Деветосептемврийският преврат е насилствена промяна в държавната власт в България, извършена през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., като е свалено правителството на Константин Муравиев и на власт идва правителство на Отечествения фронт, начело с Кимон Георгиев. Събитията от 9 септември 1944 г. все още не са получили единодушната оценка на историците. В историографията отпреди 1971 г. по пропагандни причини се твърди, че това е „народно въстание“. Оттогава до 10 ноември 1989 г. събитията на тази дата получават определението „социалистическа революция“. След политическата промяна от 1989 г. събитието е определяно като „военен преврат“. Отечественият фронт взема властта в България с помощта на окупиращатите страната сили на Трети Украински фронт на Червената армия. След тази дата настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в българското общество. България излиза от Оста и попада в съветската сфера на влияние. На 26 август, под заплахата от настъпващата Червена армия в Румъния, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз. То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. Същевременно, правителството започва в Египет сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, като се надява да издейства настаняване на английски и американски войски в България. Същият ден, 26 август, ЦК на БРП издава Окръжно №4, с което поставя като задача вземането на властта в България посредством въоръжено въстание. На 2 септември е образувано правителство на БЗНС Врабча 1 (част от дотогавашната парламентарна опозиция), начело с Константин Муравиев. То продължава сепаративните преговори за мир и се обявява за „демократични реформи“. Междувременно негови представители започват подготовка за сдаване на властта. На 4 септември 1944 г. началниците на полицията в София канят представители на НОВА на преговори. Независимо от това, Съветският съюз следва своите цели и на 5 септември 1944 г. обявява война на България. На 5 септември ЦК на БРП и Главният щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) изработват оперативен план за вдигане на въстание, доуточнен на 8 септември. Според него трябва посредством координирани действия на партизаните, на бойните групи и преминалите на страната на ОФ армейски части през нощта на 9 септември да бъде взета властта и да бъде установен пълен контрол върху страната. За цел на въстанието е обявено „да се събори фашистката власт и се установи народно-демократична власт от Отечествения фронт“. Още на 6-7 септември започват вълнения в различни части на България. Избухват стачките на пернишките миньори, на трамвайните служители в София, общите стачки в Пловдив и Габрово. Разбити са затворите в Плевен, Варна, Сливен и са освободени много затворници. На места стачките и митингите прерастват във въоръжени сблъсъци с полицията, дадени са жертви и от двете страни. На 7 септември правителството възстановява правата на политическите партии в България, разтурва всички организации с фашистка и националсоциалистическа идеология, разформирова жандармерията и разпуска 25 Народно събрание. На 8 септември сутринта Червената армия (Трети Украински фронт и Черноморския флот) нахлува на територията на България през северната и морската граница и окупира редица градове като Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас. По нареждане на правителството, българските войски не ѝ оказват съпротива. При нахлуването на съветските войски във Варна командирът на 3-а армия ген. Никола Христов е убит. На същия ден в София в дома на Кимон Георгиев се събират членове на Националния комитет на Отечествения фронт и е определен съставът на правителството след преврата, като от некомунистическите партии в ОФ присъстват Никола Петков и Григор Чешмеджиев. През нощта на 8 срещу 9 септември в условията на започнала съветска окупация, офицери лоялни към политическия кръг „Звено“ превземат ключовите пунктове в София — Министерство на войната, Министерство на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата и други. Рано сутринта новият министър-председател Кимон Георгиев по радиото уведомява народа за извършената промяна: „С пълно съзнание, че е верен и пълен изразител на народната воля, Отечественият фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от гибел.“ На 9 септември, по нареждане на главнокомандващия Добри Терпешев всички партизански формирования слизат от планините и вземат властта в селата и градовете в България. На места това става без бой, но в други случаи войскови и полицейски части оказват ожесточена съпротива на силите на ОФ. В София, Пловдив, Пернишко, Шумен и Хасково са съкрушени с въоръжени средства. Като цяло армията подкрепя новото правителство, което обявява военния министър в кабинета на Муравиев, генерал Иван Маринов, за главнокомандващ. Установяването на новата власт става най-късно в Хасково, където партизаните превземат с много жертви артилерийските казарми след провалени преговори с командващите офицери едва на 12 септември. В отговор партизаните организират „кървава баня“. Избити са 7 офицери, командващи 2-ри артилерийски полк, начело с командира на гарнизона в града — полк. Маринов. В правителството на ОФ са включени представители на БРП, БЗНС Пладне, БРСДП (ш.с.) и ПК Звено. Старият министър-председател Константин Муравиев минава в нелегалност. Регентите и правителството са арестувани. По-късно са заловени и началниците на полицията, жандармерията и някои войскови части. На 10 септември полицията е ликвидирана и на нейно място е създадена народна милиция, съставена най-вече от доскорошни партизани. От затворите са освободени 8 130 политически затворници. Разпускат се концентрационните лагери на предишния режим като Гонда вода, Еникьой, Лебане и други. На 9 септември съветските войски не са в София, а все още настъпват в Северо- и Югоизточна България. След 9 септември българската армия е включена в състава на III Украински фронт и дава десетки хиляди убити и ранени в действията срещу германската армия. На България не е признат статут на съвоюваща страна, но е разрешено да запази освободената през 1940 година Южна Добруджа. Източник: Уикипедия