много интересно, идеята да формирам образа на германката накрая, ми подсказа една статия на един бургаски журналист в Париж, Димчо Райков, Вижда едно семейство на разходка. Едно от децата говорело на български. И той отива и разговаря с него. Детето му казва, че е българче, осиновено от французи, но майка му казала, че когато порасне, ще се върне в България да намери своя род. Дълбоко впечатление ми направи тази статия. И аз просто се замислих. Направих едно сравнение между нас, българите, които крием дълбоко тайната на осиновяването, и германката в романа, която иска детето й да намери своите корени. И друго, което искам да покажа - двете осиновени деца. Ако сте чели внимателно романа, виждате – едното осиновено дете, Дани - бременността на майката е прокълната, майка й я прокълнава, биологичният й баща – също. С други думи – има нещо кармично. И детето се пита чии грехове изплаща. Другата героиня – с любов заченато дете, майката и бащата проявяват разбиране, водят я в големия град, тайно ражда, детето отива в Германия в добро семейство. Тази книга е да се види живота. Темата за опрощението. Моята героиня не се смили да прости на бащата, който хиляди пъти се е разкаял, и тя прави същата грешка като него, и тя прокълната от майка си. Ето колко сложни неща се преплитат тук.
- Децата, които са осиновени, с любов отгледани, като разберат, че са осиновени, след време тръгват да търсят родната си майка. Защо?
- Някои деца не проявяват интерес. В моето село имаше три осиновени деца. Първото е Дани, героинята. Другите две деца не проявяват интерес. Има и друг случай – две сестри, скарват се, и по-голямата от завист, че по-малката й сестра успява повече в живота, казва на племенника си, че е осиновен, а той е 7 клас. Нямаш си представа каква драма беше. Детето даже напусна училище. После се осъзна и се върна при майка си. Трябва да се търси подходящ момент да се каже на детето. Дани научава по жесток, клюкарски начин
- Вие много жестоко я наказвате тази клюкарка в романа.
- Да. Така е било едно време. Та, да продължа - германката пък много се страхува да не я напусне детето, като разбере, че е осиновено. Тя знае, че не е редно да крие. Детето трябва да знае. То няма роднини там, нищо не го свързва. Затова тя по много деликатен начин успява да му каже. Има върху какво да се замисли човек.
- Това е многопластова книга, с много плътни, пълнокръвни образи. Какво е посланието на книгата?
- Досега говорихме за осиновените деца, но в книгата има и още една линия – това са хората в неравностойно положение, за хората, които са отхвърлени от обществото. Тотално. Това го виждаме всеки ден. И моят герой страда от туй нещо. Първата героиня – Калина. Тя е осакатена при раждането си. В училище децата не я приемат, отнасят се към нея много жестоко, подиграват й се. Но това са примери от живота. Аз съм работила с такива хора. Знам какво е това нещо и затова моят призив е: „Бъдете добри“. Защото не знаеш на теб какво ще ти се случи. Въпросът не е да си много богат, а дали можеш да отделиш от това богатство и да дадеш на нуждаещия се.
Няма да печеля от тази книга. Идеята ми е – всички пари от продажбите на тази книга да отидат за благотворителност. Колкото книги се продадат на премиерата, с моята издателка, Румяна Емануилиду /книгата е издадена в издателска къща „Знаци“/, сме решили да намерим някого, който има нужда, и по Великденските празници да отидем и да направим едно дарение. На мен Господ ми дава достатъчно. Затова се занимавам с благотворителност. Три книги написах за църквите и манастирите. Парите от продажбите на тези книги отиват в касите на църквите и манастирите.
- Кое държи човека на света?
- Вярата и надеждата за по-добро. Отчаянието трябва да се изхвърли от чувствата на хората. Няма отчаяние. Привилегия е да си на този свят. Човек трябва да е благодарен за това, което има. Не искам да се сравнявам с никого и не искам да приличам на никого. Аз съм Вида. Имам си собствен стил, аз се радвам и се гордея с постиженията на Горов, на Янко Керемидчиев, но не искам да приличам на тях. Аз не познавам белетристиката, не съм завършила филология. Аз съм историк, философ. Писала съм исторически книги. Роман за първи път пиша. Сигурно ще има много критики, но аз изразих себе си. Това е моят стил, това е моят език. Книгата е написана за три месеца.
- Кой беше първият читател на книгата?
- Първият читател беше Стела Стоянова. Тя ми беше коректор и редактор. Но освен това аз исках мнение – става ли за четене. Никой не беше чел тази книга. Моето семейство изобщо не знаеше, макар че прототипи на някои образи са моите близки. Когато Стела приключи работа и каза мнението си, тогава дадох текста на Румяна Емануилиду да го издаде.
- Тук виждаме и един друг образ, който младите читатели сигурно трудно биха разбрали, но читателите от по-старото поколение помнят добре – образът на една партия, чиято дълга ръка стигаше до най-интимните кътчета на хората и развяваше своя бич над тях, заклеймявайки ги публично. Жертвите на този режим в романа – Лиляна Стоянова, Иван Митев, Хрима, вие първо ги наказвате, а в края на романа реабилитирате.
- Много хубав въпрос. Още Стела ми каза, че най-много биха възнегодували от моята партия, социалистите, защото много съм ги критикувала. Но аз не се страхувам. Това е самата истина. Така беше. Нека да ме опровергаят. Туй, дето гонят свещеника от погребението, описано в книгата, е по действителен случай. Описала съм го едно към едно. Проблемите на героя Хрима с партията също са автентични. Абсолютно. Аз използвах спомените на Михаил Берберов, описани също едно към едно под формата на писма /това е по негова молба/. Но това са действителни случаи.
- Кой герой от книгата ви е любим?
- Лиляна. Защото прототипът й е моята учителка по история в гимназията в Малко Търново. Тя възпламени любовта ми към историята. Тя беше бременна тогава. Но за формирането на нейния образ използвах и други прототипи.
- Има едни много интересни моменти в книгата, когато например лекари или други началници, които приемат на работа съответния герой, те се отнасят към него много човешки, те знаят съдбата му, проблемите му, докато сега за работа се кандидатства само със CV – един хартиен списък на живота ти. Сега липсва човешката топлина във взаимоотношенията.
- Да, например реакцията на Хрима по повод решението на лекарската комисия, които гледат само папката с документи, а не гледат човека. Те са кабинетни хора. Те не виждат, не могат да навлязат в психологията на човека, в неговите преживявания. Той ще те разбере, ако се постави на твоето място. Много е хубава поговорката „Не питай знайника, ами патника“. И още „Ситият на гладния не вярва“, защото ако не си преживял нещо, не можеш да разбереш. Ето, за работодателите – идва инвалид, с увреждане, веднага го отрязват – да не им връща клиентите. Не става така. Всеки си има стойности. Всеки си има своите качества. Трябва да приемаме човека с неговото душевно богатство. Всеки си тежи на мястото. Отношението към инвалидите трябва коренно да се промени. Всъщност това е моето мото – да се обърнем към човека – институциите, хората. Винаги трябва да се поставяме на мястото на другите, да помагаме на този, който има нужда. Бог помага на този, който полага усилия.
- Какво не ви дава мира, госпожо Буковинова?
- Не ми дава мира като гледам накъде вървим. В това общество всеки гледа да се докопа до нещо и никой не мисли за хората.
- Кога ще бъде премиерата на романа?
- На 16 март, в Научната читалня на библиотека „Яворов“ на ул. „Шар планина“ 18 от 18 ч. Заповядайте!
Вида Буковинова е български историк, етнограф, фолклорист; доктор по история, заслужил краевед, почетен член на Съюза на краеведите в България. Родена е в странджанското село Граматиково, Малкотърновско. Завършва гимназия в Малко Търново, Медицинския техникум в гр. Бургас.
Докато е медицинска сестра, задочно завършва Софийския държавен университет, специалност история и философия. Автор на над 50 научни публикации, повече от 400 популярни и научно популярни статии, десетки научни доклади, 11 книги на историческа тематика, а през 2017 година излиза от печат първият й роман – „Без корени“, изд. къща „Знаци“, Бургас.
Повод за нашия разговор с Вида Буковинова днес е нейната 80-годишнина и предстоящата премиера на романа й „Без корени“. В този роман са преплетени много човешки съдби, тук виждаме истинското лице на любовта, трудолюбието, вярата и надеждата, но и омразата, подлостта, завистта, които правят героите пълнокръвни и цветни. Написан е по действителен случай, героите имат реални прототипи в живота и затова тази книга е толкова жива, въздействаща, вълнуваща и поучителна. Книга, която ни кара да се замислим кои сме ние, откъде идваме, къде отиваме и как извървяваме своя път.
Роза МАКСИМОВА
- Честита годишнина, г-жо Буковинова! Вие сте историк, краевед. Имате много издадени книги на тази тема и научни трудове, статии. Как решихте да напишете роман на съвременна тема? Това е една различна от досегашните ви книги. Дори имената на населените места са измислени. Как дойде идеята за тази книга? Какво ви провокира? Конкретен случай ли, или опит за своеобразно родословно дърво, без претенции за изчерпателност – всъщност пътя на човек към корена му.
- Всичко е по действителен случай. 90 на сто от моите герои имат прототипи в живота. Образът на адвокат Юлия Стрезова е прототип на реален човек, от когото съм искала разрешение да го използвам. Дани – моя племенничка, която е осиновена. Няколко други прототипа – на един мой учител, неговите постъпки, които на млади години извършва – той погубва цяло семейство. Прокълнат е този човек. По-нататък използвах друг прототип в неговия образ.
Имената и на населените места са променени. Действието се развива в Мичурин – сега Царево, Малко Търново, Бургас, столицата. Променила съм сегашните им имена, но съм използвала исторически. Например Угреш е местност до Граматиково, за която се говори, че преди много време е била стар тракийски град. Също така исках да увековеча и връх Босна.
- Тази книга е своеобразно родословно дърво на едно семейство. Това е книга за пътя на човека към корените му. Защо винаги търсим корените си?
- Питаме се „Кой съм? Откъде съм? Накъде тръгвам?“. Моята героиня винаги това ми повтаряше: „Лельо, какво ще разказвам на моите деца?“. И много интересно, идеята да формирам образа на германката накрая, ми подсказа една статия на един бургаски журналист в Париж, Димчо Райков, Вижда едно семейство на разходка. Едно от децата говорело на български. И той отива и разговаря с него. Детето му казва, че е българче, осиновено от французи, но майка му казала, че когато порасне, ще се върне в България да намери своя род. Дълбоко впечатление ми направи тази статия. И аз просто се замислих. Направих едно сравнение между нас, българите, които крием дълбоко тайната на осиновяването, и германката в романа, която иска детето й да намери своите корени. И друго, което искам да покажа - двете осиновени деца. Ако сте чели внимателно романа, виждате – едното осиновено дете, Дани - бременността на майката е прокълната, майка й я прокълнава, биологичният й баща – също. С други думи – има нещо кармично. И детето се пита чии грехове изплаща. Другата героиня – с любов заченато дете, майката и бащата проявяват разбиране, водят я в големия град, тайно ражда, детето отива в Германия в добро семейство. Тази книга е да се види живота. Темата за опрощението. Моята героиня не се смили да прости на бащата, който хиляди пъти се е разкаял, и тя прави същата грешка като него, и тя прокълната от майка си. Ето колко сложни неща се преплитат тук.
- Децата, които са осиновени, с любов отгледани, като разберат, че са осиновени, след време тръгват да търсят родната си майка. Защо?
- Някои деца не проявяват интерес. В моето село имаше три осиновени деца. Първото е Дани, героинята. Другите две деца не проявяват интерес. Има и друг случай – две сестри, скарват се, и по-голямата от завист, че по-малката й сестра успява повече в живота, казва на племенника си, че е осиновен, а той е 7 клас. Нямаш си представа каква драма беше. Детето даже напусна училище. После се осъзна и се върна при майка си. Трябва да се търси подходящ момент да се каже на детето. Дани научава по жесток, клюкарски начин
- Вие много жестоко я наказвате тази клюкарка в романа.
- Да. Така е било едно време. Та, да продължа - германката пък много се страхува да не я напусне детето, като разбере, че е осиновено. Тя знае, че не е редно да крие. Детето трябва да знае. То няма роднини там, нищо не го свързва. Затова тя по много деликатен начин успява да му каже. Има върху какво да се замисли човек.
- Това е многопластова книга, с много плътни, пълнокръвни образи. Какво е посланието на книгата?
- Досега говорихме за осиновените деца, но в книгата има и още една линия – това са хората в неравностойно положение, за хората, които са отхвърлени от обществото. Тотално. Това го виждаме всеки ден. И моят герой страда от туй нещо. Първата героиня – Калина. Тя е осакатена при раждането си. В училище децата не я приемат, отнасят се към нея много жестоко, подиграват й се. Но това са примери от живота. Аз съм работила с такива хора. Знам какво е това нещо и затова моят призив е: „Бъдете добри“. Защото не знаеш на теб какво ще ти се случи. Въпросът не е да си много богат, а дали можеш да отделиш от това богатство и да дадеш на нуждаещия се.
Няма да печеля от тази книга. Идеята ми е – всички пари от продажбите на тази книга да отидат за благотворителност. Колкото книги се продадат на премиерата, с моята издателка, Румяна Емануилиду /книгата е издадена в издателска къща „Знаци“/, сме решили да намерим някого, който има нужда, и по Великденските празници да отидем и да направим едно дарение. На мен Господ ми дава достатъчно. Затова се занимавам с благотворителност. Три книги написах за църквите и манастирите. Парите от продажбите на тези книги отиват в касите на църквите и манастирите.
- Кое държи човека на света?
- Вярата и надеждата за по-добро. Отчаянието трябва да се изхвърли от чувствата на хората. Няма отчаяние. Привилегия е да си на този свят. Човек трябва да е благодарен за това, което има. Не искам да се сравнявам с никого и не искам да приличам на никого. Аз съм Вида. Имам си собствен стил, аз се радвам и се гордея с постиженията на Горов, на Янко Керемидчиев, но не искам да приличам на тях. Аз не познавам белетристиката, не съм завършила филология. Аз съм историк, философ. Писала съм исторически книги. Роман за първи път пиша. Сигурно ще има много критики, но аз изразих себе си. Това е моят стил, това е моят език. Книгата е написана за три месеца.
- Кой беше първият читател на книгата?
- Първият читател беше Стела Стоянова. Тя ми беше коректор и редактор. Но освен това аз исках мнение – става ли за четене. Никой не беше чел тази книга. Моето семейство изобщо не знаеше, макар че прототипи на някои образи са моите близки. Когато Стела приключи работа и каза мнението си, тогава дадох текста на Румяна Емануилиду да го издаде.
- Тук виждаме и един друг образ, който младите читатели сигурно трудно биха разбрали, но читателите от по-старото поколение помнят добре – образът на една партия, чиято дълга ръка стигаше до най-интимните кътчета на хората и развяваше своя бич над тях, заклеймявайки ги публично. Жертвите на този режим в романа – Лиляна Стоянова, Иван Митев, Хрима, вие първо ги наказвате, а в края на романа реабилитирате.
- Много хубав въпрос. Още Стела ми каза, че най-много биха възнегодували от моята партия, социалистите, защото много съм ги критикувала. Но аз не се страхувам. Това е самата истина. Така беше. Нека да ме опровергаят. Туй, дето гонят свещеника от погребението, описано в книгата, е по действителен случай. Описала съм го едно към едно. Проблемите на героя Хрима с партията също са автентични. Абсолютно. Аз използвах спомените на Михаил Берберов, описани също едно към едно под формата на писма /това е по негова молба/. Но това са действителни случаи.
- Кой герой от книгата ви е любим?
- Лиляна. Защото прототипът й е моята учителка по история в гимназията в Малко Търново. Тя възпламени любовта ми към историята. Тя беше бременна тогава. Но за формирането на нейния образ използвах и други прототипи.
- Има едни много интересни моменти в книгата, когато например лекари или други началници, които приемат на работа съответния герой, те се отнасят към него много човешки, те знаят съдбата му, проблемите му, докато сега за работа се кандидатства само със CV – един хартиен списък на живота ти. Сега липсва човешката топлина във взаимоотношенията.
- Да, например реакцията на Хрима по повод решението на лекарската комисия, които гледат само папката с документи, а не гледат човека. Те са кабинетни хора. Те не виждат, не могат да навлязат в психологията на човека, в неговите преживявания. Той ще те разбере, ако се постави на твоето място. Много е хубава поговорката „Не питай знайника, ами патника“. И още „Ситият на гладния не вярва“, защото ако не си преживял нещо, не можеш да разбереш. Ето, за работодателите – идва инвалид, с увреждане, веднага го отрязват – да не им връща клиентите. Не става така. Всеки си има стойности. Всеки си има своите качества. Трябва да приемаме човека с неговото душевно богатство. Всеки си тежи на мястото. Отношението към инвалидите трябва коренно да се промени. Всъщност това е моето мото – да се обърнем към човека – институциите, хората. Винаги трябва да се поставяме на мястото на другите, да помагаме на този, който има нужда. Бог помага на този, който полага усилия.
- Какво не ви дава мира, госпожо Буковинова?
- Не ми дава мира като гледам накъде вървим. В това общество всеки гледа да се докопа до нещо и никой не мисли за хората.
- Кога ще бъде премиерата на романа?
- На 16 март, в Научната читалня на библиотека „Яворов“ на ул. „Шар планина“ 18 от 18 ч. Заповядайте!
