Едва 32-годишен живот и само една оставена стихосбирка – но колко въздействаща и могъща! На днешния 7 декември се навършват 107 г. от рождението на Никола Вапцаров – закопнял по едрите звезди над Фамагуста, той дишаше, работеше и живееше. И стихове пишеше (тъй както умее). Да си припомним части от поезията на Никола Й. Вапцаров. Писмо Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, нехвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства? Ти помниш ли как в нас полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи? Ти помниш ли как някак много бързо ни хванаха в капана на живота? Опомнихме се. Късно. Бяхме вързани жестоко. Като някакви животни в клетка светкаха очите жадно и търсеха, и молеха пощада.   А бяхме млади, бяхме толкоз млади!… И после… после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата. Като гангрена, не, като проказа тя раснеше, разкапваше душата, тя сплиташе жестоките си мрежи на пустота и мрачна безнадеждност, тя пъплеше в кръвта, тя виеше с закана, а беше рано, беше много рано…   А там – високо във небето, чудно трептяха пак на чайките крилата. Небето пак блестеше като слюда, простора пак бе син и необятен, на хоризонта пак полека-лека се губеха платната всяка вечер и мачтите изчезваха далеко, но ние бяхме ослепели вече. За мен това е минало – неважно. Но ний деляхме сламения одър и тебе чувствам нужда да разкажа как вярвам аз и колко днес съм бодър.   Това е новото, което ме възпира да не пробия своя слепоочник. То злобата в сърцето трансформира в една борба, която днес клокочи. И то ще ни повърне Филипините и едрите звезди над Фамагуста, и радостта помръкнала в сърцето, и мъртвата ни обич към машините, и синята безбрежност на морето, където вятъра на тропика се чувства.   Сега е нощ. Машината ритмично припява и навява топла вера. Да знаеш ти живота как обичам! И колко мразя празните химери…   За мен е ясно, както че ще съмне – с главите си ще счупим ледовете. И слънцето на хоризонта тъмен, да, нашто ярко слънце ще просветне. И нека като пеперуда малка крилата ми опърли най-подире. Не ще проклинам, няма да се вайкам, защото все пак, знам, ще се умира. Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват, това е песен, да, това е песен! xxx Не, сега не е за поезия Не, сега не е за поезия, ни за римите с звънкия смях, под дебелата броня железна ще достигнат ли будно сърце? Ти започваш да пишеш и ето – вместо рима избухва снаряд, озаряват небето ракети и пожари обхващат града. Позатихва. Но в твоя бележник вместо нежни, парфюмни слова на листата в полетата снежни се строяват ловджийски ята.  Те се впускат далече задружни, помирисали някъде стръв. – И тогаз забелязваш със ужас: не с мастило, ти писал си с кръв. Не, сега не отива поезия, и да искаш, не мож я изпя. xxxxxxx Борбата е безмилостно жестока Борбата е безмилостно жестока. Борбата както казват, е епична. Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. Какво тук значи някаква си личност?! Разстрел, и след разстрела – червеи. Това е толкоз просто и логично. Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме! 14 ч. – 23.07.1942 г. xxxxxxxxxx Прощално (на жена ми) Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и неискан гостенин. Не ме оставяй ти отвън на пътя – вратите не залоствай. Ще влезна тихо. Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя. Когато се наситя да те гледам – ще те целуна и ще си отида. http://www.ploshtadslaveikov.com